Бренда Джойс - Скандал

Херцог Ръдърфорд чу шума от каретите и чаткането на конските подкови по алеята пред къщата, и отиде до прозореца на салона. Когато видя внука си, яхнал великолепен сив жребец, той се усмихна. Редом с Дом, на гърба на не по-малко красиво животно, препускаше още един младеж. В него Ръдърфорд разпозна втория син на граф Хардинг, Тед Блейк. Зад двамата мъже идваше каляската с герба на Уейвърли, теглена от шест напълно еднакви черни коня. Караха я двама кочияши, облечени в ливреи, а на задното стъпало бяха застанали двама лакеи, също в ливреи. Антуражът на Дом включваше още и две каруци, пълни със слуги и коняри. След тях пристъпваха няколко първокласни расови жребеца, покрити с чул и с омотани в парцали копита.

Дом бе заминал преди три дни. Завръщането му изпълни херцога с огромно задоволство. В края на краищата бе таил известни съмнения, че внукът му може и да остане в града. Но ето че Дом се връщаше. И Ръдърфорд подозираше, че причината не е толкова в условията на завета, колкото в растящия му интерес към Ан.

Той отново се усмихна.

Беше вече стар. Знаеше, че няма да живее вечно; нямаше желание да живее вечно. Знаеше също, че наближава момента да се оттегли. И все пак този момент още не бе настъпил. Бъдещето на херцогската титла не беше осигурено. Трябваше му наследник.

Херцогът бе човек колкото прагматик, толкова и романтик. Той обичаше много своя внук. Така и не бе съумял да прости на собствения си син Филип, задето беше лишил момчето от обичта, за която то тъй силно бе копняло. Не че не разбираше причините за това негово студено, безсърдечно и себично отношение. Филип имаше пълното право да се държи така, и все пак Ръдърфорд не можеше да му го прости.

Навярно обаче самият Филип би бил различен човек, каза си той, ако майка му Сара не бе починала от треска още на тридесет и една години, когато Филип беше едва на десет. Херцогът така и не се бе оженил повторно. Беше постъпил егоистично, но след преждевременната смърт на Сара просто не бе могъл дори да си помисли за нов брак. Защото беше от хората, които не са способни да обичат повече от веднъж.

Ан бе племенница на Сара. Майка й Джанис беше най-малката от сестрите Станхоуп, родена дванадесет години след най-голямата — Сара. По настояване на съпругата си Ръдърфорд бе поел разноските по дебюта й в обществото. В чест на това събитие той бе организирал най-екстравагантния и пищен бал, провеждан някога в цялото кралство. Все още виждаше Джанис в онази нощ — едва седемнадесетгодишна, много красива, съвсем невинна и изпълнена с хиляди мечти. Година по-късно бе избягала в Америка.

Ан толкова приличаше на майка си. Джанис се бе омъжила за Фред Стюарт, американски авантюрист от Филаделфия, и бе прекарала шест години, обикаляйки из цялата страна заедно с него. Всички усилия на Ръдърфорд да я открие, за да й съобщи за смъртта на сестра й, се бяха оказали напразни. Едва години по-късно тя му писа от Бостън, където най-после се установили със съпруга й. Нямали деца; три пъти забременявала, но все помятала. Фред пък отворил пансион. Херцогът веднага бе доловил, че не е щастлива, въпреки постоянното изтъкване колко чудесен град е Бостън. И беше разярен от новината, че е станала съпруга на ханджия, разярен на мъжа, който й бе причинил това. Така и не получи друго писмо от нея. Следващото писмо, което пристигна от Америка, бе написано от самия Фред Стюарт. И в него пишеше, че Джанис е мъртва. Че е починала при раждането на бебето, за което толкова бе копняла. На своята дъщеричка Ан.

Единадесет години по-късно Ан се появи в дома на Колинсови — кльощаво, мълчаливо сираче, останало без подслон и без петак. Дълго време херцогът се опитваше да не обръща внимание на съществуването й. Не желаеше нито да я среща, нито да я познава, още по-малко — да я харесва. Нали тъкмо тя бе виновна за смъртта на Джанис — тя и Фред Стюарт.

Но един ден любопитството, което го глождеше отвътре, го подтикна да я посети. И още в първия миг, в който зърна слабичкото, посърнало от скръб момиченце, сърцето му се разтвори и я прие безрезервно. Оттогава насетне Ръдърфорд бе започнал постоянно, макар и предпазливо, да се интересува от Ан. Проследявайки отблизо нейното съзряване, той постепенно си даде сметка, че тя е точно копие на майка си — не само на външен вид, но и по дух. Че сърцето й е щедро, любящо и искрено.

Да, херцогът бе колкото прагматик, толкова и романтик.

Още преди години бе решил, че Дом и Ан са родени един за друг. Не защото си подхождаха — а те наистина си подхождаха, — нито за това, че Ан бе тъй силно влюбена в Дом. Просто заради свои си причини — лични, егоистични и ревниво пазени в тайна.

Затова херцогът си бе дал обет. Обет, че ще стори всичко, което е по силите му, за да ги събере — а той бе един от най-силните и могъщи хора в цяла Англия. Дори това да бе последното нещо, което щеше да стори в живота си, щеше да види Дом и Ан отново заедно. Само така щеше да изпълни своя дълбоко личен дълг към Джанис Станхоуп Стюарт.

Дом се бе върнал. Тя свали очилата си. Ръцете й трепереха. Беше се върнал. Въпреки всичките й съмнения.

Можеше да се преструва пред себе си, че този факт я ужасява. Но това бе вярно само отчасти.

Не съумя да се съсредоточи върху писменото оплакване на един от арендаторите, което преглеждаше. Погледът й непрекъснато бягаше към прозореца. Сърцето й бе започнало да пулсира неравномерно. Дом вече не се виждаше, но Ан знаеше, че е навън заедно с другия джентълмен, защото продължаваше да чува приглушените им гласове. Реши, че няма да им обръща внимание.

В този момент до слуха й достигна смехът на Дом — плътен, топъл, леко дрезгав. И толкова съблазняващ.

Този смях тутакси извика в паметта й спомена за нощта, която бяха прекарали заедно.

Ан се изправи, остави очилата и приглади назад стегнатата си в кок коса. Дом се бе върнал с няколко от своите състезателни коне. Наистина смяташе да остане, нищо че тя ясно му бе дала да разбере, че не го желае тук. И сега щеше да очаква от нея отговор.

Ан си пое дълбоко дъх и реши: нямаше нужда да се крие в кабинета си. Дом и неговият приятел бяха застанали до едно оградено пасище, когато тя излезе навън. Из пасището обикаляше красиво черно жребче на не повече от три години. Високо вдигнатата му опашка се развяваше като знаме зад него, а шията му бе извита като дъга. Щом видя Ан, то изпръхтя и препусна в галоп. Ан разбираше от коне. Явно бе, че този се опитва да я впечатли.

— Де да беше толкова послушен и с ездач на гърба си — сухо отбеляза Дом.

— За щастие ти успя да намериш жокей, който е способен да го обуздае — отвърна другият джентълмен.

— Да, и сега вече трябва да започне да печели надбягванията.

Ан слушаше разговора, но вниманието й бе заето е жребеца.

Това е кон, роден за високи скорости и състезания, мислеше си възхитено тя. Кон, роден да бъде шампион. Дом обаче се бе обърнал към нея.

— Здравей, Ан — промърмори той. Погледът му я обходи бавно от глава до пети.

Вниманието й мигновено се съсредоточи върху съпруга й: конят беше забравен.

— Дом.

Каза го със съвършено учтив и хладен тон. Но настойчивият му поглед я принуди смутено да приглади с длан полите си и да се изчерви. Прекрасно разбираше за какво мисли Дом. Той също си припомняше онази нощ.

— Позволи ми да ти представя моя приятел лорд Тиъдър Блейк. Той е вторият син на граф Хардинг — каза Дом.

Ан се усмихна сърдечно на Блейк. Но не и на Дом. Блейк пое ръката й и я вдигна към устните си.

— С нетърпение чаках да се запозная с вас, лейди Сейнт Джордж. — Пълното мълчание на Дом по въпроса за неговата съпруга, както и припряността му да се върне в Уейвърли Хол колкото се може по-бързо, ми подсказаха, че тук го очаква много красива жена.

— Благодаря ви — каза Ан. Блейк очевидно бе донжуан, навикнал да сипе комплименти. Беше красив мъж със светла кожа, сини очи и коса, черна почти колкото нейната. Когато се усмихваше — а той го правеше често — на бузите му се появяваха дълбоки трапчинки. Ласкателствата му може и да бяха пълна глупост, но на чара му бе трудно да се устои. Ан подозираше, че с времето ще започне да го харесва. — Много сте любезен, лорд Блейк.

— Просто Блейк. — Той й намигна. — Всички мои приятели ме наричат така, проявявайки очевидна непочтителност към прочутите ми деди.

Ан се засмя.

— Защо не Тиъдър тогава?

— Мили Боже, не! — извика Блейк с престорен ужас. Тя отново се усмихна топло.

— Добре, нека бъде Блейк.

— Достатъчно, Блейк — изръмжа Дом. — Запази си тези трапчинки за някоя друга.

Приятелят му се ухили.

— Небеса, да не би да ревнуваш от това, че съм разменил няколко думи е жена ти, старче?

— Глупости — изсумтя Дом и отново впери настойчиво поглед в Ан. — Съжалявам, че се забавих с един ден повече от предвиденото.

— Нима? Не бях обърнала внимание — сви рамене тя, сякаш не бе прекарала последните няколко нощи будна, питайки се къде е той, мислейки над неговото предложение… и над това дали наистина ще се върне.

— Поканих Блейк да ни погостува за няколко дни — каза Дом. — За да ми помогне да обучим Лъки. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че не — отговори Ан. Погледът й се върна на жребеца. — Изглежда превъзходен.

— Сам го отгледах — каза той. — Лъки е най-бързият жребец, който съм виждал през живота си.

— Но? — попита тя, доловила, че има още нещо.