— Е?

Ан си пое дъх.

— Не би имало никакво значение.

Беше ужасно разочарован, но бързо пропъди това чувство.

— Разбирам.

— Нима? Разбираш ли наистина? — извика Ан, обърна се рязко и излезе от стаята.

Той остана загледан след нея.

Семейството се бе събрало в библиотеката. Кларис се присъедини към тях. Семейният адвокат Канфийлд беше висок, слаб мъж на средна възраст. Той стисна ръка на мъжете и поздрави дамите. После всички седнаха — Кларис и Ан на канапето, Дом — на един стол до тях, а Ръдърфорд — зад писалището си.

Прав остана само Канфийлд, който се покашля.

— Това ще отнеме само минута. Мога ли да започвам?

Ръдърфорд кимна. Дом неволно погледна към Ан, но тя не му обръщаше никакво внимание, сякаш бе престанал да съществува. Кларис изглеждаше напрегната.

Канфийлд прочете завещанието. Беше много кратко и наистина не отне повече от минута.

Аз, Филип Сейнт Джордж, маркиз Уейвърли, граф Кемптън и Хайглоу, барон Фелдетоун и наследник на херцогство Ръдърфорд, бидейки в добро физическо и духовно здраве, с настоящото завещавам цялото си разполагаемо имущество, възлизащо приблизително на осемдесет хиляди лири, на моя най-скъп приятел Матю Феърхейвън. Нему завещавам и Уейвърли Хаус в Лондон, заедно с всичко, което се намира вътре.

На моята обична и предана съпруга не оставям нищо.

На единствения си син оставям личния си дневник.

Настоящото завещание се подписа днес — на петнадесетия ден от септември, хиляда осемстотин петдесет и втора година, от свидетеля лорд Чарлз Гърли и от мен.

Канфийлд остави завещанието настрана. Хартията прошумоля силно.

В стаята се възцари дълбока тишина.

Кларис се бе изправила с мъртвешки пребледняло лице. Но не каза и дума.

Дом, който не беше очаквал прочитането на завещанието да е нещо повече от формалност, също се бе изправил на крака. Слисано. Накрая способността му да говори се възвърна.

— Кой, дявол да го вземе, е Матю Феърхейвън?

Канфийлд го погледна.

— Както се твърди в завещанието, той е най-добрият приятел на баща ви.

Дом гледаше втренчено. Не можеше да повярва на ушите си. Кларис продължаваше да мълчи.

Седнала напълно неподвижно, Ан погледна първо Дом, после майка му.

И тогава, макар все още замаян от изненадата, Дом усети болка и гняв. Мили Боже! Баща му бе оставил всичко на своя приятел и нито едно пени на съпругата или на сина си. Мисълта го накара да залитне и рязко да седне отново на стола.

В това време Кларис се отдалечи от всички, застана до прозореца с гръб към стаята и с високо вдигната глава и се загледа към величествените градини на Уейвърли.

Дом я проследи с очи. Ан обаче бе тази, която скочи от мястото си и изтича до нея.

— Кларис, позволете ми да ви донеса малко горещ чай.

— Не — произнесе с равен тон Кларис.

Гняв изпълни сърцето на Дом. Майка му беше оставена без пукнат грош. Вече знаеше, че заради тайния си брак тя и Филип не са сключили предбрачен договор, който да я направи негова наследница в случай на смърт. Ето че сега Филип бе завещал всичките си спестявания и Уейвърли Хаус на Матю Феърхейвън. По-тежко оскърбление от това не можеше да има. Но Дом се закле пред себе си, че никой извън семейството няма да узнае какво е станало. Той се изправи.

— Канфийлд, ще запазите това завещание и неговото съдържание в пълна тайна.

— Разбира се — угоднически отвърна Канфийлд.

Но за Дом това не беше достатъчно.

— В противен случай ще отговаряте пред мен — заплашително каза той.

Херцогът се приближи и застана до него.

— Дом, сигурен съм, че мистър Канфийлд ще запази всичко, което се случи тази сутрин, за себе си. — Неговият тон беше също толкова строг.

Дом почти не го чу. И не Канфийлд бе човекът, на когото му се искаше да крещи и да упреква. Този човек бе Филип.

Той погледна отново изправената фигура на майка си. Не беше помръднала от мястото си до прозореца. Как бе могъл Филип да й причини това? След като бракът им бе продължил двадесет и девет години? Сякаш е искал да я накаже, макар и от гроба си. Но за какво?

Някога несъмнено са се обичали, за да се решат да се оженят тайно. Нима когато Филип е починал, вече са изпитвали омраза един към друг? Дом винаги бе усещал апатията, царяща помежду им. Но никога не бе смятал, че зад нея се крие омраза.

Най-накрая Кларис се обърна. Лицето й беше безизразно, подобно на красива восъчна маска.

— Няма значение.

Дом потръпна.

— Има — остро каза той, като прекоси стаята, отиде до нея и я прегърна нежно през раменете. — Майко, не искам да се тревожиш. Аз ще се грижа за теб. Нищо в живота ти няма да се промени.

Кларис го погледна в очите.

— Благодаря ти, Доминик.

Ръдърфорд въздъхна.

— Е, Канфийлд, вие определено успяхте да ни изненадате.

Канфийлд се изчерви от смущение.

— Опитах се да посъветвам Филип да не постъпва така, но той беше непреклонен.

— Той беше глупак — каза Ръдърфорд. — Все още е глупак.

— Лорд Уейвърли…

Дом осъзна, че адвокатът говори на него и видя, че му подава малък пакет.

— Какво е това? — попита той, въпреки че знаеше.

— Както разбрахте от завещанието, баща ви е оставил дневник. Той е ваш — усмихна му се Канфийлд.

Дом гледаше втренчено увития в хартия пакет с размерите на дебела книга. Не можеше да помръдне.

— Дневник?

Не беше предполагал, че Филип е водил дневник. Но ето че той бе пред него — личният дневник на баща му. Възможност най-после да го опознае.

Канфийлд остави пакета на масата и погледна джобния си часовник.

— Наистина се налага да тръгвам. Толкова съжалявам, че трябваше да ви запозная с такова смущаващо завещание.

Дом не видя как адвокатът стисна ръката на дядо му, нито го чу как се сбогува с майка му и с Ан. Взираше се в пакета, който съдържаше дневника на баща му. Беше изпълнен с напрежение и любопитство.

Но и с мрачни предчувствия.

Нещо не беше съвсем наред.

Канфийлд го гледаше очаквателно. Въпреки обзелите го силни емоции, ръката на Дом не трепна, когато се сбогува с него. Не го изпрати до вратата. Остана в кабинета сам. Дядо му и майка му излязоха заедно е адвоката.

Ан също остана. Искаше му се и тя да си отиде с другите.

— Дом, добре ли си?

— Да, нищо ми няма.

— Това е само един дневник — каза тя.

Явно още не бе разбрал колко е проницателна. Опита се да се усмихне.

— Нямам търпение да го прочета. — Но мислите му непрестанно се връщаха към завещанието и към откровено злъчния му тон.

Ан го погледна замислено.

— По-добре да вървя. Майка ти е в шок.

— Естествено — мрачно каза Дом в нов прилив на гняв спрямо Филип.

До вратата Ан се спря.

— Дом, сигурен ли си, че си добре?

Той я погледна.

— Искаш ли да чуеш едно признание, Ан? Не, не съм съвсем добре. Покойният ми баща току-що нанесе изключително тежък и груб удар на майка ми… а и на мен. Изобщо не познавах собствения си баща. За мен той винаги е бил просто един непознат. Не ме обичаше, в това съм убеден, а си мисля, че и не ме харесваше особено. А сега ми оставя дневника си. Защо?

Изминаха няколко мига, в които двамата се взираха напрегнато един в друг. Дом — почервенял, Ан — пребледняла.

— Сигурна съм, че те е обичал, Дом… — поде тя.

Дом махна раздразнено е ръка.

— Грешиш. — Той взе дневника. — Все едно, много скоро ще разбера със сигурност, нали?

Ан го изгледа така, сякаш се колебаеше дали да каже още нещо, или по-добре да си замълчи. Накрая просто кимна и излезе.

Дом не откъсваше очи от дневника, който държеше в ръка. Какво искаше да му каже Филип? Каквото и да бе то, синът му нямаше кой знае какъв избор. Щеше да пренебрегне предчувствието, което го караше да не чете дневника. Баща му бе мъртъв, но искаше да говори с него от гроба си. И Дом не можеше да му откаже този странен, закъснял разговор.



Кларис стоеше вцепенено пред библиотеката, облегнала гръб на раираната в червено и златисто стена. Не можеше да повярва на онова, което бе чула току-що.

Не я интересуваха осемдесетте хиляди лири. Не и сега. Вече не.

По слепоочията й и по краищата на черната й дантелена мрежа за коса беше избила пот.

Съпругът й бе водил дневник!

Божичко, какво си е мислел? И какво е написал на тези страници? Този глупак!

Кларис пое дълбоко дъх. Резкият звук я накара внезапно да осъзнае, че ако в този момент някой от слугите я види да стои така в коридора, навярно ще си помисли, че шпионира собствения си син. Затова побърза да се отдалечи от стената и отиде в средата на коридора. Сега лицето й бе пребледняло от страх.

Ами Ръдърфорд? Как бе могъл да позволи на Канфийлд да даде дневника на Дом? Нима старецът вече се беше побъркал? Нима бе изкуфял? Най-сетне?

Ами ако в този дневник има нещо уличаващо?

Дом не биваше да го чете. Никой не биваше да го чете!

Кларис повдигна тежките си поли от черен брокат, притича през коридора, пристъпи в празната всекидневна и зачака. Най-накрая търпението й бе възнаградено — синът й се появи в коридора. Носеше дневника на Филип. Прималя й от ужас.

Дом се упъти нагоре по стълбите — несъмнено щеше да отнесе дневника в апартамента си. Трябваше да измисли начин да го вземе оттам, преди Дом да е прочел съдържанието му.

Тя застана като вкаменена до вратата на всекидневната. Сърцето й туптеше толкова силно, че й причиняваше болка. Изминаха десет мъчително бавни минути. Какво правеше Дом? Нали не бе решил да прегледа дневника още сега? Бъди проклет, Филип! Бъди проклет, Ръдърфорд!

Най-после Дом се появи отново и заслиза по стъпалата. Обзета от огромно облекчение, Кларис отстъпи назад към стената, за да не може да я види, когато мине покрай отворената врата на всекидневната. Но Дом не тръгна по коридора, а се отправи към преддверието. До слуха й достигнаха приглушени гласове — неговия и на Бенет, — сетне звукът от отварянето и затварянето на входната врата. Беше излязъл.

Кларис изчака още миг, после се втурна по коридора и нагоре по стълбите. Едва когато си даде сметка, че се препъва в полите си и че вероятно изглежда като умопобъркана, се овладя и забави крачка. Сърцето й бе започнало да бие още по-силно.

Влезе в стаята на Дом възможно най-непринудено, но когато видя, че камериерът му го няма, че е сама, бързо затвори вратата и я заключи.

Погледът й обходи стаята и мигновено съзря дебелия хартиен пакет. Беше върху нощното шкафче. Слава Богу!

Тя се измъкна от стаята на сина си и забърза надолу по стълбите. Едва тогава, през паниката и сраха, сковали душата й, се прокрадна любопитство.

Какво бе писал Филип в дневника си?

При всичките тези пътувания животът му несъмнено е бил необикновен и пълен с преживявания. Може би дневникът не представляваше нищо повече от описание на многобройните му пътешествия.

Но Кларис не мислеше така. Дали е писал за нея? И ако го е сторил, какво е казал? Написал ли е истината? Знаел ли е изобщо истината?

Тя си пое дълбоко дъх. До ден днешен не беше сигурна дали Филип наистина е знаел. Подозираше, че е така. Но ако е знаел, несъмнено би бил разярен, а Кларис не помнеше да е проявявал признаци на гняв.

Нямаше да изгори дневника, поне не веднага. Не можеше. Първо щеше да го прочете и тогава да го изгори — ако се налага.

Защото ако истината излезеше наяве, това щеше да унищожи семейството. Никой нямаше да може да преживее скандала.

10

След прочита на последната воля на баща му, Дом изчезна. Ан го зърна да се отдалечава от къщата, яхнал един от ловджийските коне на имението. Препускаше не към парка с неговите многобройни, удобни за езда пътеки, а към далечните хълмове. Ан въздъхна — знаеше, че в душата му цари смут.

Не можеше да не съжалява Кларис — както заради трудното положение, в което се бе озовала, така и заради унижението, на което я бе подложил Филип, макар и мъртъв. Но не беше изненадана от постъпката му. Още преди години бе доловила, че отношенията помежду им далеч не са само това, което изглеждат.

Към Дом обаче тя не искаше да изпитва нито съжаление, нито каквото и да било друго. Но беше състрадателна по природа, а той току-що бе загубил баща си. Щеше да й бъде много трудно да се отнася към него с хладна сдържаност, особено след шока, който му бе поднесъл Филип със своето завещание. И все пак беше твърдо решена да го стори.