Тя кимна.

Дом се поколеба за миг, сетне я целуна по бузата, обърна се и тръгна към вратата. Беше вече до вратата, когато Кларис извика:

— Доминик!

Той се спря.

— Знаеш ли, това беше една болезнена тайна, която причини много страдания на всички. Сега изпитвам облекчение, че лъжите най-после свършиха, че истината най-после е разкрита.

Погледите им се срещнаха.

— Може би трябваше да постъпя другояче — добави замислено Кларис. — Съжалявам, ако съм те наранила, Доминик.

— Благодаря ти, майко — каза Дом.



Беше мек есенен ден. Небето имаше ясен син цвят, дърветата в парка зад Уейвърли Хол бяха обагрени в ярки златисти и червени тонове, а градините, сред чиито сенки чакаше Ан, бяха окичени с последните рози на отиващото си лято. Червени, бели и жълти, розите пълзяха по стените на терасата и се виеха покрай каменния фонтан.

Ан се усмихна на себе си, сетре сведе поглед към бележката, която стискаше в ръка. Колко спомени й навяваше това малко късче хартия. Беше от Дом, който й определяше среща. „Чакай ме в градината зад балния салон“, гласеше текстът с подпис „Дом“. Тя притисна листчето към гърдите си. Преди четири години бе получила съвсем същата бележка в нощта на годежа между Дом и Фелисити.

Мисълта за Фелисити я върна към реалността. Двамата с Дом бяха взели решение да не повдигат обвинение срещу нея заради злонамерените й действия спрямо Ан. Но Фелисити беше изправена пред съда за непредумишленото убийство на Феърхейвън. В съдебната зала тя през сълзи се бе заклела, че е невинна и бе успяла да получи оправдателна присъда. В момента Фелисити живееше в Париж.

Междувременно Англия бе преодоляла шока от разкритието, че Дом всъщност е син на Ръдърфорд. Ан и Дом се бяха оттеглили в Уейвърли Хол веднага след официалното съобщение в печата, но от този момент насетне бяха буквално засипани с покани за чай, вечери и балове. Наложи се даже Ан да наеме втори секретар, за да може да се справи с безкрайната кореспонденция. Беше повече от ясно, че когато се върнат в Лондон, ще имат твърде малко време да бъдат заедно сами.

Не че това имаше някакво значение. Ан беше толкова влюбена, че почти не стъпваше по земята от щастие, А Дом бе не по-малко щастлив от нея.

Кларис още беше в провинцията, в Хайглоу — малко имение в южна Англия, собственост на Дом. Той искаше да я покани в Лондон за „малкия сезон“ по време на коледните празници. Ан не се съмняваше нито за миг, че благодарение на неговата подкрепа майка му ще бъде приета напълно безрезервно в обществото.

Блейк пък все още се подвизаваше из Лондон и все още беше ерген. Повечето видни аристократки бяха лудо влюбени в него, но той изглежда не забелязваше това и не личеше да има намерение скоро да свие семейно гнездо. Носеше се слух, че последната му любовница била някаква съвсем млада руска принцеса, изпаднала в нищета.

От Патрик нямаше ни вест, ни кост. Но преди седмица Ан бе получила малък пакет, изпратен от Белгия. Нямаше нито име на подателя, нито бележка или придружаващо писмо. Но пакетът съдържаше фина порцеланова кутийка с формата на сърце и Ан не се нуждаеше от име или писмо, за да отгатне кой й е изпратил подаръка. Кутийката беше красива, но я бе изпълнила с тъга.

— Какво си се умислила, Ан? — попита Дом току до ухото й.

Ан се стресна, но в този миг ръцете му я обгърнаха и тя се отпусна в обятията му. Устните им се сляха. Тя прокара пръсти през гъстата му златна коса. Когато най-после се откъснаха един от друг, двамата се погледнаха усмихнати, останали без дъх.

— Ти не си никакъв джентълмен, Дом — сгълча го Ан. — Да ми изпращаш бележка! Да си уреждаш тайни любовни срещи със своята толкова порядъчна съпруга!

Дом се усмихна, разкривайки дълбоката си трапчинка, но веднага възрази:

— Стига, Ан! Ти си тази, която ми е изпратила бележка. И очевидно ти си тази, която си урежда тайни любовни срещи със своя ослепителен съпруг. — Той я придърпа към себе си и обсипа шията й с нежни целувки. — Освен това, любов моя, решително възразявам срещу думата „порядъчна“.

Ан се изчерви, обзета от огнена възбуда. Коленете й се огънаха, пулсът й се ускори. Със сетни сили тя успя да опре длани на гърдите му и да го отблъсне лекичко от себе си.

— Вие сте опасен човек, сър.

— М-м-м — измърмори той, като се наведе и съвсем нежно я целуна по устата. — Но не и наполовина толкова опасен, колкото си ти, скъпа моя.

Ан не можеше да не се почувства поласкана.

— Това означава ли, че съм изкусителка?

— Абсолютно — каза усмихнато Дом и плъзна ръце по хълбоците й. Сетне отново се опита да я целуне.

Тя обаче се отдръпна.

— Дом, не съм ти изпращала никаква бележка.

Той галеше бузата й с върха на носа си, но щом чу това, веднага вдигна глава.

— Наистина ли?

Те се взряха един в друг.

Ан беше обзета от внезапно подозрение.

— Дом, скъпи, не ми ли изпрати преди малко бележка с предложение да се срещнем в тази градина?

Дом я гледаше замислено.

— Не, Ан, не съм. Аз получих такава бележка от теб.

Тя ококори очи.

— Скъпи, аз не съм ти изпращала бележка.

Кехлибареният му поглед се впи в нея.

— Ан, в онази нощ преди четири години… — започна неуверено той.

— Да — прекъсна го Ан. — Нощта на годежа ти с Фелисити…

— Аз получих бележка…

— Аз също…

— Не съм ти писал никаква бележка по време на онзи прием — бавно каза Дом.

— Нито пък аз — отвърна тя също толкова бавно.

— Значи не ти си ми изпратила тази бележка? — Той извади от джоба си смачкано листче хартия.

— Не, не съм. Моят почерк е доста по-хубав от този тук! — извика Ан и измъкна от блузата си бележката, която бе получила току-що. — Но този почерк прилича на твоя, Дом — настоя тя.

Дом разгледа внимателно листчето.

— Подписът е добре подправен, но не е моят — каза той. Двамата отново впериха объркано очи един в друг.

И тогава Дом внезапно извърна глава и погледна към къщата. Ан проследи посоката на погледа му.

До един от прозорците на балния салон беше застанал херцог Ръдърфорд и ги наблюдаваше втренчено.

Ан и Дом се спогледаха.

— Боже мой! — възкликна Дом. — Този стар интригант!

— О, Дом, само като си помисля, че той е нагласил всичко, че той ни е събрал! — извика слисано Ан и се притисна към него. — Толкова го обичам — прошепна тя.

Дом също беше силно развълнуван.

— Ако не ни беше подмамил в градината в онази нощ, сега навярно щях да съм женен за Фелисити — промълви той и нежно я целуна по челото. — Бог да благослови този умен старец.

Ан вдигна лице към него.

— Ние с теб сме му длъжници, Дом. Искаш ли да отидем и да му съобщим чудесната новина?

Дом се вцепени.

— Ан…?

Тя се усмихна. Очите й се просълзиха от радост.

— Доктор Коб потвърди подозренията ми. Видяхме се днес. Ще имаме дете, Дом. Всъщност, според доктора може и да са близнаци.

Той нададе радостен вик, вдигна я на ръце и я завъртя вихрено — толкова вихрено, че полите й се омотаха около тях. И двамата се смееха и плачеха едновременно, замаяни от щастие.

Вътре в къщата, подпрян на бастуна си в огромната, потънала в тишина бална зала, в който някога с такава неохота бе обявил годежа между Дом и Фелисити, херцогът се усмихна.

Гледаше ги как се прегръщат, колко са щастливи заедно. Любовта им бе толкова силна, че грееше около тях като сияен светъл ореол. Очите на Ръдърфорд също се напълниха с радостни сълзи.

„Всичко е добре, когато свършва добре“, помисли си той с дълбока въздишка. Днес беше изключително щастлив. Джанис също, знаеше го. Никога, дори когато беше пред дверите на смъртта, не бе усещал присъствието й по-силно от сега.

— Любов моя — каза на глас херцогът, — потърпи още малко. Трябва да благословя внука си. И после ще дойда при теб.

Усети нежното й като коприна докосване по бузата си. И сякаш я чу да прошепва тихичко: да.

Той се обърна и тръгна да излиза от салона, изгарящ от нетърпение да съчини съобщението за раждането на своя внук, нищо че преди да го отпечатат трябваше да минат още много месеци. Но докато се обръщаше, успя да зърне с крайчеца на окото си как Дом отвежда Ан навътре в градината. Ръката му беше обгърнала талията й, устните им се докосваха. Херцогът не помнеше някога да се е чувствал по-щастлив.

Любовта бе победила — на всички фронтове.