— Фелисити не е луда, Ан — каза той възмутено.

— Не знам — още по-смутено промълви тя. — Тя ме мрази. Преди четири години ми се закле, че ще ми отмъсти.

Тонът му стана рязък.

— Не съм убеден, че тя наистина те мрази, Ан. Вече не. Фелисити е напълно доволна от богатството, което наследи от съпруга си. Животът й се подреди не по-зле, отколкото би се подредил, ако се беше омъжила за Дом. В момента тя се радва на изключително голямо внимание. Богата вдовица е и има многобройни ухажори.

Ан мълчеше.

— Сестра ми със сигурност не е ходила в Шотландия, Ан — хладно продължи Патрик. — Тя си беше в Хънтинг Уей и има десетки свидетели, които могат да го потвърдят.

Ан предпочете да не му напомня собствените му думи от преди малко: че всички онези странни дребни случки в Шотландия може да са само плод на въображението й. Но останалите… Фелисити със сигурност се намираше в Уейвърли Хол в онзи предиобед, когато бе станал инцидентът с Блейз. Но възможно ли бе две нощи преди това да се е промъкнала в стаята й, за де събори свещите и да предизвика пожара? Възможно ли бе още на следващата вечер да се промъкне отново, за да остави овъглената роза? Точно тогава се бе състояла вечерята в Уейвърли Хол, на която бе присъствала и Фелисити. Но как би могла след това да постави скъсания ремък в сандъка с дрехите й? Всичко изглеждаше толкова невероятно.

Патрик не откъсваше очи от нея.

— Сестра ми не е способна на толкова силна ненавист, Ан.

— Трудно ми е да си представя, че изобщо има човек, способен на толкова силна ненавист — каза намръщено Ан. — Но доказателството е налице. На коня ми е била инжектирана отрова, която често се използва за стимулиране на състезателни коне. Някой целенасочено се е опитал да ме уплаши или нарани.

Патрик я гледаше съчувствено. Тя усети смущение.

— Ти самият подозираш някого.

— Може би.

— Кого?

— Кой разбира от коне повече от всеки друг?

Първоначално Ан не разбра накъде бие. Сетне цветът се отдръпна от лицето й. Усети силно, болезнено стягане в гърдите. Очите й се разшириха от ужас.

— Не… не Дом!

Патрик се изправи.

— Дом знае повече от всеки друг за състезателните коне — И за конете въобще. Повече от теб, от мен, от Фелисити и дори от баща ми.

Ан също се беше изправила на крака. Ръцете й бяха започна ли да се вледеняват.

— Това е… чудовищно. Дом е… всичко друго, но не и… — Тя млъкна, неспособна да продължи.

— Не и убиец? — подсказа й Патрик.

— Той не е способен на такава омраза!

Патрик се усмихна мрачно.

— Нима? Мисля, че грешиш, Ан. Мисля още, че ти сама осъзнаваш това. Мисля, че никой няма да спечели повече, ако те нарани… или убие, от собствения ти съпруг.

Ан стисна здраво очи. Това, което предполагаше Патрик, бе невъзможно. Нали?



Дом кимна на Колдуел, който го посрещна на входа.

— Добър ден, милорд — каза икономът. — Маркизата е в салона.

Дом, който се бе отправил към извитата, покрита с червена пътека стълба, водеща към горния етаж, чу думите му, но не се отклони от пътя си.

— Господин Колинс е при нейно благородие — добави Колдуел.

Този път Дом се спря. Кокалчетата на пръстите му, които стискаха бронзовия парапет, побеляха. Той се обърна бавно.

— О, така ли? — На устните му трепна заплашителна усмивка. — Благодаря, Колдуел.

Сетне рязко свърна към салона. На прага обаче се спря. Сцената, която се разкри пред очите му, накара кръвта му да кипне.

Ан и Патрик седяха на канапето — толкова близо един до друг, че коленете им почти се докосваха. Бяха приближили глави, а Патрик държеше едната ръка на Ан в своята. Патрик говореше почти без прекъсване, а Ан бе потънала в мълчание, бледа и някак отнесена.

— Каква приятна изненада — провлечено каза Дом, като пристъпи в салона.

Двамата припряно се раздалечиха един от друг. Ан издърпа ръката си и се вторачи в него така, сякаш го виждаше за пръв път през живота си.

Странният й поглед смути Дом.

— Здравей, Ан. — След като не получи отговор, той се обърна, към Патрик с леден поглед. — Надявам се, че не преча?

Патрик се изправи. Бавно.

— Здравей, Дом. Тъкмо обсъждахме предстоящия бал у Хардинг.

Дом имаше тягостното чувство, че са обсъждали него.

— Ах, да събитието на сезона. — Той се взря в Ан. — Ще ходим ли, Ан?

Тя трепна.

Дом се приближи и се надвеси над нея.

— Сигурно би желала да присъстваш на най-големия, най-пищен и най-екстравагантен бал на сезона?

— Ако… се налага.

— Но Патрик несъмнено ще присъства, нали, Колинс? Сред толкова много хора двамата с нето лесно ще можете да се измъкнете незабелязано и да се усамотите в някое тихо кътче. Не бихте могли дори да мечтаете за по-удобна възможност.

Ан изобщо не си направи труда да му отговори. Едновременно разярен и отчаян, Дом се завъртя рязко към Патрик.

— Не си губиш времето, Колинс.

Патрик се изчерви.

— Нямам представа какво имаш предвид.

— Нима? Аз пък мисля, че имаш — усмихна се Дом.

— Сестра ми ме покани да дойда в Лондон — каза Патрик.

— О, така ли? — Той стисна юмруци. — А кой те покани тук, в моя дом?

Патрик се размърда неспокойно.

— В това, че съм наминал да видя съпругата ти, няма нищо нередно.

— Напротив, има — каза Дом.

Патрик пребледня.

— Дом, не е ли време да пораснеш? Ревността ти е детинска и напълно неуместна.

— Струва ми се, че в момента имам пълното право да изпитвам ревност, Патрик.

Патрик сви презрително устни.

Дом обърна ледения си поглед към Ан.

— Мисля, че бях пределно ясен при последния ни разговор по този въпрос, Ан.

Ан не бе сваляла очи от него.

— А аз мисля — гласът й беше много тих, едва доловим, — че бях не по-малко ясна. Имам право на приятели.

— Не и на този.

За изненада на Дом тя отново не направи дори опит да се възпротиви. Вместо това е изправи на крака и се обърна към Патрик.

— Патрик, може би е по-добре да си вървиш.

Патрик я погледна разтревожено.

— Сигурна ли си, че всичко ще бъде наред?

Ан кимна, стиснала устни, без да поглежда към Дом.

Кратката размяна на реплики между двамата изобщо не му се поправи. Неспособен да сдържа повече ревността и яростта си, той сграбчи Ан за ръката.

— Достатъчно, Ан. Веднага се сбогувай с Колинс.

— Държиш се прекалено грубо с мен — възкликна тя.

— Пусни я! — извика Патрик.

Дом остави Ан и насочи гнева си срещу него.

— Вън!

Патрик стана от канапето.

— Струва ми се, че веднъж те изгоних от Уейвърли Хол. А сега те гоня и от Ръдърфорд Хаус.

— Дом… — прошепна Ан. — Недей.

Той не й обърна внимание.

— Не само, че те гоня, а и ти забранявам да стъпваш повече тук.

— Не можеш да ми попречиш да се виждам е Ан!

Дом усети, че го сърбят ръцете да го стисне за гушата.

— Напротив, мога. И точно това правя. Забранявам ти. — Той извърна блесналия си от гняв поглед към Ан. — Чуваш ли Ан? Забранявам ти да се виждаш с Патрик.

Тя не отрони и дума.

— Колдуел! — изрева Дом. Икономът се появи незабавно. — Изпрати мистър Колинс.

— Да, милорд — кимна Колдуел.

Лицето на Патрик придоби болезнено изражение.

— Може би ако не се отнасяше толкова необмислено със съпругата си, Уейвърли, тя нямаше да потърси моето приятелство.

Ан остана шокирана от дързостта му. Не беше му дала никакви основания да се надява.

— Само да си докоснал съпругата ми — както и да се отнасям с нея — на следващата сутрин ще те чакам призори на Гилфърд Кросинг с оръжие по твой избор.

Патрик пребледня и побърза да излезе от салона, съпроводен от Колдуел. Ан продължаваше да стои вцепенено, сякаш беше изпаднала в транс.

Дом отиде до вратата на салона и я затръшна. Сетне се обърна към Ан.

— Колко удобно! Пристигаш в Лондон и Колинс тутакси прави същото. И колко жалко, че аз не си останах в провинцията, нали? Защото ако бях, щяхте да можете да се срещате съвсем безпрепятствено. Навярно не съм успял да те задоволя в Шотландия? — преднамерено грубо извика той. — Затова ли имаш нужда от любовник, Ан?

Тя се изчерви.

— Не съм длъжна да ти отговарям.

Дом я погледна изпитателно. Дали беше влюбена в Патрик? Може би в Шотландия я бяха ръководили само животинските страсти, докато сърцето й е принадлежало на друг? Дори мисълта за това бе непоносима. Но той, слава Богу, не мислеше, че е така. По-скоро Ан с присъщата си наивност напълно искрено предлагаше на Патрик своето приятелство, а той се възползваше от това.

Все едно, Дом не можеше вече да има доверие на Патрик. Мисълта му причиняваше болка, но той я потисна.

— Престани да се срещаш с него.

— Няма.

Дом се приближи до нея.

— Ан, може и да не искаш да спиш в едно легло е мен, но аз съм твой съпруг. По закон ти си длъжна да се подчиняваш на волята ми. Забранявам ти да продължаваш връзката си с Патрик.

За негова изненада очите й се насълзиха.

— Върви по дяволите.

— Благодаря, по навярно ще горя в ада и без твоята помощ.

— Несъмнено. — Ан стана и тръгна към вратата. Очевидно възнамеряваше да излезе. Просто ей така!

Дом се спусна след нея и преди тя да успее да стигне до вратата, ръката му вече беше върху бравата.

— Трябва да поговорим, Ан.

Ан дори не го погледна.

— Вече си казахме всичко, което имахме да си казваме — каза тя, обърнала лице към вратата.

Остра болка прониза гърдите на Дом — навярно така би го заболяло, ако го улучеше куршум. Как ли щеше да реагира Ан, ако й кажеше колко нещастен се чувства, как изгаря от любов и копнеж по нея?

— Ан, трябва да поговорим. Ние сме съпрузи и не можем вечно да воюваме помежду си. Не искам да се карам с теб.

— Т-това е чудесно, з-защото и аз не искам да се карам с теб — заекна тя.

— Тогава нека започнем отначало — чу се да казва той.

Ан се изсмя горчиво.

— За трети път? Не.

Дом не бе възнамерявал да я моли или да настоява — това бе под достойнството му. Но резкият й отказ го нарани дълбоко.

— Прости ми за тази необмислена идея — измърмори той. — Тогава да поговорим за бъдещето, след като за настоящето очевидно няма никаква надежда.

— Ние нямаме бъдеще.

— Ан, може и да не постигнем съгласие и да се отчуждим съвсем един от друг, но ние сме съпрузи. И определено имаме бъдеще — дори ако то е да изживеем остатъка от живота си напълно разделени, демонстрирайки близост единствено за пред хората.

Ан трепна.

И това го изпълни с горчиво задоволство. Значи все пак и той бе успял да я нарани.

— Съществуват определени правила, към които и двамата трябва да се придържаме.

Тя затвори за миг очи.

— Сигурна съм, че тези правила носят изгода единствено за теб.

— Тези правила носят изгода и за двама ни — тихо каза Дом. Едно от тях е правилото за добрите обноски. Трябва да се отнасяме учтиво един към друг, независимо от чувствата, които изпитваш към мен.

Едва сега Ан се осмели да срещне погледа му, но веднага отмести очи.

— Както ж-желаеш.

— Какво ще кажеш да започнем с бала у Хардинг? — попита той.

Тя се сепна.

— Не мисля, че…

— Че какво? Че е уместно? Разбира се, че е. Всички ще очакват да присъстваме. Завръщането ми в града е новината на сезона. А и ти никога не си идвала в Лондон, Ан. Откакто сме женени, не сме се показвали никъде заедно и цялото общество с нетърпение очаква да ни види.

— Страхотно — прошепна Ан.

— Няма защо да се тревожиш. Ще се държа като предан съпруг.

Тя отново трепна.

— Ще поправя грешките си — добави той.

— Стига!

Погледите им се срещнаха. И за кой ли път Ан бързо извърна очи. Нещо не е наред, помисли си Дом. Откакто се бе появил, тя се държеше странно. Ако не я познаваше, би решил, че се бои от него.

— Какво те измъчва, Ан?

— Нищо.

Той се взря изпитателно в бледото й, сякаш безжизнено лице. Трябваше да й зададе и другия въпрос, който не му даваше мира.

— Има ли някаква вероятност да си бременна?

Тя го изгледа яростно. Бузите й пламнаха. Самият Дом усети, че също се изчервява.

— Не искам да те разстройвам, Ан. Но трябва да знам. За мен това е много важно.

— Естествено, че е важно. Естествено, че трябва да знаеш! — гневно извика Ан. — Нали трябва да разбереш дали ще си върнеш Уейвърли Хол или не!