— Сигурно знаеш това по-добре от мен, след като си бил в покоите на толкова много жени — чу Ан собствения си раздразнен глас.

Дом се засмя.

— Пак ли се връщаме на тази отегчителна тема? Ан, струва ми се, че проявяваш доста голям и напълно неуместен интерес към личния ми живот. Не е ли така?

Тя почервеня.

— Не. Съвсем не. — Искаше й се да не бе реагирала толкова импулсивно.

Все още усмихнат и развеселен, той попита:

— Да накарам ли Бенет да донесе вечерята ни тук?

— Не! — възкликна ужасено Ан.

— Подозирах, че ще ми откажеш. — Усмивката му се стопи. — Преди малко, когато бяхме навън, говорех съвсем сериозно, Ан.

Сериозният му тон не й хареса.

— Аз също.

— Ах, но на жените е позволено да променят решенията си. — Той бавно се приближаваше към нея. Ан не се отмести — беше загубила власт над крайниците си. Едва когато помежду им останаха не повече от няколко сантиметра, Дом се спря. — Оставам тук и искам да започнем отначало. — Той се протегна и покри с длан ръката й, която продължаваше да стиска яката на халата. Усмивката му беше безкрайно похотлива. — Моментът е напълно подходящ за едно ново начало.

— За теб може би — успя да промълви Ан, неспособна да отклони очи. — Но не и за мен. Моля те, излез. Аз си лягам.

Веднага съжали за думите си. Дом погледна към голямото легло и се усмихна. Очите му блестяха.

— Тази идея е още по-добра от идеята да вечеряме заедно тук.

— Лягам си сама — процеди през зъби тя.

В отговор той дръпна ръката й и халатът се разтвори, разкривайки бледата като слонова кост кожа на шията й над гърдите. Той поднесе ръката й към устните си и целуна изпъкналото кокалче на единия й пръст, после на другия.

Ан извика сподавено и избяга в другия край на стаята. По бедрата й бе плъзнала гореща влага.

— Всичко свърши, Дом, свърши. Трябва да ме оставиш на мира! Аз не те желая, а и ти не желаеш това!

— Нищо не е свършило, Ан, и ти го съзнаваш не по-зле от мен.

Ан поклати глава.

— Защо го правиш? Защо ме преследваш така? Какво искаш? — извика тя. — Защо реши да останеш?

Той не сваляше очи от нея.

— Може би не съм можел да си спомня добре колко много си подхождаме двамата с теб. Но сега, когато съм отново тук, това е повече от очевидно.

— Не си подхождаме. Изобщо.

— Да ти докажа ли, че грешиш?

Тя отстъпи крачка назад.

— Аз се промених. Вече съм жена. Жена с опит — с твърде голям опит, за да се поддаде на чувствата, които се опитваш да разпалиш в мен.

Лицето му потъмня.

— Не ми напомняй, че си жена е опит, Ан.

— Отново ме разбра погрешно. Патрик не ми е любовник. Имах предвид това, че ти отне моята невинност. Ти разруши последните ми щастливи детски мечти. Ти ме принуди да порасна, Дом — ти и никой друг.

Дом я изгледа хладно, вдигнал ръце на хълбоците си.

— Ако си спомням добре, аз не отнех твоята невинност в точния смисъл на думата.

Отне й няколко мига, за да проумее за какво говори. Бузите й пламнаха.

— Говорех в общ смисъл.

Той продължаваше да я гледа.

— Вече два пъти ти се извиних за това, че те нараних, Ан. Съгласен съм с теб. Бях истински негодник. Не биваше да стоя далеч от теб. Но къде е милосърдната ти християнска душа? Не е ли твой религиозен и морален дълг да ми простиш?

Ан ококори очи.

— Какво би сторила, ако падна на колене пред теб и те помоля за прошка?

Тя се стресна.

— Няма да го направиш.

— Права си, прекалено съм горд, за да го направя.

Ан въздъхна е огромно облекчение. Знаеше, че много трудно би могла да откаже на подобна молба. Но знаеше, че дори да му даде прошка, това би било прошка само на думи, защото в сърцето си тя не можеше да му прости. Нито сега, нито когато и да било.

— Ти си интересна жена, Ан. Напълно съм заинтригуван. — Той се усмихна. — И признавам, че не ми пука за интереса на Патрик към теб. Все пак сега, след като се върнах, той несъмнено ще насочи вниманието си другаде.

— Пак ли Патрик? — възкликна Ан. Не можеше да повярва на ушите си.

Дом не отговори. Без да сваля поглед от лицето й, той тръгна към нея и спря едва когато коленете им се докоснаха. Ан стоеше вцепенена, с ококорени очи, със стиснати юмруци.

— Мисля, че все още изпитваш чувства към мен, Ан.

Дъхът й секна.

— Не.

— Да. — Дом се усмихна и усмивката му беше безкрайно пленителна, безкрайно прелъстителна. — Искаш ли да проверим моята теория?

Ан поклати глава, но беше твърде късно. Дом се наведе над нея и тя прилепи гръб до стената. Той вдигна ръце и подпря длани от двете страни на лицето й. Беше хваната в капан.

— Мисля, че ме желаеш — прошепна Дом. — А и аз определено те желая.

— Не прави това.

— Няма да направя нищо, което не искаш да направя — обеща той, но погледът му бе вперен в устните й. — Усещам вкуса ти, Ан. Искам още една целувка.

Сърцето й заби лудо.

— Не.

За един кратък миг погледите им се срещнаха. Дом сведе глава, но Ан съумя да извие лице встрани. Устните му попаднаха върху бузата й.

— Спри. Спри веднага — прошепна тя, опитвайки се да отблъсне ръцете му. През копринения халат и кюлотите усещаше изгарящия допир на бедрата му. Знаеше, че се намира на ръба на дълбока пропаст. Ако Дом не я оставеше веднага, щеше да му се отдаде — и то навярно не само с тялото си. — Не мога!

Дом вдигна глава, но продължи да стиска раменете й. Погледът му бе мрачен.

— Какво трябва да сторя, Ан? Извиних се. Върнах се. Искам да те направя своя съпруга вече не само на книга. Аз съм отговорен човек. Няма да бъда лош съпруг. Какво трябва да сторя?

— Нищо не можеш да сториш. Някога те исках повече от всичко на света, но сега съм пораснала и помъдряла. — За неин ужас по лицето й се търкулнаха сълзи.

— Разбирам. Каквото и да искам, каквото и да кажа, обещая или направя, ти няма да ми дадеш нова възможност.

Ан гледаше разплакана и безмълвна, неспособна да каже „не“.

— Виж, Ан — каза той след кратка пауза, — между нас съществува необикновено силно физическо привличане. Защо просто не оставиш природата, тъй да се каже, да свърши своето?

Думите му я изпълниха с ярост и тя се хвана за нея като удавник за сламка.

— Не съм някоя от твоите уличници, та да се ръководя от природата.

— Наистина — съгласи се Дом. Очите му потъмняха. — Държиш се по-скоро като уплашена, невежа девица.

Погледите им се сблъскаха. Той искаше да я засегне и Ан наистина се почувства силно засегната.

Тя изправи рамене и го изгледа с поглед, който целеше да го убие със студенината си.

— Можеш да си вървиш.

Дом свали ръце.

— Много добре. В армията ме научиха кога да отстъпвам. — Не се усмихваше. Тонът му не беше дружелюбен. Очите му бяха студени. — Не ходя там, където не съм желан.

— Това е просто чудесно — озъби се Ан, ядосана на него, но и на себе си — заради обзелото я разочарование.

— Само един глупак би чакал покана, която никога няма да му бъде отправена — каза през рамо Дом, тръгнал към вратата.

— Или един джентълмен — подхвърли тя. — Какъвто ти, естествено, не си.

Той се обърна. Беше стигнал до прага.

— Искаш война, нали?

— Добре! — извика Ан. — Наистина искам война… А сега се махни!

— Отивам си. Но не преди да си ми отговорила на един въпрос. Бил ли е някога Патрик твой любовник?

Прииска й се да го замери с нещо, но нямаше под ръка нищо друго, освен вазата с цветя, затова тя се пребори с изкушението.

— Не.

Изражението му рязко се промени.

— Ан, нали не искаш да ми кажеш, че все още си девствена?

Ан си пое дъх. Цветята продължаваха да я изкушават. Затвори очи, за да пропъди тази мисъл… и не успя. Запратена с все сила, синьо-бялата ваза полетя към главата му.

Дом се наведе и тя се разби в стената.

Не можеше да повярва, че е обезумяла дотолкова, та да хвърли ваза по Дом. Неговите очи също се бяха ококорили от изумление. И двамата се взираха поразени в строшения порцелан и в скършените цветя, пръснати сред синьо-белите парченца.

Дом прехапа устни. Погледът му я прониза.

— Просто зададох един въпрос. Ако не си искала да ми отговориш, трябваше само да ми го кажеш.

Ан го погледна.

— Да, Дом, все още съм девствена.

Той трепна.

Тя вдигна глава. Молеше се само да не се изчерви.

— Виждаш, че въпреки твоята изневяра аз ти останах вярна.

Лицето му пребледня.

— Господи! Как само звучи.

— Звучи точно така, както си е. — Следващите думи излязоха сами от устата й. — Може би трябва да се върнеш в Лондон, при Марго Маршал.

Дом се сепна. Сетне присви очи и скръсти ръце.

— Марго Маршал.

— Прочутата френска актриса.

— Знам коя е.

— Надявам се.

— Въпросът е откъде ти, по дяволите, знаеш за нея?

— Как бих могла да не знам, след като през последните два месеца непрекъснато са ви виждали заедно?

— Но ти си далеч от Лондон. — Очите му святкаха гневно. — Кажи ми, Ан, откъде си толкова добре осведомена? Да не би да си наела шпиони? Да ме следят? Да ти докладват какво правя? Да не би личният ми живот да се е превърнал в нещо като хоби за теб?

— Не. Не се нуждая от шпиони. Не и когато се занимаваш с известни актриси.

— Разбирам. Ти си жена, която обича клюките. Жена, която дава ухо на клюките.

— Не е честно!

— Може би ти не си честна.

Погледите им се срещнаха.

— Отричаш ли, че имаш връзка с нея?

Дом изруга.

— Преди намирах твоя интерес към личния ми живот за забавен. Сега го намирам за крайно досаден.

— Тогава навярно би трябвало да запазиш живота си наистина личен? — подхвърли жлъчно Ан.

— Ревността ти е очевидна, Ан.

— Не ревнувам от една… една…

— Една актриса? — подсказа й Дом през смях.

— Една уличница! — почти изкрещя тя с пламнало лице. — Няма ли да признаеш, че тя е твоя любовница?

Смехът му замря. Очите му горяха.

— За теб тази тема е не само много опасна, Ан, но и много непристойна.

— Същото важи в много голяма степен и за теб самия. Въпреки че един ден ще бъдеш херцог, така че обществото ще търпи всичките ти простъпки — дори ако се перчиш с жени като Марго Маршал.

Той я погледна хладно.

— Виж, Ан, когато решиш да бъдеш наистина моя съпруга, в пълния смисъл на думата, тогава ще имаш право да ми задаваш такива въпроси. Но не и преди това.

— Е, това никога няма да стане — извика яростно Ан. — И няма нужда да задавам въпроси, защото вече знам отговорите.

— Ако продължаваш в същия дух, Ан, може да си помисля, че не просто ме ревнуваш — тихо каза Дом. — Звучиш ми като жена, която се чувства презряна и оскърбена… като влюбена жена.

— Не е вярно — запротестира Ан с някак твърде изтънял глас.

Усмивката му беше многозначителна.

— Разбирам. Е, поне започваме да си изясняваме някои неща.

Тя навлажни устни.

— Не те ревнувам от твоите жени. Не се чувствам презряна от теб. Аз съм тази, която те презира!

— Аз нямам жени. А и ти съвсем не се държиш презрително, когато се целуваме.

— Само защото ти си толкова опитен в тази област — извика Ан. Беше се задъхала.

Дом сви устни.

— Може би ми се иска да обогатя опита си, като се любя с теб.

Тя отстъпи назад.

— Запази с-си ц-целувките за твоята любовница.

— Може би ще го направя. Ако продължиш да ме отблъскваш.

Ан се вкамени. Но успя със сетни сили да свие рамене.

— Можеш да се виждаш с когото пожелаеш. И можеш да пръскаш целувките си — и всичко останало — където пожелаеш.

Той скръсти ръце и се облегна на стената, стъпил върху цветята.

— Колко щедро от твоя страна, Ан, да ми позволиш да водя личните си дела както намеря за добре.

— Друга на мое място можеше да не е толкова либерална — каза тя.

— Друга на твое място би ми позволила да упражня правата си на съпруг — отвърна Дом съвсем тихо.

— Затова ли дойде тук тази вечер? — Сърцето й пулсираше толкова силно, че й прималяваше.

— И какво, ако е така? — Тонът му беше насмешлив. Ан изтръпна. Не можеше да измисли никакъв отговор. Дом се ядоса. — Успокой се, Ан. Не съм чак такъв негодник, че да похлопам на вратата ти след цели четири години и да настоявам на съпружеските си права. Дойдох да вечерям с теб, не помниш ли? Дойдох да се сдобря с теб.