Бяха баща и син. Но между тях никога не бе съществувала никаква връзка.

Само че днес на Дом не му беше безразлично.

Той потърка с ръка леко наболата си брада. Беше му зле и имаше чувството, че ще повърне. Слава Богу, от снощи не бе хапвал нищо. Как бе възможно това да се случи? Как бе възможно Филип да умре? Та той беше само на петдесет години. Беше здрав и силен. Никога не се бе разболявал сериозно, макар че толкова често пътуваше из места, където върлуваха епидемии — като Бомбай, например.

Дом с усилие раздвижи краката си, отиде до самия край на могилата и впери поглед надолу към тълпата.

Беше загубил всички шансове да опознае собствения си баща.

Нямаше нужда да се рови из паметта си, за да си спомни последната среща с Филип. Беше в деня на сватбата му — ден, за който Дом решително избягваше да мисли. Но днес бе изключение.

* * *

Стоеше с баща си и дядо си на стъпалата на малката провинциална църква на село Дълтън и поздравяваше гостите, които наброяваха едва две дузини и бяха все роднини. Да, но далечни роднини, изпълнени със завист към него заради богатството и положението му — неща, които те не притежаваха. Навсякъде го посрещаха коси погледи и шушукания. Той вече беше решил да се преструва, че всичко е наред. Че не го е грижа за скандала, който бе причинил, и то точно тук, в сърцето на земите на Ръдърфорд, насред собствения си дом.

— Може би е по-добре да се усмихнеш, Доминик — промърмори под носа си Филип, когато започнаха да посрещат гостите.

— За какво трябва да се усмихвам?

— Ти сам създаде тези обстоятелства — спокойно каза Филип, пренебрегвайки неприкритото обвинение в тона на сина си. — Може би е добре да възпиташ у себе си малко съвест, Доминик.

Слепоочията на Дом пулсираха неистово. И без това вече се презираше достатъчно.

— Знам, че няма да ми повярваш, но аз имам съвест.

Филип се разсмя.

— Може би трябваше да се вслушаш в нея още преди години… или поне по време на празненството по случай годежа ти с Фелисити.

Дом мрачно си пое дъх. Бученето в главата му се засили.

— Туше.

И двамата внимаваха да не говорят за онази нощ — нощта, в която го бяха открили с Ан Стюарт при твърде компрометиращи обстоятелства.

— Естествено, твоята съвест или липсата на такава е без значение за мен. Ти ще продължиш да вършиш каквото ти скимне, както си правил винаги. Все пак се надявам, че един ден, когато умра, ще започнеш да се държиш по-прилично, както подобава на положението ти.

— Не знаех, че си загрижен за моето поведение — разкаяно каза Дом.

— Не съм — отвърна Филип. — Само че ти си мой наследник и всичко, което вършиш, рефлектира върху мен.

Дом замълча. Какво беше очаквал за сватбения си ден? Сърдечна прегръдка? Някакъв знак за бащинска привързаност… или дори обич?

— Не е ли малко късно за бащински съвети, татко? — Тонът на Филип бе натежал от ирония.

— Без съмнение.

* * *

Облечените в черно хора в гробището отново изплуваха пред погледа му и това го откъсна от миналото. Дом се опита да овладее треперенето си. При последната им среща баща му бе говорил за собствената си смърт. Каква ирония!

Дом пропъди спомена за този отдавнашен кратък разговор. Не можеше обаче да се освободи от чувството за вина, което стягаше сърцето му все по-силно. Сякаш досегашното угризение — а и съжаление — не му бяха достатъчни.

Той пое дълбоко дъх, за да се поуспокои. Погледът му обходи познатата панорама наоколо. Беше топъл и слънчев летен ден. Небето бе яркосиньо, тревата — тучно зелена, навсякъде цъфтяха цветя. Сред меко заоблените хълмове в далечината се забелязваха неясните розово-бели очертания на Уейвърли Хол. Само на няколко километра зад него беше брегът на Ламанша. А на север хълмовете бяха много по-стръмни, опасани с огради и каменни стени, изпъстрени със стада пасящи крави и овце.

Погледна отново надолу. Гробът представляваше отблъскваща гледка — тъмна, влажна, червеникавокафява дупка, която приличаше на кървяща рана, зейнала в плодородната земя. Дом нямаше обичай да се моли — бе престанал да вярва в Бог по време на войната, но сега изпитваше непреодолима нужда от молитва.

Господи, прошепна той, дай мир на душата на баща ми, помогни му да намери покой… благослови го. Амин.

Очите му се напълниха със сълзи. Трябваше да стисне силно клепачи, за да ги спре. Погледът му се спря на един от присъстващите на погребението хора. Стърчащ с повече от педя над останалите, херцог Ръдърфорд стоеше с наведена глава, притиснал към устните си кърпичка. Тялото му се разтърсваше от ридания.

Дом преглътна. Дядо му винаги се бе държал с него много по-бащински от собствения му баща.

Ковчегът вече бе в гроба. Беше изработен от тъмен, блестящо полиран махагон, обкичен с бели карамфили. Сърцето на Дом се сви болезнено. Майка му се бе погрижила всичко да е изпипано до съвършенство. Както винаги. Имаше чувството, че тя непрестанно се бои да не направи някоя ужасна грешка, която да я изложи пред хората. Но нито веднъж не беше сгрешила. Винаги беше елегантна, изискана, възпитана и любезна. Дом нямаше представа как съумява да изглежда така през цялото време, особено пък в момента. Но разбираше защо това е толкова важно за нея. Кларис Сейнт Джордж бе дъщеря на прост викарий. Но ако човек не знаеше този факт, никога не би се досетил за произхода й.

Ако Филип не беше умрял, един ден Кларис Сейнт Джордж щеше да бъде великолепна херцогиня. Дом се помъчи да види дали майка му плаче, но това бе невъзможно, защото лицето й бе скрито зад плътен воал. Едва ли обаче би показала мъката си открито, каза си той. Не бе сигурен дали тя изобщо изпитва мъка — в крайна сметка, двамата с Филип от години живееха разделени.

Дом се взря в ковчега. Беше твърде късно. Съжаляваше, че душата му е празна, че не бе обичал Филип така, както един син трябва да обича баща си. Съжаляваше за миналото… за цялото си минало. Но беше твърде късно.

* * *

Само ако можеше да забрави онзи кратък миг на изпепеляваща страст в тъй далечната знойна лятна нощ сред градините в Уейвърли Хол!

Но тя не можеше да го забрави. И нямаше да го забрави, никога. До края на живота си. Това бе кулминацията на всичките й мечти, на най-необузданите й фантазии. В онази нощ Ан бе почувствала, че той я обича така, както го обичаше тя.

Ала само след две седмици беше открила, че е грешила дълбоко, че е била пълна наивница.

Внезапно осъзна, че от много дълго време се е вторачила право пред себе си. Право в Дом Сейнт Джордж… Докато всички присъстващи се бяха вторачили в нея.

Ан стисна очи, обляна в пот, повтаряйки си непрекъснато, че той не възнамерява да остане за дълго в Уейвърли Хол.

Нямаше да му го позволи.

Противно на волята си тя отвори очи и обърна поглед към жената, която упорито бе избягвала да поглежда още от пристигането си в гробището. Фелисити бе облякла гълъбовосива, а не черна рокля и изглеждаше по-красива от всякога. Но дали наистина е така, или просто след тези четири дълги години съм забравила колко е хубава всъщност братовчедка ми, запита се Ан. Самото й присъствие караше Ан да се чувства по-дребна, по-грозна, по-невзрачна и по-тромава от когато и да било.

Тя вдигна глава. Беше на двадесет и една години. Никога повече нямаше да бъде дете. Дом се бе погрижил за това. Нямаше от какво да се тревожи, от какво да се бои. Най-вероятно Фелисити също щеше скоро да се върне в Лондон, защото твърде рядко й се случваше да дойде в провинцията. И тя, и Дом трябваше да си отидат. Незабавно.

Фелисити също бе забелязала Дом и го съзерцаваше открито. Не бе трудно да се прочете какво говорят очите й. Сърцето на Ан се сви. Миналото оживя пред нея с цялата си жестокост. Фелисити все още искаше Дом.

Ан си каза, че това няма значение. Че не я интересува.

Беше започнала да трепери. Зави й се свят. Искаше й се да не е тук, до открития гроб. Където и да е другаде, но не тук. Искаше й се Дом да не се бе връщал у дома. Но всъщност само се заблуждаваше и тя го знаеше. Истината бе, че от много дълго време очакваше Дом да се върне. От четири години очакваше своя час… и своето отмъщение.

Никога нямаше да му прости.

Ръката й все още обгръщаше кръста на херцога, затова Ан веднага усети как старецът трепна, когато съзря своя внук. Едва сега тя забеляза, че Дом е облечен в ловджийско сако от туид, панталони за езда и високи ботуши, опръскани с кал. Очите й се разшириха от удивление. Нима никога нямаше да прояви поне малко благоприличие? Дори на погребението на собствения си баща?

— Той трябва да бъде поставен на място, Ан — натъртено каза Ръдърфорд, сякаш смяташе, че тъкмо тя е човекът, който е способен да се справи с тази невъзможна задача.

Самата мисъл накара лицето й да пламне.

— Той трябва да бъде нашибан е камшик — изсъска тя. Трепереше още по-силно, всъщност, тресеше се цялата. — Как може да дойде в такова облекло? Ах, да, навярно е планирал лов на лисици за днес следобед.

Херцогът стисна лекичко ръката й.

— В конюшнята имаме изобилие от камшици. Избери който пожелаеш. Ако искаш, ще ти помогна. — Но тонът му издаваше обичта, която изпитваше към единствения си внук.

Ан не се засмя, въпреки че идеята да напердаши Дом така както човек би напердашил някое много непослушно дете, и достави известно задоволство.

Той се бе върнал. Но нямаше да остане, нали?

В края на краищата, преди четири години си беше тръгнал без дори да се сбогува. Безсърдечно, грубо, нехайно. И през всичките тези години не си бе направил труда да се върне, нито веднъж. Не й бе изпратил нито един ред. Ни помен от извинение, било то и неискрено, а това бе най-малкото, което й дължеше.

Ако Дом възнамеряваше да остане, й предстоеше война.

Смръщила вежди, тя отново погледна крадешком към Фелисити и с изумление откри, че братовчедка й я наблюдава. Фелисити веднага отклони очи, но това не попречи на Ан да забележи нейното въодушевление и да прозре намеренията й.

Това я разстрои окончателно. Завръщането на Дом само по себе си беше достатъчно ужасно, а ето че към него се прибавяше и очевидното намерение на Фелисити да възкреси отношенията си със своя бивш годеник, прекъснати преди четири години. Ан задиша учестено. Гробът вече беше запълнен с пръст. Тълпата започваше да се разпръсква. Дамите и господата се отправяха към очакващите си карети; само неколцина мъже тръгнаха към тях, за да поговорят с херцога. Погледите на хората продължаваха да я пронизват, сетне се отместваха към Дом, застанал горе на възвишението. Ан знаеше, че всички говорят за тях. Не можеше да стои повече тук. Положението бе непоносимо, неудържимо. Тя хвана полите на роклята си, побягна към собствената си открита карета и се метна на капрата. Сетне грабна поводите и ги дръпна с все сила.

Каретата подскочи и кестенявата кобила се втурна рязко напред. Ан погледна плахо през рамо. Ужасът й нарасна. Черната лакирана каляска със сребърния кръст на рода Лион беше изчезнала.

Ан се наведе напред и дръпна отново поводите. Кобилата препусна в бесен галон и каретата се понесе по неравния черен път. Дърветата сякаш летяха край нея. Отпред се показа Уейвърли Хол — огромна тухлена сграда от времето на крал Джордж, разположена сред величествени дъбове. Шест каменни колони поддържаха грамадния фронтон. На широката алея пред къщата вече бяха спрени няколко карети и файтони, но черната каляска с герба на Лион не беше сред тях.

От къщата дотича един прислужник и пое юздите на кобилата.

Ан скочи от каретата, без да обръща внимание на слисаните погледи на хората, които се изкачваха по стъпалата, и изтича покрай тях, повдигната високо полите си, изпод които се показваха белите й чорапи и черните кожени обувки. В огромното фоайе я посрещна икономът.

— Бенет! — извика Ан, когато влетя вътре. — Лион е тук. Не го пускай в къщата!

Бенет пребледня като призрак.

— Ъ-ъ, не ви разбрах, милейди.

Бузите на Ан пламтяха от ярост.

— Не пускай Лион в къщата — повтори тя бавно, натъртвайки на всяка дума, на всяка сричка. — Кракът на новия маркиз не бива да пристъпва прага й. Забранено му е да влиза тук. Сега разбра ли?

Икономът кимна, ококорил очи. По челото му бяха избили капчици пот.

А Ан тръгна бързо по коридора, стиснала ръце в юмруци. Най-добре Дом въобще да не се опитва да припари тук, мрачно мислеше тя. Не е добре дошъл в този дом. Дори сега. Най-малко сега.

Не и след всичко, което бе сторил.

Изобщо не я беше грижа, че е неин съпруг.

2