От гърдите й се изтръгна гърлен стон.

Блейк пъхна ръка в корсета й, стисна едрата й гръд и започна да я мачка с палец. Сетне откъсна устни от нейните, наведе глава и засмука зърното й. Фелисити извика и се вкопчи в него. Коленете й се огънаха.

Той вдигна глава и се усмихна.

— Сега заинтригувана ли си?

Тя го изгледа замаяно. И го зашлеви с все сила през лицето.



Дом дори не помисли за сън. Със свещ в ръка той слезе долу. Дядо му и Блейк вече се бяха прибрали по стаите си. Целият приземен етаж бе потънал в тишина и тъмни сенки. Щом стигна до библиотеката, Дом угаси свещта и запали една от лампите. После си наля силно питие.

Седна на канапето и се взря в камината, където гореше съвсем тих огън, достатъчен да затопли библиотеката в хладните летни нощи. Опитваше се да пропъди от съзнанието си мислите за Ан с надеждата да охлади все още силната си възбуда и да успее да заспи спокойно. Огънят хвърляше дълга, трепкащи сенки по лицето му.

— Доминик?

Дом се сепна и едва не разля чашата е уиски. Сетне се изправи на крака.

— Изненада ме, майко. Не те чух да влизаш.

Кларис се усмихна едва-едва. Беше застанала на прага, облечена в дълъг халат от бяла коприна и държеше в ръката си свещ. Две бели котки се увъртаха около глезените й.

— Да, успях да забележа, че си на хиляди мили оттук. — Тя протегна ръка. В нея бе подвързания в червена кожа дневник. — Надявам се, че нямаш нищо против. Взех дневника и го прочетох.

Дом впери поглед в дебелото томче.

— Търсих го навсякъде. Помислих, че съм го забравил някъде. — В действителност изобщо не си бе помислил подобно нещо. Беше оставил дневника на нощното си шкафче и той бе изчезнал оттам. Дяволски добре знаеше, че някой го е взел, но нямаше представа кой би могъл да го стори. — И за миг не ми хрумна, че ти може да си го взела.

— Предполагам, че трябваше да ти кажа.

Дом пое дневника от ръката й.

— Няма значение. Ти имаш пълно право да го прочетеш.

— Както и ти — каза Кларис. Гледаше го напрегнато.

— Интересно четиво ли е? — попита той след известно мълчание.

— Нищо особено. Лека нощ, Доминик — отвърна майка му, обърна се и си отиде.

Дом пресуши чашата си почти на един дъх. Но познатият изгарящ вкус не му донесе очакваното облекчение. Той се взря в дневника. По дяволите!

Вече нямаше никакъв шанс да успее да заспи. Първо Ан, сега и дневникът. От любопитство какво се съдържа в него нямаше да може да мигне цяла нощ.

Тогава го прочети, нашепваше един тихичък глас в главата му. Не може да се боиш от думите на един мъртвец.

Дом се намръщи и рязко разтвори дневника някъде по средата. Прегледа набързо страницата и попадна на думите „синът ми“, които мигновено приковаха вниманието му.

Започна да чете отначало. Нямаше дата.

Синът ми се прибра у дома и както обикновено не си направи труда да ни уведоми за плановете си. Двамата с Кларис демонстрираме чудесни взаимоотношения.

За пореден път проклинам Ръдърфорд. Как бих искал да се отърва веднъж завинаги от всички тези преструвки.

Дом затвори дневника. Очите му се бяха разширили от изумление Бе шокиран.

Не знаеше какво бе очаквал, но със сигурност не бе очаквал нищо подобно.

Нима баща му го бе мразил? Нима бе мразил Ръдърфорд? Защо Филип и Кларис е трябвало да „демонстрират чудесни взаимоотношения“ в негово присъствие? За какви преструвки ставаше въпрос?

Трябваше да се овладее, и то бързо. Той скочи от канапето, отиде до шкафа с напитките и си наля още едно уиски. После отпи няколко големи глътки и се поотпусна.

Обърна се към големия часовник на дядо си в ъгъла на стаята. Беше почти полунощ.

Обзет от внезапна решителност, Дом се върна на канапето, взе дневника и го отвори на първа страница. Този път имаше дата. Стомахът му се сви. Беше денят на собственото му раждане.

11 февруари 1828 г.

Страх ме е. Вече цял ден Кларис се мъчи да роди нашето дете. Чувствам се безпомощен. Добре, че е баща ми. Както винаги той е силен и стабилен, истинска скат, на която мога да се облегна. Но си личи, че той също е разтревожен.

Дом вдигна поглед. Колко много се бе променил тонът на Филип за тридесетина години. Тук той звучеше като угрижен съпруг и като любящ син.

После продължи да чете.

Имам син. Толкова съм развълнуван. Постоянно плача от облекчение и радост.

Дом се изправи. Не можеше да чете повече. Всичко беше ужасно объркано.

Значи Филип е обичал Кларис през тази първа година от брака им. Обичал е и своя син.

Какво се бе случило за тези двадесет и осем години? Какво го бе накарало да презира съпругата си толкова дълбоко, че да не й остави нищичко и да се подиграе толкова жестоко с нея в завещанието си?

Кое събитие в живота му го бе превърнало от любящ баща в почти чужд човек?

Един глас дълбоко в него му казваше да зареже всичко. Истината не можеше да промени миналото, не можеше да го разглоби и да го сглоби отново, поправяйки грешките.

Но Дом трябваше да узнае.

Той седна и зачете отново.

15 декември 1830 г.

Открих доказателствата, които търсех. Да, търсих, слухтях, душих навсякъде. Писмата бяха скрити в една тайна преграда на заключеното чекмедже на писалището. Всичко е там. Доказателството за измяната на Кларис. Проклинам я. Проклинам и двамата.

Какъв глупак съм бил. Какъв глупак съм! Но сега си давам сметка, че отдавна съм подозирал истината, макар и смътно, още след раждането на Дом. А може би дори преди това. Господи, никога няма да й простя. Никога няма да им простя. Смазан съм, напълно смазан. Всеки път, щом погледна пушките, окачени на стената, се изкушавам да взема една и да сложа край на опропастения си живот.

Бях онеправдан. Опитах се да живея според правилата и те се подиграха с мен. Унищожиха ме. В този свят няма справедливост, никаква.

Но съм твърде слаб, за да сложа край на злочестото си съществувание. Твърде слаб съм и за да убия нея или пък него. Вместо това смятан да замина за Индия. Може би никога няма да се върна…

Дом се изправи и закрачи из стаята. Беше прочел почти целия дневник. Небето навън бе започнало да изсветлява. На изток хоризонта бе прорязан от огнените оранжеви лъчи на изгряващото слънце.

Баща му не се беше самоубил, нито пък бе убил Кларис или любовника й. След една година престой в Индия се бе завърнал, но само за да отпътува отново — този път към Балканите. След зимата на 1830 г. той наистина почти не се бе появявал у дома в Уейвърли Хол.

Над един от шкафовете в библиотеката имаше голямо венецианско огледало. Дом застана пред него и се взря в отражението си.

Някога, когато беше малко момче, когато отчаяно копнееше за малко внимание от страна на баща си, но така и не го получи, тайно си бе мечтал Филип да не му е баща. Беше се представял, че истинският му баща е друг — сърдечен, добър, смел и любящ.

Естествено, е възрастта тези фантазии бяха изчезнали — като всички детски фантазии.

Ето че сега имаше основания да смята, че Филип наистина не му е баща.

Въпреки че Филип никъде не го казваше направо, не споменаваше дори името на любовника на Кларис. Не пишеше дали връзката им е била преди или след брака му, дали е продължила и впоследствие. Но след разкритието за нейната измяна Филип бе станал зъл и изпълнен с ненавист към всички около себе си. От първите страници се виждаше един любящ съпруг и баща, но в следващите той вече мразеше жена си и сина си.

Нима един мъж може да мрази собствения си син заради прегрешенията на майка му? Да обвинява собствения си син заради прегрешенията на майка му?

Или самият този син е бил плод на тези прегрешения?

Беше ли Филип негов баща?

Зави му се свят. Ако Филип не бе негов баща, това обясняваше защо никога не се бе държал като такъв. Въпреки цялото си огорчение, въпреки всички грехове на съпругата си, той не би могъл да мрази дете, което е негова собствена плът и кръв.

И все пак това бе невъзможно. Абсурдно. Ръдърфорд знаеше всичко — тогава как би могъл да не знае за това? Дом бе отгледан в дома на Сейнт Джордж. Дядо му никога не би го оставил да наследи Филип — а един ден и херцогската титла — ако не беше истински Сейнт Джордж.

Освен това Дом приличаше на Сейнт Джордж. Мъжете в рода бяха прочути със златистите си коси и очи и с изключителната си външност. Цял живот бе слушал хората да говорят, че е същински Сейнт Джордж до мозъка на костите си.

Това пращаше целия този абсурден въпрос по дяволите. Би било твърде невероятно съвпадение да притежава всички черти на рода Сейнт Джордж и да не е син на Филип.

Следователно Филип го бе мразил заради Кларис, а не защото не е негов син. Искаше му се това да е истината. Но не бе убеден.

Сейнт Джордж ли съм или просто един самозванец?

Той отново се взря в отражението си. Не вярваше много на случайните съвпадения. А точно в този момент и не искаше да вярва. Страхуваше се да вярва.

Затвори очи, внезапно останал без дъх. Имаше чувството, че гърдите му ще се пръснат. Трябваше веднага да отиде при майка си и да я помоли за обяснение. Но какво точно щеше да й каже? „Майко, моля те да ме извиниш, но изневерила ли си на баща ми, както твърди той, и ако е така, това преди сватбата ви ли е станало или след нея?“ Подобно непростимо нахалство би дало на Кларис пълното право да му зашлеви един хубав шамар.

Но това не беше нахалство.

Защото съмненията бяха породени от думите на собствения му баща. Ако той не беше Доминик Сейнт Джордж, ако Филип не бе негов баща, то тогава Ръдърфорд не му беше дядо. Тогава Уейвърли Хол не му принадлежеше по рождение. Тогава Дом не беше маркиз Уейвърли, граф Кемптън и Хайглоу, барон Фелдстоун и виконт Лион. Не беше наследник на Филип. Нито на Ръдърфорд.

Ако не беше Доминик Сейнт Джордж, то тогава целият му живот бе една измама. Една грандиозна измама.

13

— Добро утро, мамо.

Поздравът сепна Една Колинс — закръглена, приятна блондинка малко над петдесетте, която седеше край овалната маса в трапезарията заедно със сина си. Чинията й бе препълнена с бекон, яйца и препечени филийки.

— Рано си станала, Фелисити.

Фелисити се усмихна и целуна майка си по бузата. Беше облечена в светлолилав сатенен халат с тъмнолилави кантове, а на краката си носеше чехли в същия цвят.

— Да, така е — съгласи се весело тя, сетне се усмихна на Патрик. — Добро утро, скъпи.

Той я погледна.

— Нека отгатна — искаш да дойдеш с мен в Уейвърли.

Фелисити се засмя, пресегна се, взе от подноса една препечена кифла със стафиди и започна да ги чопли с пръсти.

— Обещавам, че няма да те забавя. Камериерката вече приготвя роклята ми.

Патрик сви рамене.

— Тръгвам оттук в девет и половина. Ако дотогава си готова, нямам нищо против да те взема със себе си.

— Чудесно — каза тя и седна на стола до него.

— Какво си намислила, Фелисити? — попита мрачно Една. Грамадният й бюст се разлюля гневно. — Какви ги вършиш?

Фелисити лапна една стафида и я задъвка с наслада.

— Мамо, вече съм голяма жена. Богата и независима жена. — Тя сви невинно рамене. — Ако Дом има нужда някой да го утеши, не виждам защо този някой да не бъда аз.

Една се изправи на крака.

— Значи си намислила да топлиш леглото му? За това ли съм те възпитавала — за да станеш долна пачавра като братовчедка си?

Фелисити изобщо не беше смутена.

— Стига, мамо. Не съм вече невинна девойка. И нито ти, нито който и да било друг може да ми казва какво да правя и как да се държа. — Тя се усмихна на брат си, който мълчеше безучастно.

— На новия ти съпруг ще му се наложи да нашиба с камшик хубавото ти задниче — сърдито заяви Една. — Съмнявам се, че той би търпял поведението ти!

Фелисити стана от масата и се прозина.

— Няма да има нов съпруг. Защо да се омъжвам повторно? Аз съм богата, млада и красива. Мога да правя каквото си поискам. Да не съм луда, че да се омъжвам отново и да позволя на някой дръвник да ме командва? — Тя тръгна към коридора, но на прага се извърна. — Не се гневи, мамо. — На устните й трепна пленителна усмивка. — Ще бъда много дискретна. Освен това имам да си връщам на Ан, не помниш ли?

С тези думи Фелисити излезе от стаята. Една не каза нищо.

Патрик взе отново вилицата си и продължи да се храни.



Ан вече привършваше със закуската, когато в трапезарията влезе Дом. Беше едва осем сутринта.