И тогава Дом впи пръсти в хълбоците й и поднови тласъците си, но вече бързо и мощно. Ан беше шокирана от силата му, от яростта му. Бе престанал да полага усилия да се въздържа. Тя отвори очи и се взря като омагьосана в напрегнатото му, изопнато лице. Чувстваше се като прашинка, подета от бесен вихър — вихър, който дори да искаше, не можеше да спре.

Внезапно Дом отвори очи и извика името й. И за миг Ан съзря в зениците му нещо, което заличаваше цялото минало — едновременно брутално и нежно, непоколебимо и отчаяно. Нужда.

Дом изстена. Тялото му се разтърси, после се отпусна.

Докато той лежеше върху нея и дишаше тежко, Ан преглътна мъчително, притиснала здраво набраздения му от пот гръб през халата. Сега разумът й се бе върнал и тя се боеше да се вслуша в собствените си мисли. Ала нямаше как да избяга от тях.

О, Господи, какво бе сторила!

Най-накрая Дом се размърда, въздъхна и се изтегна по гръб до нея като голям, грациозен лъв. Ан обаче не помръдна. Страх я бе дори да диша.

Очите му бяха затворени, гъстите мигли се спускаха върху бузите му като разперени ветрила. Скоро дишането му се успокои — беше заспал. Но малко преди това ръката му се протегна към Ан и покри нейната.

Искаше й се да се отдръпне, но в същото време се нуждаеше от този успокояващ допир повече от всичко на света.

Когато Дом заспа, Ан все пак издърпа ръката си, оправи нощницата си, изправи се на крака и сведе поглед към него.

Лунната светлина, която струеше през отворените прозорци, играеше по лицето и тялото му, полузагърнато от диплите на виненочервения копринен халат. Сърцето на Ан се сви. Той беше изумителен мъж — с лице, което спираше дъха й дори сега, след всичките тези години, с тяло, което бе не по-малко прекрасно, силно, изваяно. Беше неустоим мъж.

Тя се обърна, загърна се в един мохерен шал, отиде до креслото в другия ъгъл на стаята и се сви на кълбо в него. Какво бе сторила?

Навярно беше неизбежно. Но сега какво?

В действителност нищо не се бе променило. Все още не се доверяваше на собствения си съпруг. Не можеше да му отдаде сърцето си — това, че му бе отдала тялото си бе повече от достатъчно.

9

Ръдърфорд пиеше черен чай и четеше вчерашния брой на „Лондон Таймс“, когато Дом влезе в утринния салон.

Това бе една от най-приятните стаи в Уейвърли Хол. Две от степите бяха облицовани в светъл дъб с цвят на мед, третата бе облепена с жълти тапети на цветя, а четвъртата беше изцяло заета от прозорци. Стаята бе обляна в слънчева светлина, която позлатяваше синьо-жълтите персийски килими и светлосините копринени завеси. През прозорците долитаха утринните песни на птиците и се виждаха пъстрите градини, отрупани в цветове.

Дом отиде до масата и напълни една чиния с препечени филийки е масло, яйца с бекон и пай. Срещата с дядо му влошаваше и без това мрачното му настроение — настроение, което не можеше да разбере. Не бе имал намерение да прелъстява Ан и въпреки че изминалата нощ му бе доставила огромна наслада, сега се чувстваше като безсърдечен негодник.

Щом седна, херцогът остави вестника си настрана.

— Добро утро, Дом. Добре ли спа?

— Изненадващо добре — изръмжа Дом.

Под изпитателния поглед на Ръдърфорд Дом се нахвърли настървено върху пая. Въпреки че не харесваше тактиката на херцога, той обичаше дядо си, винаги го беше обичал. Ръдърфорд никога не се бе скъпил на похвали, когато поведението на внука му го заслужаваше. Наистина, по време на палавото му детство тези моменти бяха редки, но Дом си ги спомняше до един. Пак дядо му беше човекът, който го бе гълчал и порицавал. Тези моменти бяха многобройни. Дом не беше забравил и тях. За него те също бяха скъп спомен.

Защото още някога, макар и малко момче, той бе разбрал, че дядо му не е безразличен към неговата съдба. За разлика от баща му, на когото явно му беше все едно.

— А Ан добре ли спа? — попита Ръдърфорд.

Дом остави вилицата и ножа.

— Няма ли тайни в тази къща?

— Предполагам, че има някоя и друга — усмихна се херцогът.

— Ан все още спи — отговори Дом с равен глас, като си припомни пожара. За щастие огънят беше потушен преди да причини сериозни щети. Ан не просто спеше. Спеше в креслото. Беше се събудил сам. Смисълът на постъпката й не бе труден за разгадаване. Тя все още възнамеряваше да воюва с него. Това, което се бе случило през нощта, не я бе направило щастлива. А това, че беше заспала в креслото, го бе ядосало. И то не само защото се бе събудил с желание да я люби отново.

— Радвам се да видя, че вие двамата започвате да изглаждате нещата помежду си — каза Ръдърфорд.

Дом въздъхна.

— Не се въодушевявай прекалено. Не бих казал, че сме започнали да изглаждаме нещата помежду си.

И отново се нахвърли върху храната. Защо беше толкова разстроен? Вината на Ан за онова, което се бе случило през нощта, бе не по-малка от неговата. Може би беше ядосан, защото преживяването се бе оказало тъй дяволски хубаво. И защото знаеше, че Ан все още смята да воюва с него.

— По дяволите! — измърмори той, като захвърли салфетката си настрана.

Но Ръдърфорд беше изцяло погълнат от вестника.

Дом се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън. Дълго време остана така, опитвайки се да не разсъждава. Напразно. Непрекъснато мислеше за Ан и за онова, което й причиняваше. Решението му да остане и да се помири с нея беше напълно импулсивно. Но не преставаше да го гложди мисълта, че тя заслужава от един мъж много повече, отколкото някога би могъл да й даде.

А сега Ан можеше дори да е забременяла. Нямаше да е недоволен от това. Но си обеща, че ако тя го дари с наследник, ще й прехвърли Уейвърли Хол завинаги.

— Защо просто не ме помоли да ти осигуря наследник? — попита той след дълго мълчание. — Защо трябваше да ме изнудваш?

Ръдърфорд се засмя.

— О, и ти навярно щеше да се съгласиш?

— Може би.

Херцогът изсумтя.

— Щеше да ми кажеш да вървя по дяволите и да не се връщам оттам. И двамата знаем, че се прибра у дома само защото баща ти беше болен, без никакво намерение да останеш тук и минута повече от необходимото.

— Ако беше проявил малко търпение, всичко това щеше да бъде излишно. Един ден така или иначе щях да се постарая да ти направя наследник.

— Старите хора не могат да проявяват търпение.

Дом изсумтя презрително. Но херцогът изглеждаше много доволен.

— И тъй, означава ли всичко това, че оставаш тук, при съпругата си, поне за известно време?

— Да — отвърна Дом.

— Адвокатът на баща ти помоли за среща със семейството днес сутринта. Трябва да се появи всеки момент.

— Какво толкова може да съдържа завещанието на Филип?

— Това е само формалност — каза Ръдърфорд.

— Какво е ставало тук в мое отсъствие? — попита Дом. — Защо Ан и майка ми не се разбират?

— Ан се разбира с всички. Майка ти обаче е труден и капризен характер.

— Майка ми е извоювала своето място в този дом и има право на всичко, което поиска — каза Дом. — Особено сега. Знаеш ли, вчера тя ми каза, че никога не си я приемал безрезервно.

Херцогът се сепна. Мина известно време, преди да отговори.

— Филип се ожени, без да поиска благословията ми. Бракосъчетаха се тайно. Не одобрих това.

Дом си представяше колко е бил ядосан дядо му от това.

— И все още не одобряваш, след всичките тези години?

— Да, но не е заради това, което вероятно си мислиш. — Херцогът сгъна вестника си. — Кларис не е от значение, Дом. Това, което е от значение, са отношенията между теб и Ан.

— Искаш да кажеш — каза сухо Дом, — че това, което е от значение, е фактът, че спя със съпругата си.

— И аз имам право на някои дребни прегрешения — усмихна се Ръдърфорд.

— За какво говорите? — До вратата стоеше Ан. Лицето й бе почервеняло.

Дом скочи на крака.

— Добро утро, Ан.

Тя впери поглед в него, но това съвсем не бе погледът, която една жена би следвало да отправи към любимия си след страстна любовна нощ. Сетне погледна херцога. Също толкова студено.

— Не е възможно да съм чула добре.

Ръдърфорд се изправи.

— И какво си чула? Няма причина да се разстройваш, Ан. — Тонът му бе мек.

Ан тръгна през салона. Очите й блестяха.

— Прекалено ми е неудобно… и съм прекалено ядосана, за да повторя онова, което чух! Н-но — заекна тя, — това, което правим насаме с Дом, не ви засяга!

Дом усети тревога. Ан не знаеше за чудовищните условия на завета на Ръдърфорд и никак не му се щеше да ги научи точно сега, след миналата нощ. Пък и когато и да било.

Но Ръдърфорд каза спокойно:

— Грешиш, Ан.

— Греша ли?! — Погледът, който хвърли към Дом, би могъл да убие някой по-слаб мъж.

— Дом е мой наследник. А аз съм стар човек. Разбира се, че ме засяга дали вие двамата делите една и съща спалня — каза Ръдърфорд. — Ти имаш дълг, Ан. Твоят дълг към това семейство е да осигуриш наследник на Дом.

Лицето на Ан почервеня още по-силно.

— Хм, можете да мечтаете колкото си щете, но ще се наложи да чакате много дълго време, за да видите мечтите си сбъднати. Ако въобще се сбъднат! — Тя ядосано обърна гръб на двамата мъже и отиде до бюфета.

Дом и Ръдърфорд се спогледаха. След това Дом последва съпругата си и постави ръка на рамото й. Тя се извърна рязко. Точно този момент избра Ръдърфорд, за да напусне стаята.

— Ан — утешително каза Дом, — няма причина да се ядосваш.

Нима? — Тя отмести ръката му. — След като вие двамата обсъждате нашия личен живот? Разярена съм.

— Но той е херцогът. Има пълното право да се тревожи за бъдещето на рода — тихо каза Дом.

— И ти си готов да играеш по неговата свирка?

Погледът на Дом потъмня.

— Никога не правя нещо, което сам не желая да правя.

— О, така ли? Значи е просто едно щастливо съвпадение, че ти се прииска да спиш с мен точно когато дядо ти също го иска?

Усмивката на Дом се бе стопила.

— Ан…

— Престани! — извика тя. — Снощи ме прелъсти само за да му доставиш удоволствие. Не си искал мен — искал си наследник.

— Не е вярно. — Дом протегна ръка и я сграбчи за лакътя.

— Вярно е — процеди през зъби Ан. — Добре. Нека да поговорим. Нека поговорим за това колко си безскрупулен.

— Имаше пожар, ти беше разстроена. Просто така се случи, Ан.

— Не бих казала — изсумтя тя.

— Понякога просто се случва така между двама души, които се обичат — настоя Дом.

Гореща руменина обагри бузите й.

— Ние не се обичаме. Може и да си дошъл в стаята ми заради пожара, но се възползва от късния час и от уплахата ми.

Би могъл да отрече, че я е съблазнил, но наистина се беше възползвал от ситуацията.

— Какво значение има? — тихо попита той. — Дядо ми е прав. Двамата с теб имаме задължение, което стои над личните ни желания. Време е да изпълним дълга си, Ан.

— Не забравяй, че аз съм американка. Пет пари не давам за наследници и херцогства — разярено извика Ан. — И не мога да започна всичко с теб отначало, докато не си доказал искреността си!

— Разбирам. Значи се връщаме на изходната точка.

— Да.

— Независимо от това, че тази нощ желанието ти да бъдем за едно бе не по-малко от моето?

Тя се изчерви.

— Аз… не бях на себе си.

Думите й го накараха да се усмихне.

— Меко казано.

Преди Ан да успее да каже каквото и да е, той докосна с пръст устните й и я накара да замълчи.

— И двамата не бяхме на себе си от страст, Ан. Защо да се лишаваме от нещо, което и двамата желаем и което ни доставя удоволствие?

Тя му хвърли убийствен поглед.

— Не съществува нищо — нищо — взаимно помежду пи. Ти си безсърдечен; ръководиш се единствено от плътските си страсти и от собствения си интерес. Аз обаче имам сърце, Дом, и смятам да го запазя непокътнато.

— Страх те е да не се влюбиш в мен отново.

— Не.

— От какво се боиш? Обещавам да бъда отговорен съпруг.

— Отговорен съпруг. — В тона й имаше горчивина. — За последен път ти казвам: не ти вярвам. Не ти прощавам. Не те желая. — Очите й бяха два сини пламъка. — Върни се в града, Дом. Върни се при нея.

Дом ококори невярващо очи.

— Пак ли се отплесваме към темата за другите жени?

Тя не отговори.

— Ан… ами ако ти кажа, че Марго… и останалите… са вече минало? Че ще ти бъда верен?

Тя замръзна. Имаше чувството, че кожата й е станала прозрачна.

Дом навлажни устни.