— Доскоро беше изключително труден за обяздване. Въпреки това аз вярвам, че може да бъде голям шампион.

— Не бих се изненадала.

Дом я изгледа втренчено.

— Разбираш ли нещо от коне, Ан?

Ан издържа на погледа му.

— Да.

Двамата останаха вторачени един в друг близо минута. Пулсът на Ан се ускори. В този момент обаче Блейк видя някого зад гърба й и подсвирна.

— Коя е тази?

Ан се обърна, същото стори и Дом. С усилие на волята тя съумя да запази изражението си спокойно. Дом, от своя страна, се постара да изглежда и да звучи напълно безстрастно.

— Това е братовчедката на Ан. Не мога да повярвам, че не познаваш Фелисити Колинс-Рийд.

— Вдовицата на Харълд Рийд? Не, нямам щастието да я познавам — ухили се Блейк. — Но съм слушал за нея и трябва да кажа, че наистина е толкова красива, колкото се говори. Дали е и толкова студена, колкото се говори?

Противно на волята си Ан впери поглед в Дом. Той се обърна и се усмихна на приятеля си.

— Сигурен съм, че не с всички, Блейк. Ела, ще ви запозная. — Потупа го по рамото. — Всъщност, ще я поканя на гости за вечеря, за да не флиртуваш с жена ми.

Пред погледа на Ан двамата се отправиха към Фелисити, която не се бе появявала нито веднъж в Уейвърли Хол, откакто Дом бе заминал. Знаеше защо братовчедка й се появява точно сега. Не искаше да се гневи, нито да се чувства в опасност. Но бе така.

Видя как Фелисити се усмихва на Блейк… и как после цялото й внимание се насочва към Дом. Тя се извърна рязко, подпря се на оградата на пасището и се загледа в черния жребец, който пасеше трева на няколко крачки от нея. Усетил погледа й, той вдигна глава и втренчи блестящите си, бдителни кафяви очи в нея. Ан се опита да се усмихне, но не успя.

— Здравей, момчето ми — каза тихичко тя. — Какъв си красавец! Вярно ли е, че си бил и малко непослушен?

Конят я слушаше с наострени уши, без да помръдне. Само широките му ноздри трепнаха едва забележимо.

— Е, кажи, красавецо, знаеш ли какво ще направя сега? — Лъки изпръхтя и прибра уши назад.

Точно в този момент Ан усети присъствието на Дом зад гърба си и изтръпна.

— Надявам се, че това, което обсъждаш с коня ми, е моето предложение? — тихо каза Дом. Дъхът му погали врата й.

Тя се обърна. Грешка. Той бе застанат толкова близо зад нея, че полите й покриваха ботушите му. А Ан не можеше да отстъпи назад, защото гърбът й вече бе притиснат до оградата.

— Предложение? — сви рамене тя, сякаш изобщо не си спомняше за какво става дума.

Но си спомняше.

О, как добре си спомняше.

Една седмица, в която да прави всичко, което той поиска от нея. Една седмица с него. Знаеше и точно какво иска той от нея.

— Е? — попита Дом.

— Не съм мислила за това — излъга Ан. Откакто беше заминал, не бе мислила за нищо друго.

— Тогава помисли сега — каза той. Погледът му я пронизваше.



Кларис имаше нов апартамент в южното крило на Уейвърли Хол. Макар че бе живяла в господарския апартамент с Филип от първия ден на брака им преди двадесет и девет години, сега бе спазила традицията и се бе преместила в стаите, предназначени за вдовицата на господаря.

Тя излезе от апартамента си с разтуптяно от тревожно нетърпение сърце. В ръката си стискаше дневника на Филип.

Пред отворената врата на библиотеката Кларис се спря. Херцог Ръдърфорд бе застанал с гръб към нея до прозореца, загледан навън. Сърцето й заби още по-силно. Вече знаеше, че Дом току-що е пристигнал.

— Ваша светлост — хладно каза тя.

Той се обърна. Без да се усмихне дружелюбно. И как да го стори, когато двамата далеч не бяха приятели.

— Мога ли да поговоря с вас? — попита Кларис с прикрито фалшива усмивка.

— Влез — кимна херцогът, като стрелна с поглед подвързаното с червена кожа пакетче в ръката й. — Какво е това, Кларис?

Тя вече не се усмихваше.

— Как какво? Дневникът на Филип, разбира се. — Очите й блестяха ярко.

— Дом ти го е дал? — Златистият му поглед я прониза. Без да отмести очи Кларис отвърна без колебание:

— Не. Аз го взех сама.

— Разбирам. Без негово разрешение.

— Да! Очевидно дори не е разбрал, че липсва. Беше го захвърлил съвсем небрежно в стаята си. Изобщо ли не ви е грижа? — обвинително извика тя.

С непроницаемо изражение на лицето Ръдърфорд прекоси стаята и затвори вратата зад гърба й.

— Естествено, че ме е грижа. Знаеш колко обичам Дом.

— Нямам предвид това! — Кларис размаха дневника пред очите му. Не се случваше често да загуби самообладание и да демонстрира открито омразата си към него. Но сега бе един от тези редки моменти. — Не ви ли е грижа какво е написано тук? Кажете ми!

— Разбира се.

— Филип е знаел.

Ръдърфорд не трепна.

— Никъде не го споменава изрично, но го намеква неведнъж. И е бил изпълнен с омраза към цялото семейство.

— Всичко това ми е известно.

Кларис го изгледа сепнато. Но бе неспособна да се сдържи.

— А знаехте ли, че към вас е изпитвал най-дълбока омраза?

Този път на лицето му се изписа болка.

— Да. И това знам. Върни дневника на Дом.

Тя отстъпи крачка назад.

— Господи, вие сте луд. Нима искате той да разбере?

— Може би.

— Не — каза Кларис и поклати глава. — Не. Ще го изгоря. Вие сте глупак!

Ръдърфорд се поколеба. Понякога бе по-добре старите рани да не се отварят отново. Но той беше стар човек, изпълнен с хиляди съжаления. И ако умреше преди внукът му да е узнал истината, Дом никога нямаше да я узнае, защото бе повече от сигурен, че Кларис ще си държи езика зад зъбите до последния си дъх.

— Мисля, че това е отмъщението на Филип — каза разпалено тя. — Отмъщението спрямо всички нас. Спрямо вас, спрямо мен, спрямо Дом… спрямо света. Той беше огорчен човек, изпълнен с омраза човек. Обзема ме ужас само като си помисля какво самообладание трябва да е притежавал, за да не разкрие нито веднъж онова, което е знаел. Нищо чудно, че непрекъснато пътуваше! Мразел е Уейвърли Хол толкова силно, колкото е мразел всички нас.

Ноздрите на Ръдърфорд пламнаха. Челюстта му бе стисната здраво. Не, нямаше място за колебания.

— Върни дневника на Дом, Кларис.

Кларис механично притисна томчето към гърдите си.

— Той трябва да бъде унищожен.

— Защо? Защото ти би загубила най-много от всички? — Очите му се присвиха. — Върни дневника на Дом.

С тези думи той тръгна рязко към вратата и излезе.

Кларис остана сама, загледана след него. Очите й се напълниха със сълзи. Господи, мразеше го! Но той бе един от най-могъщите хора в страната, отговорен единствено пред кралицата и пред Бога. Дори тя не смееше да не му се подчини. Независимо колко силно й се искаше.

Но един ден все пак щеше да си отмъсти. Очакваше този ден вече двадесет и девет години.



Когато Ан слезе в салона, всички вече се бяха събрали. Погледът й веднага откри Дом. Той бе застанал до мраморната камина и разговаряше с Блейк; и двамата държаха в ръка по чаша шери. До тях стоеше Фелисити — толкова близо, че пищните златисти поли на роклята й обгръщаха краката на Дом. При всяка произнесена от него дума тя се заливаше от смях. А деколтето й бе толкова изрязано, че всяко вдишване заплашваше да извади на показ цялата й гръд.

Ан си каза, че й е все едно.

Ръдърфорд седеше върху тапицираното в златен брокат канапе и говореше с Патрик, който седеше до него. Щом видя Ан, Патрик се спря по средата на изречението и й се усмихна. Навярно бе дошъл като придружител на Фелисити, въпреки че като вдовица тя имаше пълно право да ходи на гости и приеми сама, стига да поиска. Но присъствието му зарадва Ан.

Тя влезе в салона, без дори да погледне към Дом и неговата компания, макар да усещаше втренчения му взор. Отиде право при херцога и каза е грациозен реверанс:

— Добър вечер, Ваша светлост.

Ръдърфорд се изправи с усилие.

— Добър вечер, Ан. — Сетне я целуна по бузата.

Ан се обърна към Патрик.

— Това се казва изненада.

— Хубава, надявам се.

— Чудесна — отвърна тя с усмивка. Зад гърба му зърна Дом, който ги наблюдаваше втренчено. Собствената му усмивка се бе стопила.

Ан се усмихна още по-лъчезарно.

— Отдавна не си вечерял с нас. Ще бъдеш ли мой кавалер тази вечер?

Патрик се засмя и я хвана под ръка.

— Разбира се.

Тя видя, че Дом е разгневен и се изпълни с още по-голямо задоволство. Някакъв глас дълбоко в нея тихо й нашепваше, че се държи като дете; не, още по-лошо — като Фелисити. Но Ан никога досега не бе флиртувала с мъж. Никога не бе виждала Дом да я гледа с толкова неприкрита ревност. Моментът бе просто опияняващ. Но нима бе възможно да я ревнува? Нея?!

Това означаваше, че не му е безразлична, дори ако ревността му бе продиктувана единствено от накърненото му мъжко самолюбие.

Не, не можеше да е истина.

Междувременно Дом й бе обърнал гръб. Ужас обхвана Ан. Фелисити шепнеше нещо на ухото му и устните й като че ли почти докосваха бузата му.

Задоволството на Ан отлетя. Въпреки че се бе престорила на храбра пред Дом, тя не беше светска жена и не умееше да флиртува. Освен това не бе надарена е онези достойнства, които мъжете очевидно ценяха толкова много. И беше облечена в плътно затворена, грозна черна рокля — от уважение към паметта на починалия си свекър. Пълна глупост бе да си помисли дори за миг, че би могла да накара Дом Сейнт Джордж да ревнува. След като на шията му се бе увесила жена като Фелисити. След като в Лондон го очакваше онази френска актриса. И двете му деца от бившата му любовница.

Ръдърфорд се приближи до нея, прегърна я през кръста и я отведе настрана от Патрик.

— Лицето ти е като огледало на всичките ти чувства, скъпа.

— Толкова ли ми личи? — Гласът й бе прегракнал заради напиращите в очите й сълзи. Тя се покашля, за да го прочисти и каза ядосано: — Аз съм истинска глупачка.

— Не бих казал. Глупачката е Фелисити.

— Тя е възхитителна. Аз съм невзрачна. Такъв ми бил късметът. Дом смята, че не си струва дори да ме погледне.

— Напротив, мисля, че ужасно те ревнува заради приятелството ти с Патрик.

Противно на волята си, Ан се обнадежди. Но не искаше да се надява — не и когато ставаше въпрос за съпруга й.

— И аз така си помислих — призна тя. — В първия момент. Докато не осъзнах колко е абсурдно дори като идея.

— Изобщо не е абсурдно, Ан. — Ръдърфорд я потупа по рамото. — Скъпа, ти си красива, много по-красива от повечето жени, и много по-красива от блудкавата си братовчедка. Божичко, та ти изглеждаш досущ като майка си Джанис, а на времето тя беше голяма красавица.

— Наистина ли смятате, че приличам на нея? — Струваше й се напълно немислимо.

— Да. Докато Фелисити прилича на Една. И като външност, и като характер. Дом не е глупак, Ан.

Ан не знаеше какво да мисли. Обърна се към Дом… и откри, че е вперил пронизващ поглед в нея. Тя не отмести очи. Но усети, че й е трудно да диша.

— Искаш ли един съвет? — меко попита Ръдърфорд. Ан кимна.

— На твое място бих продължил да се държа както досега и бих забравил за Фелисити, защото тя не може да стъпи и на малкия ти пръст.

Тя се усмихна.

— Много сте мил.

— Не, аз съм просто един стар човек, а старите хора са искрени, понеже не им остава много време, та да лъжат.

Думите му я натъжиха.

— Моля ви, не говорете така, Ваша светлост.

— Защо? Аз не се боя от смъртта, Ан. Поживях си добре.

Ан не знаеше какво да каже. Погледът на херцога бе станал блуждаещ, далечен. Навярно мисли за съпругата си, херцогиня Сара, реши тя. Всички знаеха, че причината Ръдърфорд да не се ожени повторно, е неспособността му да преодолее болката от загубата на първата си и единствена жена.

— Как ми се иска да съм познавала херцогинята — тихо промълви Ан. — Каква беше тя?

Ръдърфорд се сепна. Погледът му се проясни.

— Сара ли? Беше добра съпруга и добра майка. Беше топла и тиха като късен пролетен ден. Когато за пръв път видях твоята майка — това беше няколко месеца преди официалния й дебют — останах много изненадан. — Той се покашля. — Между двете сестри съществуваше много силна прилика и все пак бяха различни като деня и нощта. Скоро разбрах защо. Всичко у Сара беше нежно и смирено. А Джанис… о, тя беше като ярка светлина, като сияйна звезда — сърдечна, щедра, невероятно искрена и винаги засмяна и весела. Всички я обичаха. Мъже и жени, млади и стари. И децата, естествено. Тя толкова копнееше да има деца.