— Колко си ранобудна — отбеляза той, като отиде до нея. — Добро утро, Ан. — Гласът му бе топъл.

— Така е. Имам твърде много работа. — Тя се изправи, без дори да го погледне. — Къде е Блейк?

— Какво значение има? Навярно още е в леглото. — Дом протегна ръка и я сграбчи за лакътя. — Къде хукна?

— Чарлз Додс обеща да бъде тук в осем и четвърт. Една от кобилите ще ражда.

— Облечена си за езда — забеляза той.

— В десет имам среща с Патрик.

Усмивката му се стопи. Очите му засвяткаха гневно.

— По дяволите!

— Снощи по време на вечеря се уговорихме да пояздим заедно — спокойно каза Ан, без да обръща внимание на тона му.

— Сигурен съм, че е така. Е, можеш да отмениш уговорката.

Тя го изгледа втренчено.

— Защо се държиш като идиот?

— Защото не ми харесва собствената ми съпруга да бъде обект на долни клюки и гадни сплетни — троснато отговори Дом.

Ан трепна. Не, той навярно преувеличаваше. Не бе възможно някой да си мисли нещо за нея и братовчед й!

— Може би трябваше да проявиш подобна загриженост преди четири години, когато наистина бях обект на всевъзможни клюки — свързани с теб.

— Ти си умна жена, Ан, и аз наистина трябваше да прозра това още преди четири години — рязко каза Дом. — Но преди четири години изобщо не ми пукаше. И не ревнувах!

Ан отвори уста да каже нещо — и я затвори.

— Чуй ме добре — продължи той. — Ако ти не кажеш на Патрик, че уговорката ви отпада, ще му го кажа аз.

Тя потръпна.

— Между нас с Патрик не съществува нищо повече от приятелство. И никой не говори по наш адрес.

— Грешиш и за двете, независимо дали го съзнаваш или не. — Дом се завъртя рязко и отиде до скрина, върху който бяха оставени подносите със закуската.

Начинът, по който й бе обърнал гръб, никак не се понрави на Ан. Нито пък и се нравеше да й казва какво да прави. Тя се приближи до него и го потупа по рамото. Дом се извърна.

Гласът й бе мил и невинен.

— Дом, защо не обърнеш малко внимание на онази стара поговорка, която учи, че мухи се ловят с мед, а не е оцет.

Той я изгледа хладно.

— Не се интересувам от ловене на мухи, Ан.

— Да, ти съвсем недвусмислено показа от какво се интересуваш. И какво ли друго можех да очаквам от човек с твоята репутация? — заяви Ан, след което излезе от трапезарията.

Докато слизаше по входните стъпала на къщата, молите на черния й костюм за езда се ветрееха гневно след нея. Беше хубава лятна утрин, но тя бе твърде ядосана, за да забележи това. Додс вече беше в конюшнята и преглеждаше издутия корем на кобилата. Щом влезе вътре, Ан се улиса в грижи за красивото доресто животно и така съумя да пропъди Дом от мислите си.

Половин час по-късно, след като се бе уверила, че кобилата е добре, тя напусна конюшнята. Всичко навън беше окъпано в ярка слънчева светлина. Лятото бе в разгара си и денят беше прекрасен. Ан въздъхна. Започваше да се успокоява. Сега щеше да поязди сама и да се успокои напълно — стига само да успееше да не мисли за Дом и за неговото предложение.

За нещастие на излизане от конюшнята погледът й неволно попадна на градините, по-точно на частта от тях, която се виждаше иззад къщата. Ан забави крачка. Беше си спомнила за изгорената роза. Стомахът й се сви. Не искаше да мисли за това. И нямаше представа какво може да означава.

Всичко бе толкова странно. Самата мисъл, че някой си е направил труда да се промъкне в стаята й и да остави подобен необичаен знак, беше доста шокираща. Но вероятно това бе просто някаква шега, над която нямаше смисъл да се разсъждава.

Тя пропъди и тази мисъл. Беше наредила на Уили, главния коняр, да оседлае коня й и да го приготви за езда. Изведнъж обаче се закова на място. Нейният скоклив млад жребец наистина я очакваше, както бе помолила, но до него имаше още един оседлан кон. А до тях, уловил юздите и на двете животни, стоеше Дом.

Това я вбеси. Тя пристъпи напред, дръпна юздите на своя кон от ръцете му и каза троснато:

— Не желая компания.

— Но само преди час желаеше компанията на Патрик — заяви Дом със спокоен глас. В святкащите му очи обаче нямаше и следа от спокойствие.

— Няма да яздя с теб — решително каза Ан.

Той я изгледа втренчено, сетне изруга.

— Ан, не искам да се караме. Напротив, искам да се помирим. Погледни каква великолепна утрин. При това, ако съм запомнил правилно, ти си отлична ездачка. Нека пояздим заедно и да се насладим на този чудесен ден. Може дори да се позабавляваш, стига, да успееш да се отърсиш от враждебното си отношение към мен.

Ан стисна устни. Да се позабавлява. Що за оправдание бе измислил, за да я придружи?! Да се позабавлява. Кога за последен път се бе забавлявала? Дори не помнеше.

— Забавленията не ме интересуват — отсече тя.

Дом я погледна.

— Значи изпускаш страшно много от живота.

Необходимостта да отговаря й бе спестена от появата на Патрик, който точно в този момент се показа на входа на къщата. Нямаше представа кога е дошъл. Ан се усмихна, но само след миг усмивката й угасна. Защото зад Патрик, облечена в яркозелен костюм за езда, се появи Фелисити и махна на Дом.

— Ти ли ще му кажеш или аз? — попита Дом.

Ан се направи, че не го е чула и тръгна към къщата, водейки коня след себе си.

— Добро утро — извика тя.

Патрик й се усмихна, но когато видя изражението й, веднага стана сериозен и побърза да слезе по стълбите.

— Здравей, Ан.

Тя кимна хладно на Фелисити, която дори не си даде вид, че я е забелязала.

— Патрик, боя се, че не мога да яздя с теб тази сутрин.

— Защо? — попита Патрик, но очевидно бе разбрал, защото погледът му се насочи към Дом, който вече бе застанал до Ан със собствения си кон.

Дом не й даде възможност да отговори.

— Защото съпругата ми ще язди с мен.

Патрик го изгледа втренчено. Дом издържа на погледа му.

— О, Дом! — извика Фелисити, нарушавайки тягостното мълчание. — А аз толкова се надявах да разгледам конюшнята ти! Ти ми обеща — добави тя умолително.

Едва сега Дом я удостои с поглед.

— Съжалявам, че си дошла чак дотук, но сама виждаш, че отивам на езда с Ан.

— Да те изчакам ли? — попита Фелисити.

Ан рязко им обърна гръб и без да я с грижа, че от нея се очаква да се държи като дама, стисна здраво юздите на коня и се качи на седлото сама, без ничия помощ — сякаш беше момче. Сетне се намести странично на седлото, въпреки че й се искаше да възседне жребеца по мъжки, както правеше винаги, когато яздеше сама.

— Почакай, Ан — каза Дом, като се метна на собствения си кон.

Ан не отговори. Жребецът и проявяваше странно безпокойство. Тя усети, че нещо не е наред, но в стремежа си да избяга от Дом пренебрегна интуицията си и шибна съвсем леко животното по хълбока. Сякаш само това чакал, Блейз се стрелна напред.

Но след няколко стъпки той подскочи рязко нагоре с извит гръбнак. Ан бе смаяна — това беше собственият й жребец, когото яздеше от години и който бе е много кротък нрав. Блейз подскочи отново и Ан се задържа на седлото единствено благодарение на превъзходните си ездачески умения. Но Блейз се освободи от контрола й и препусна в галоп.

Смайването й вече бе пълно. Напълно неуправляем, Блейз я отнасяше стремглаво напред.

Зад нея се чуха виковете на Дом.

— Блейз, успокой се, момчето ми, — измърмори тя, когато конят се понесе по алеята. Но в отговор той само затича по-бързо.

Обзе я внезапна уплаха. Блейз препускаше в бесен галоп и отказваше да й се подчинява. А възможностите й да запази равновесие бяха доста ограничени, защото яздеше странично. В противен случай всичко щеше да бъде съвсем лесно — просто щеше да го остави да препуска, докато силите му се изтощят.

— Блейз, кротко, момчето ми, кротко — извика Ан, опитвайки се да го успокои с гласа си. Но собствената й уплаха растеше все повече. Пулсът й бучеше в ушите.

Дом отново изкрещя името й.

Уплахата й се замени с истинска паника. Блейз вече се бе отклонил от алеята и препускаше без посока. Ан се отказа от опитите си да го усмири и се вкопчи в лъка на седлото, решена на всяка цена да се задържи върху него. Не можеше да не си спомни за злочестата участ на лейди Хорнби, която бе останала парализирана от кръста надолу тъкмо след падане от пощръклял кон.

И тогава пред нея изникна каменната ограда — четири фута висока и два фута широка. Въпреки че бе отлична ездачка и че я бе прескачала неведнъж, при тази скорост можеше да си строши врата, ако не успееше в опита си да я преодолее. А и Блейз можеше да си счупи крака.

В този момент Ан чу, че Дом пак я вика по име, но не се осмеляваше да погледне през рамо дори за част от секундата. Чу и тропота на жребеца му зад себе си и започна да се моли той да я настигне и да улови юздите на Блейз. Но едва ли щеше да успее — разполагаше само с няколко секунди.

— Ан! — изкрещя Дом.

Огромното, мощно тяло на Блейз се изопна и излетя във въздуха. При приземяването обаче той се препъна. Ан, която вече бе загубила равновесие, се преметна през главата му и тупна на земята току пред него.

А конят не бе спрял. Тя вдигна очи и видя грамадните му копита да се спускат към нея, готови да я стъпчат.

Щеше да умре.

Времето сякаш бе спряло.

Всяко от копитата на Блейз бе голямо колкото половината й лице. Ан видя, че едното от тях се насочва право към нея, разбра, че ще я премаже до смърт и отвори уста, за да изкрещи.

В този момент усети срязваща болка под гърдите. И после жребецът вече го нямаше.

Ан лежеше неподвижно, вцепенено. Но беше жива.

Дом я пренесе на ръце по целия път през пасищата и ливадите чак до къщата. Черният му жребец вървеше след тях. Блейз, който бе продължил напред и след падането на Ан, беше изчезнал.

Патрик се завтече към тях.

— Какво й е? — извика той. — Боже мой, добре ли е?

— Удари си главата, а може би има и счупено ребро — мрачно каза Дом.

— Добре съм — прошепна Ан, отваряйки очи. Лицето й бе притиснато до гърдите на Дом. Беше вкопчила ръце във вълнения му жакет. Опита се да се усмихне на Патрик, но не успя. — Не мисля, че имам счупвания.

— Ан… — промълви Патрик и протегна ръка към нея.

Дом ускори крачка и го остави зад гърба си. Пред конюшнята вече се бяха скупчили почти всички слуги и коняри. Някой бе видял злополуката от къщата и новината се беше разпространила светкавично.

— Милорд! — извика Уили и се втурна към тях, пребледнял като платно. — Как е лейди Ан?

— Изпрати да доведат лекар — нареди Дом.

— Сам отивам да го доведа — каза старият коняр.

Дом се отправи към входните стъпала на къщата. В този момент отвътре изхвърча Ръдърфорд, следван от Блейк.

— Какво стана? — попита тревожно той. — Ранена ли е?

— Падна много лошо. Уили отиде за лекар — мрачно обясни Дом.

— Не съм ранена — увери Ан херцога. Но сама не бе напълно убедена в думите си. Реброто наистина я болеше ужасно, главата й щеше да се пръсне, освен това бе изпаднала в шок. Как бе възможно да се случи всичко това? — Нещо не е наред с Блейз — каза тя. — Тревожа се за него.

Дом я прониза с поглед.

— Ще се погрижа да открият коня ти и да го застрелят, не се безпокой.

— Дом! — извика Ан. — Той е добър кон. Никога досега не съм имала проблеми с него!

Той се намръщи.

— По дяволите, Ан, той можеше да те убие!

— Блейз просто има някакво неразположение — каза задъхано Ан. — Да не си посмял да го застреляш.

Изражението му се смекчи.

— Няма. Не бих могъл. Но ти трябва да стоиш по-далеч от този кон. Ясно ли е, Ан?

Ан знаеше, че не е сега моментът да спори с него. Погледна към херцога, който й кимна със сериозно, дори мрачно изражение.

— Да — каза отпаднало тя и се отпусна в ръцете на Дом. Беше напълно изтощена.

— Ти не си добре — извика той и ускори още повече крачка, изкачвайки почти на бегом стъпалата.

Пред входната врата стоеше Кларис с разширени от тревога очи. Изведнъж Ан трепна. Зад Кларис бе застанала Фелисити. Лицето й беше почервеняло, а очите й блестяха.

— Ан! — възкликна тя с необичайно писклив глас.

Блейк пристъпи до нея и я загледа някак особено.

Ан отмести очи от тях. Сърцето й отново бе започнало да бие бясно. Не, сигурно се бе заблудила. Фелисити не можеше да е доволна от това, че братовчедка й за малко не бе умряла. Не можеше да се радва на зловещия инцидент!

— Сър, ще наредя да занесат вода, сапун и спирт за разтривки в стаята на нейно благородие — обади се Бенет, който също бе излязъл. Лицето му имаше пепеляв цвят.