Нечий поглед просто прогаряше гърба й.

Конят изпръхтя още веднъж, наострил уши.

Сърцето й се сви от уплаха. Стори й се, че на един от хълмовете недалеч съзира някакъв ездач. Но се оказа, че се е заблудила — беше просто игра на слънцето и сянката. Не беше ездач; беше съвсем сама. Обзе я облекчение. Беше се уплашила като истинска глупачка.

— Хайде да се прибираме, приятел — каза тя на своя кон. — Стига с тези глупости.

И вече се канеше да продължи напред, когато иззад един от заоблените каменни блокове на хълма се появи тъмна фигура. Ан замръзна на мястото си.

Този път нямаше никакво съмнение, че това е ездач. Ездач, който се намираше на около половин миля зад нея.

— Дом — неуверено измърмори тя и след известно колебание махна с ръка. Но ездачът внезапно изчезна зад каменната ограда, която разсичаше хълма — толкова внезапно, колкото се бе появил.

Но… но Дом трябваше да я е видял. Сигурно я бе последвал с надеждата да я настигне. Защото този ездач беше Дом, нали? Ан изчака, но той не се показа отново. Тревогата й растеше с всеки изминал миг. Сърцето й се блъскаше уплашено в гърдите. Ако ездачът беше Дом, досега трябваше вече да е при нея. А ако не беше Дом, тогава кой беше? И защо я следеше? Защо я наблюдаваше?

Ан рязко смушка коня си е пети и той се понесе напред в лек тръс, после в по-бърз. Може би се държеше като страхлива глупачка, но ако някой я нападнеше, нямаше кой да й се притече на помощ. Тя погледна назад и отново видя ездача и кестенявия му кон. Вече препускаше по нейната пътека… и като че ли се стараеше да не увеличава, но и да не скъсява разстоянието помежду им.

Уплашена, Ан пришпори жребеца си още по-силно. Другият ездач също увеличи скоростта, запазвайки дистанцията.

Тя шибна коня с камшика си. Животното препусна в галоп по стръмната, тясна и лъкатушеща пътека. Ан хвърли бърз поглед през рамо. Но ездачът за пореден път беше изчезнал.

Тя забави ход, обляна в пот. Осъзна, че стиска юздите като обезумяла, но пръстите й просто отказваха да се отпуснат. Като светкавица през ума й отново мина спомена за скъсания ремък. Някой го бе сложил нарочно в сандъка с дрехите й, но защо? Такова зловещо напомняне за инцидента с Блейз и за срещата й очи в очи със смъртта — при това поставено така, че да няма начин да не го открие.

Точно като обгорялата роза на възглавницата й, която бе зловещо напомняне за внезапния пожар в спалнята й.

Жребецът ненадейно се препъна и Ан едва не отхвръкна от седлото. Осъзна, че ако не успокои крачка, може да претърпи нова злополука, не по-малко опасна от предишната.

Беше започнала да диша бързо, на пресекулки. Всичко това са само развихрени фантазии, каза си тя и се огледа. Ездачът беше изчезнал. Наоколо нямаше никого.

Ан се укори за собствената си глупост. Смешно бе да си миели, че някой иска да я уплаши или да й стори зло. Абсурдно бе дори за миг да й хрумне, че пожарът в спалнята и пощръклелият кон са били нещо друго, освен случайни злополуки. И че човекът, скроил глупавите номера с розата и ремъка, който и да бе той, храни някаква омраза към нея.

Злополуките бяха чиста случайност.

Никой не искаше да я плаши. Или пък да й причини зло.

Тя нямаше врагове.

Освен това никой не я преследваше… вече.

Случката преди малко също бе чиста случайност, която глупавото й въображение бе раздуло прекалено много.

В този миг за нейно огромно облекчение пред нея изникна червената каменна кула на замъка Тавалон, която се открояваше ярко на фона на ясното небе и на блестящото индигово море.

Ан пришпори коня си напред и облиза напуканите си устни. Дишането й започна да се успокоява. Все пак тя хвърли един последен поглед през рамо… и изтръпна. На самия ръб на един от високите скалисти зъбери зад нея се очертаваше тъмния силует на самотен ездач.

17

Той връхлетя в странноприемница „Червения елен“ е гневни, отсечени стъпки. Съсухреният съдържател понечи да се усмихне, но щом видя изражението му, бързо се отказа и предпазливо му подаде ключа от стаята. Без дори да забави крачка, Патрик го грабна от протегнатата му ръка, изкачи тесните стълби и влезе в малката си стая.

И затръшна с все сила вратата зад гърба си.

„Четири години!“, яростно изръмжа на себе си той, като закрачи нервно из стаичката. Четири години не се бе отделял от нея — изпълняваше всяко нейно желание, утешаваше я, грижеше се за нея, обичаше я. А сега се оказваше, че всичко е било напразно.

Проклетият Доминик отново бе нахлул в живота й и за нея миналото сякаш бе престанало да съществува.

Патрик се обърна и ядно захвърли ключа към стената. Нямаше ли Ан най-сетне да проумее, че Дом не струва и пукната пара като мъж, поне що се касае до отношението му към жените? Че на него не може да се разчита? Че е един самовлюбен егоист? Че е арогантен и суетен? Господи! Изпаднал бе в толкова безсилна ярост, че му се искаше да си изскубе косите, да вие като бясно куче. Беше влюбен в Ан от години. Но тя обичаше Дом още от мига, в който се бе появила в Хънтинг Уей преди десет години. Дом, естествено, дори не бе забелязал бедното, тъжно сираче. По онова време той, както и Патрик, беше в колежа, а сетне бе предпочел да живее в екстравагантната си градска къща в Лондон. Тогава Патрик също живееше в Лондон. Само че в един мрачен ергенски апартамент, далеч от скъпия блясък на Мейфеър.

Сетне херцогът бе повикал Дом и най-безцеремонно му бе наредил да се задоми. На бутилка бренди Дом беше споделил с Патрик всички подробности. Бил се примирил и щял да се подчини на волята на дядо си, понеже бездруго рано или късно трябвало да се ожени. Патрик бе изтъкнал, че сестра му все още е неомъжена и че е една от най-големите красавици на висшето общество. Беше го сторил с най-добри намерения. Всички в семейството му щяха само да спечелят от един такъв брак.

И Дом, без много да му мисли, бе избрал Фелисити. Това не беше кой знае колко изненадващо — Дом бе израснал заедно е Патрик и познаваше Фелисити още от дете. Освен това не се нуждаеше от пари, така че можеше да се ожени за която поиска.

Още същата нощ цялото семейство Колинс тайно бе отпразнувало щастливото събитие.

Но вместо да се ожени за Фелисити. Дом беше прелъстил Ан. Сетне бе развалил годежа с Фелисити, беше се оженил за Ан… и я бе зарязал веднага.

Патрик не можеше да каже със сигурност кога се бе влюбил в Ан. Навярно през онази първа година след сватбата й, когато Ан бе просто смазана от постъпката на Дом. Все едно, Патрик чакаше Ан да предпочете него пред Доминик Сейнт Джордж вече от доста дълго време.

От цели четири години.

И тя трябваше да предпочете него. Трябваше Патрик най-после да надделее над Дом поне веднъж, поне в едно. В любовта.

Защото това не се бе случвало никога. Винаги бе живял в сянката на Дом. Беше по-малко знатният, по-малко богатият, по-малко красивият. Двамата бяха връстници, бяха израснали заедно. Но Дом имайте всичко. Той, в крайна сметка, бе наследникът на херцог Ръдърфорд. Колинсови също имаха титла — Джонатан беше барон Хънтинг — но тя бе незначителна и семейството с мъка успяваше да се задържа на нивото на останалите от висшата класа. Патрик имаше трима по-възрастни братя. Нямаше да наследи нито титла, нито земя. На практика той бе най-малкият син на един дребен, обеднял благородник. Беше господин Никой.

В Итън различията между него и Дом се бяха откроили с болезнена яснота. Преди Итън нещата опираха само до дрехите и играчките, а по-късно — и до конете и селските момичета. Но в скъпото частно училище Дом веднага беше провъзгласен за лидер на класа, докато Патрик бе приет от останалите единствено заради приятелството си с Дом. После се записаха в различни университети, но Патрик се чувстваше нещастен в своя и още на втората година се бе прехвърлил в Кеймбридж, където учеше Дом. Там за пореден път беше станал свидетел на това как Дом — златният, красив наследник на херцогска титла — се справя с учението без всякакво усилие, как професорите не престават да го хвалят и да му се възхищават, как цялото висше общество го приема без колебание, как всички врати се разтварят пред него, как пощенската му кутия винаги е пълна с безброй покани за приеми, за които мнозина можеха само да мечтаят. И как непрестанно го преследват жени, толкова жени — и невинни, и с опит; и аристократки, и от простолюдието, всякакви. През цялото това време Дом винаги бе правил каквото си поиска. А за Патрик имаше съвсем малко покани, нищо че Дом го водеше със себе си по всички събирания. Около Патрик имаше съвсем малко жени, нищо, че Дом го представяше на всички свои познати дами, към които самият той, изглежда, не проявяваше особено силен интерес. Патрик винаги бе влагат огромни усилия във всичко, което вършеше, но въпреки това в нищо не бе успял да стане пръв.

Само че този път нещата бяха различни.

Този път Ан щеше да бъде негова, сигурен бе в това.

Щеше да предпочете него вместо Дом Сейнт Джордж.

Патрик щеше да се погрижи да стане така.

Той удари гневно една кана с вода и тя падна на пода и се разля. Ан все още бе влюбена в Дом. Защо иначе ще тръгва на пътешествие сама с него? А най-лошото бе, че Дом вече със сигурност бе успял да я прелъсти и да я подмами в леглото си. Мисълта за това изпълваше Патрик е болка и ярост.

Но той не смяташе да се предава. Щеше да откъсне Ан от Дом. Опитал бе да я вразуми с думи, но без успех. Значи трябваше да прибегне до други средства, за да й покаже какъв подъл, ужасен негодник е Дом.

Патрик стисна юмруци. Искаше да убие Дом Сейнт Джордж! Но нямаше да го убие, естествено. Защото колкото и да го мразеше, в същото време го обичаше като роден брат.

Само че днес бе толкова побеснял, че му се искаше да убие дори Ан!

18

Ан шибна жребеца с камшика и се приведе ниско над шията му. Животното се втурна в галоп надолу по каменистата пътека. По-дребните камъни се разхвърчаваха под копитата му и се търкулваха в тясната клисура встрани от пътеката. Внезапно конят се препъна. Ан стисна здраво гривата му, за да се задържи на седлото и с крайчеца на окото си зърна осеяното със скали дъно на клисурата на много метри по себе си. Стресната, тя заби рязко пети в хълбоците на жребеца и той мигновено забави ход.

Ан не смееше да се обърне, за да види дали ездачът отново я следва.

Не се и налагаше. Звукът на галопиращите конски копита се чуваше съвсем ясно зад гърба й. И се приближаваше все повече и повече.

Сърцето й се бе качило в гърлото. Тя погледна за миг през рамо, но зърна само лъскавата червеникавокафява козина на коня, който се носеше като стрела към нея. Беше само на няколко дължини зад нея! Ужасена, Ан се обърна и пришпори с все сила жребеца си.

— Ан! — извика Дом.

Тя реши, че не е чула добре. Но Дом, който вече я бе настигнал, отново я извика по име, протегна ръка и сграбчи поводите на коня й. Двата жребеца — неговият и нейният — подскочиха рязко, сетне се укротиха и застанаха един до друг на тясната пътека.

Дом пусна коня й и приближи своя плътно до него. Коляното му докосна бедрото й.

— Какво правиш, по дяволите? — изкрещя той.

Ан го изгледа е ококорени от изумление очи, после се отпусна премаляла от облекчение върху шията на своя жребец и зарови лице в сивата му грива. Сърцето й туптеше в бесен ритъм.

— Какво ти става? — Дом все още викаше. — Как ти хрумна да препускаш така безразсъдно?! Ще убиеш и себе си, и коня!

Ан си пое голяма глътка въздух. Пулсът й най-после започваше да се успокоява. Едва сега усещаше, че цялото й тяло трепери.

Божичко, значи все пак е бил Дом, а не някой тайнствен непознат със зли намерения! Тя се изправи и се усмихна отпаднало.

— Не разбрах, че си ти.

Той се втренчи в нея. Лицето му бе потъмняло от ярост. Очите му бяха станали почти черни.

— Какво?

— Уплаших се — обясни Ан и отмахна кичур коса, прилепнал към лицето й. — Помислих, че някой ме преследва.

Тя се засмя нервно, осъзнала колко нелепо звучи и че изглежда като умопобъркана. Сетне отмахна още няколко кичура от лицето си. От лудешкото препускане кокът й се бе разпаднат и гъстите й, дълги до кръста коси се спускаха по раменете и гърба й в пълен безпорядък.

Изражението на Дом рязко се промени.

— А това си бил ти. — Тя се усмихна още веднъж, този път по-уверено, и притисна длан към разтуптяното си сърце. — Нямаше да препускам така, ако знаех, че си ти. Колко съм глупава.

Дом вдигна глава и обходи с поглед хълмовете зад гърба й. Ан трепна, защото й се стори, че той наистина търси нещо… или някого. Но тогава Дом отново впери поглед в нея и тя тутакси забрави страховете си. Знаеше, че изглежда ужасно. Не само защото косата й се бе разпуснала, а и заради раздърпаните си дрехи. Част от копчетата на жакета й бяха изхвръкнали.