Тя навлажни устни.

— Дом, ако беше умрял… — Беше толкова развълнувана, че не успя да продължи.

Дом я погали по бузата със здравата си ръка.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ме обичаш, Ан?

Ан кимна, все още неспособна да говори.

Сега и в неговите очи се появи подозрителна влага.

— Когато разбрах, че Патрик има връзка с Бел — Колдуел ме информира за това снощи, — веднага проумях, че той е човекът, който се опитва да ти стори зло. Именно страхът за теб ме доведе тук, Ан. Никога през живота си не съм се страхувал повече, отколкото когато научих, че Патрик също е потеглил за насам. — Ръцете му уловиха нейните. — Не разбирам какво е станало с Патрик — каза той. Гласът му се прекърши.

Ан трепна. Спомняше си как Патрик и Дом обичаха да препускат заедно из хълмовете, когато тя бе само едно вятърничаво единадесетгодишно момиченце. И двамата бяха буйни, красиви и наперени младежи и всички неомъжени дами околността си бяха загубили ума по тях. Спомняше си разказите на Патрик за лудориите, които са вършили заедно в Кеймбридж. По онова време Дом и Патрик бяха неразделни.

— Аз също не разбирам — призна Ан след дълго мълчание.

Двамата се взряха един в друг. Сърцето й се бе свило от болка — болеше я за Дом, за предателството на някогашния му най-добър приятел.

Тя се изправи, изпрати лекаря и Вериг до вратата и тихичко попита:

— Как е съпругът ми?

Той кимна успокоително.

— Няма защо да се тревожите, лейди Ан. Съпругът ви е млад и силен и до ден-два ще бъде отново на крака. Дотогава обаче не бива да мърда от леглото. Утре ще мина, за да проверя как върви възстановяването му.

— Благодаря ви — промълви Ан, като стисна ръката му. После се върна при Дом.

— Патрик не е зъл човек — каза той с нотка на гняв в гласа си. Преди тя да успее да отвърне каквото и да било, откъм отворената врата долетя гласът на Патрик.

— Никога не съм възнамерявал да сторя зло на Ан, Дом. Моля те да ми повярваш. Исках само тя да си помисли, че всички тези неща са твое дело, за да се изплаши и да избяга от теб.

Дом се взря в него с нескрито огорчение и болка.

— Няма значение, Патрик. Прощавам ти.

Патрик изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач.

— Всичко е толкова несправедливо, винаги е било — прошепна той. — Но аз наистина съжалявам. Ужасно съжалявам.

— Патрик, какво смяташ да правиш оттук насетне? — попита мрачно Дом.

Ан се сепна от внезапно подозрение и погледна ужасено първо съпруга си, после своя братовчед.

— Патрик, знаеш ли кой е убил Матю Феърхейвън?

Той се поколеба.

Дом се втренчи в него пребледнял.

— Патрик… не!

Патрик се изчерви.

— Стана случайно. Не исках да го убивам. Исках само да разбера какво пише в дневника. Той отказа да ми каже, аз се ядосах и се сбихме. А после осъзнах, че всичко се е подредило чудесно, че вината ще падне върху Дом. Аз бях човекът, който свидетелства пред полицията.

Ан усети, че й прилошава. Всичко наоколо се завъртя пред очите й е шеметна скорост. Тя отиде до леглото и потърси ръката на Дом. Той стисна здраво пръстите й в своите. В стаята се възцари пълно мълчание.

Пръв го наруши Дом. Гласът му беше тих, властен. Но очите му бяха пълни е тъга.

— Патрик, трябва да отидеш в полицията и да им кажеш това, което току-що каза на нас.

— Не! Те ще ме затворят. — Той се обърна и тръгна към вратата. Там се спря. — Беше нещастен случай. Не искам да ме обесят.

— Имаше ли свидетели?

— Не.

Дом замълча за миг.

— Как се сдоби със сапфиреното ми копче?

— Проследих двама ви с Ан в Шотландия — отговори Патрик. — Ан знае. На няколко пъти се промъкнах в замъка. — Гърдите му се надигаха учестено. — Дом, съжалявам.

— Аз също — тъжно каза Дом. — Патрик, боя се, че ако не разкриеш всичко пред властите, ще се наложи да го направя аз.

Патрик го погледна измъчено и без да каже и дума повече, изхвърча от стаята.

Ан седна до Дом, който веднага я придърпа към себе си. Изпитваше огромна скръб — неговата скръб.

— Трябва да кажем на полицията, Ан — промълви той.

— Знам — каза тя, като внимателно положи глава на здравото му рамо.

Дом я прегърна, сетне се намести така, че да може да вижда лицето й.

— Но няма закон, който да ни задължава да отидем в полицията незабавно.

Сърцето й трепна. Въпреки онова, което бе сторил Патрик, тя не искаше да го види затворен или обесен.

— Да. В края на краищата, ти си болен. Може би след няколко дни или пък следващата седмица ще разкажем на инспектора всичко.

— Надявам се — каза тихо Дом, без да откъсва очи от нея, — че Патрик е достатъчно умен, за да разбере, че трябва да напусне страната.

Ан също се надяваше.

32

— Идвам да видя Негова светлост — обяви Кларис.

Колдуел кимна безизразно.

— Той току-що се събуди от следобедния си сън.

— Следобедния си сън — повтори тържествуващо тя. Явно болестта го бе направила слаб и безпомощен като дете. Вече не изпитваше никакъв страх от него. — Значи няма реално подобрение?

Колдуел обаче не я водеше към горния етаж, а към библиотеката.

— Напротив, мадам. Негова светлост вече произнася редица думи, въпреки че още не е в състояние да движи долната част на тялото си.

За миг я обзе ужас. Смятала бе, че Ръдърфорд е напълно парализиран. Но после се успокои с мисълта, че той все още е на легло, че почти не може да говори и че несъмнено съвсем скоро ще умре.

Скоро, но не и преди да му е казала онова, което имаше да му казва, не и преди да му е отмъстила.

Колдуел застана на прага на масивната двукрила врата и съобщи за посещението й. Херцогът седеше в едно кресло, загърнат в светлозлатисто кашмирено одеяло. В камината играеха буйни, весели пламъци. На коленете му лежеше разтворен новият брой на „Лондон Таймс“. В първия миг Кларис се сепна. Изражението и погледът му бяха толкова високомерни и всяващи страх, че тя реши, че Колдуел я е излъгал и че Ръдърфорд се е възстановил напълно. Смелостта й начаса се изпари.

Но тогава той проговори. По-точно — избърбори прегракнало:

— К-какво?

Сърцето й заби трескаво. Не можеше дори да се усмихне. Толкова отдавна очакваше този момент. Обзе я нервно напрежение, което направи гласа й пресипнал.

— Здравейте, Ваша светлост. Дойдох да видя как сте.

Ноздрите му трепнаха.

— Д-д-дом?

Тя присви очи.

— Тревожите се за Дом? Хм, той наистина е в беда, нали? Нямам предвид убийството, в което е обвинен; говоря за това, че целият свят вече знае за незаконния му произход. — Имаше чувството, че ще припадне от вълнение. Изведнъж обаче осъзна, че Колдуел все още е в стаята. — Няма да ни трябваш, Колдуел. Можеш да си вървиш.

Икономът се извърна въпросително към херцога.

— В-върви — каза той. Беше заповед.

Кларис се изпълни със злорадо задоволство. Макар и неохотно, Колдуел излезе и затвори вратата. Сега вече Кларис се усмихна и отиде до Ръдърфорд.

— Знаеш, че все още те мразя, нали? И че не съм ти простила за това, което направи?

Отговорът му беше само една ледена усмивка. Очите му я пронизваха като кинжали.

Кларис трепна. За миг я обзе страх, сякаш херцогът все още беше достатъчно силен и могъщ, сякаш още можеше да я контролира, да я управлява. Но тя бързо пропъди това тягостно усещане.

— Ти ми причини огромна болка! Почти успя да разбиеш живота ми! И защо? Защото обичаше своята безценна Джанис!

Ръдърфорд се сепна. Лицето му пребледня.

— За глупачка ли ме смяташ? Знам, че никога не си обичал Сара, поне не по този начин. Отгатнах го много отдавна. Бях едва деветгодишна, но видях как я гледаше. Веднъж придружавах баща си, който беше дошъл на гости у вас. Бях се скрила в храстите, докато Сара и Джанис седяха в градината С баща ми и те чакаха. Ти се връщаше от езда и нямаше представа, че не си сам. До ден днешен не съм забравила начина, по който я гледаше тогава.

Херцогът изглеждаше поразен. Беше вкопчил пръсти в одеялото и отчаяно се мъчеше да проговори.

— К-к-какво?

Кларис внезапно усети, че я задушават сълзи.

— Никога, никога не си ме поглеждал така.

— К-какво?! — почти изкрещя той. — Какво ще п-правиш?!

— Страх те е да не разкажа на всички, че си бил влюбен в балдъзата си, нали? — Лицето й се сгърчи. — Затова Джанис избяга след дебюта си — дебюта, който ти й организира. Проклинам я! Проклинам и теб! — Беше на ръба на плача.

Лицето на Ръдърфорд бе почервеняло.

— К-какво… — произнесе с огромна мъка той — ис-скаш! — Не беше въпрос, а по-скоро яростно възклицание.

— Искам отмъщение — изсъска Кларис, изтри ядно сълзите си и се надвеси разтреперана над него. — Чуй ме добре, старче. Скоро ти ще умреш. И истината — нашата истина — ще умре заедно с теб.

Ръдърфорд изстена.

— Н-не-е-е.

Но тя не му обърна внимание.

— Никога няма да разкрия, че Дом е наш син… че е твой син. Никога!



Блейк не можеше да не бъде доволен. Да, изпитваше примитивно, чисто мъжко самодоволство. Въпреки че се тревожеше за съдбата на най-добрия си приятел, мислите му бяха заети преди всичко от една жена — жена, която го бе накарала здравата да се поизпоти, за да я спечели. Но накрая беше успял. След бала се бе срещал с Фелисити вече два пъти. И бе установил, че тя съвсем не му отстъпва по чувственост и страст.

Не беше влюбен в нея, естествено. Обичал бе жена само веднъж в живота си и тя беше разбила сърцето му. Със сигурност никога повече нямаше да може да обича така. Но все пак вече бе на двадесет и осем години и вероятно му беше време да се ожени. В момента обмисляше дали да не направи Фелисити своя съпруга.

Откритият му файтон зави зад ъгъла и се отправи към каменната къща на Харълд Рийд. Блейк веднага съзря каретата пред входа. Двама ратаи я товареха с багаж. Камериерката на Фелисити стоеше на тротоара, облечена с пътническа пелерина, и държеше в ръка малка чантичка, която по всяка вероятност принадлежеше на господарката и. След миг от къщата се появи и самата Фелисити.

— Нямам представа кога ще се върна — звънна гласът й. Говореше на иконома. — Но искам когато се прибера, къщата да е в ред.

Той кимна покорно.

Доброто настроение на Блейк се изпари. Замени го лошо предчувствие. Той скочи безмълвно от файтона — нямаше нужда да казва на кочияша, че трябва да го изчака, Фелисити, която тъкмо слизаше по широките каменни стъпала, го видя и се закова на място.

Блейк се приближи до нея.

— Здравей, скъпа.

Тя не се усмихна, само вирна брадичка.

— Здравей, Блейк.

— Накъде си се запътила този път, Фелисити?

Фелисити се поколеба за миг, преди да отговори:

— Имам нужда от малко чист, провинциален въздух.

— О, нима? — подигравателно възкликна Блейк. — Позволи ми да отгатна: отиваш в Хънтинг Уей.

— Точно така — отвърна тя, като го измери е хладен поглед.

Той пристъпи към нея и я сграбчи за лакътя.

— Господи, колко си любвеобилна днес следобед, скъпа. Трудно ми е да повярвам, че пред мен е същата жена, с която се разделих на зазоряване.

Фелисити се отскубна от него.

— Върви си, Блейк. Заета съм и бързам, ако не си забелязал.

— Забелязах — провлечено отговори той. Но в действителност беше ядосан. Не, по-лошо — беше обезсърчен. — Научила си, че Дом е в Уейвърли Хол и затова бързаш да се прибереш у дома.

— Разбира се, че не — каза тя.

Повече от очевидно бе, че лъже. Прииска му се да я хване и да я разтресе с все сила, за да я накара да се опомни и да забрави веднъж завинаги за най-добрия му приятел.

— Проклятие! Той не те иска, Фелисити. Той е влюбен в съпругата си.

— В Ан? — Фелисити изсумтя презрително. — Невъзможно.

— Кога най-после ще се откажеш?

Тя се изчерви и вдигна глава към него, готова да запротестира.

— Недей — спря я Блейк, като вдигна ръка. — Не отричай.

— Добре, няма — каза Фелисити, заобиколи го и забърза към каретата, повдигнала полите на зелената си рокля чак до глезените.

Той впери поглед подире й, обзет от болка и огорчение. Чувстваше се дяволски зле. Сетне я последва.

— Не заминавай.

Фелисити вече се качваше в каретата е помощта на един лакей, който след миг затръшна вратата зад гърба и. Тя се настани на плюшената седалка и се обърна към прозореца е лице към Блейк. Не каза нищо, просто го гледаше, стиснала решително устни.