— Исках само да споделя мъката на семейството ви заради тази ужасна загуба. Филип беше прекалено млад, за да умира…

Дом кръстоса крак върху крак и го изгледа изпитателно.

— И баща ми ли беше влюбен във вас?

Матю затвори очи.

— Мисля, че да. Той беше много дискретен човек. Нямаше склонност да разкрива чувствата и мислите си. Вероятно знаете това по-добре и от мен.

Дом кимна.

— Никога не ми е казвал, че ме обича, но поведението му ме кара да вярвам, че е бил искрено привързан към мен. Той знаеше, че аз го обичам — каза Матю.

Дом го съжали.

— Е, той наистина ви остави всичко, което притежаваше. — Но дали Филип бе сторил това заради Феърхейвън, или просто за да се подиграе е него и Кларис?

Младежът се изчерви.

— Парите не ме интересуват.

Дом впери замислено поглед в него. Феърхейвън очевидно лъже, каза си той. Навярно отдавна е знаел за завещанието, навярно дори сам бе настоял да получи част от имуществото на Филип. Матю упорито отбягваше погледа му. В салона бе легнало неловко мълчание.

Какво точно знае Феърхейвън, питаше се Дом. Дали не бе дошъл в Ръдърфорд Хаус да го изнудва?

— Как е вдовстващата маркиза? — попита Матю.

— Добре, доколкото би могла да бъде след това, което се случи.

Матю преглътна.

— Съжалявам. Виждал съм майка ви. Тя е много красива и изключително елегантна, но чудесно разбирам защо Филип я презираше. Имаше пълното право да я презира.

Погледите им се срещнаха. Дом усети, че напрежението му нараства, но се насили да се усмихне.

— Значи преминаваме към същината на въпроса.

Матю се размърда неспокойно на стола.

— Прочетохте ли дневника му?

— Не — излъга Дом. — А вие?

Феърхейвън се изчерви.

— Д-да.

Дом сграбчи страничните облегалки на стола си и рязко се изправи на крака.

— Ако имате да ми казвате нещо, кажете го, Феърхейвън.

Матю също стана.

— Той ми каза, че вие не знаете, че нямате представа.

Дом се стараеше да изглежда спокоен, но навярно очите му издаваха не само силния му гняв, но и това, че дълбоко в себе си всъщност се страхуваше.

— Нямам представа за какво говорите.

Матю впери поглед в него.

— Не може да не знаете, че той ви мразеше — и вас, и Кларис.

— Нима?

Младият мъж облиза устни.

— Къде е дневникът?

— Няма го.

— Как така?

— Изгорих го.

Матю ококори неразбиращо очи.

— Хайде, какво искате да ми кажете? — попита Дом с леден глас.

— Аз… не желаете ли да знаете защо Филип ви мразеше?

— Не — излъга Дом. Усети, че по лявата му буза се търкулва капчица пот.

— Тя… тя го е измамила. С друг — каза Матю. — Той никога не можа да й го прости.

— Сигурен съм, че майка ми не е първата омъжена жена, която е имала любовник.

Феърхейвън го гледаше, пребледнял като платно.

— Наистина ли смятате, че ще се поддам на подобен шантаж? — презрително попита Дом. — Мислите ли че на хората им пука за едно прелюбодеяние в повече, след като обществото ни е пълно с такива?

— Да. Пука им, когато от това прелюбодеяние са настъпили сериозни последствия — дрезгаво каза Матю.

Дом трепна.

Феърхейвън навлажни устни.

— Пука им, когато става въпрос за бащинство… и за наследствени права.

Дом усети, че му причернява. Но след миг дойде на себе ги и видя, че все още стои изправен и че Матю Феърхейвън се е свил и трепери като лист.

— Не ме удряйте — проплака той.

Лицето на Дом се бе изкривило от ярост.

— Няма да ти платя нито пени. Ясно ли е?

Матю ококори очи.

— Да не сте полудял?

— Дори да се разбъбрите, срещу вашата дума ще бъде моята дума. Думата на майка ми. Думата на херцога.

Феърхейвън продължаваше да трепери.

— Но аз имам доказателство.

Дом замръзна на мястото си.

— Разполагам с писмото, което Филип е написал на Кларис след като е узнал истината. Така и не й го е изпратил. Но в него той разкрива всичко… освен самоличността на истинския ви баща.

Дом почувства как земята под нозете му се разпада. Почувства как всичките му мечти и надежди се сгромолясват. Почувства как миналото му изчезва, обезсмисля се. И как бъдещето му се изпразва, превръща се в нищо.

— Махайте се — каза той.



От сутринта го стягаше сърцето. Лекарите неведнъж го бяха предупреждавали да започне да води по-спокоен живот, да си почива повече, да работи по-малко, да се откаже от пурите и уискито, към които бе толкова силно пристрастен. Беше вече на седемдесет и четири години и сам знаеше, че е време да престане да живее по начина, по който бе живял досега. Време бе да прехвърли повечето от задълженията си на своя внук. Понякога дори го блазнеше мисълта да предаде дори херцогската титла на Дом още преди смъртта си. Подобни случаи бяха рядкост, но това не бе невъзможно, стига да решеше, че наистина иска да се оттегли, да даде път на младостта.

А Ръдърфорд донякъде действително го искаше. Беше уморен. Дяволски уморен. Уморяваха го ходенето, ездата, понякога дори самият живот. Бе започнал да ненавижда многобройните светски прояви, на които се налагаше да присъства и от които винаги си тръгваше колкото може по-рано.

Но той все още не беше умрял, а и умът му все още бе напълно бистър и пъргав. Управлението на неговите безбройни херцогски дела все още представляваше предизвикателство за него. Не, нямаше да предаде цялата си власт в ръцете на Дом още приживе, колкото и да се изкушаваше да го стори.

Не искаше да мисли за смъртта. Но днес се задъхваше много повече, отколкото през последните месеци. И бе толкова уморен, че не беше успял да довърши заплануваните за деня задачи и посещения. Вместо това бе изпратил един слуга да отмени направените уговорки. Още не бе станало време дори за обяд, а той вече пътуваше към Ръдърфорд Хаус, при това нямаше търпение да се прибере.

Но още щом пристъпи прага, го обзе странно усещане.

— Колдуел, нещо нередно ли има?

Колдуел работеше в Ръдърфорд Хаус от тридесет и една години — от смъртта на предишния иконом. Лицето му бе пребледняло, а погледът му — мрачен.

— Боя се, че да, ваша светлост.

Ръдърфорд се спря, усетил леко пробождане в слепоочията. В къщата тегнеше някакво необичайно напрежение, което се предаваше и на него. Сърцето му отново затуптя неравномерно и това окончателно го накара да се чувства зле.

— Какво се е случило?

— Матю Феърхейвън беше тук, сър. След посещението му маркизът отиде в библиотеката в състояние, в каквото не съм го виждал никога. Мисля, че става въпрос за шок, Ваша светлост.

Двамата мъже се спогледаха многозначително. По времето, когато Филип се бе оженил за Кларис, Колдуел вече работеше при херцога.

Ръдърфорд притисна длан към гърдите си. Ръката му трепереше. Феърхейвън не можеше да знае.

— Къде е лейди Ан?

— Излезе още преди часове, Ваша светлост, и трябва да кажа, че изглеждаше зле. Снощи камериерката й спа в нейния апартамент.

Това пък какво ли ще рече, простена наум херцогът. Неколцина негови приятели днес му бяха споменали за изненадващата поява на Дом без съпругата му на приема у Хийт.

— Най-добре е да поговоря с Дом.

— Да, Ваша светлост. Чудесна идея.

Ръдърфорд забърза по коридора, но много скоро остана без дъх. Наложи се дори да спре, за да поеме малко въздух в дробовете си — иначе изобщо нямаше да стигне до библиотеката. Чувстваше се толкова зле, че му бе трудно да разсъждава — а точно сега повече от всякога се нуждаеше от свеж и остър ум. Какво ли бе казал Феърхейвън? Какво искаше? Какво знаеше?

Някога Ръдърфорд бе сторил и невъзможното, за да погребе истината, и то завинаги. Сметнат бе, че така ще е най-добре за всички. Но сега беше вече стар, животът му си отиваше. Затова искаше Дом да узнае. Но не по такъв начин, не чрез лъжи и полуистини. Може би бе дошло време сам да му разкаже всичко.

Когато отвори вратата на библиотеката, Дом се изправи неуверено от креслото и се обърна към него. Очевидно го бе очаквал. Но не каза нито дума, дори не го поздрави. По всичко личеше, че е ядосан.

Сърцето на Ръдърфорд се сви. Точно от това се бе страхувал винаги — че Дом ще го осъди, че ще се обърне против него.

— Дом, Колдуел ми каза, че си имал посещение от страна на Феърхейвън. Какво искаше?

Дом се усмихна едва-едва.

— Искаше пари. Аз отказах.

Ръдърфорд не трепна.

— Разбирам.

— Нима? — възкликна Дом, като впери поглед право в очите му. — Той ми каза истината.

Херцогът се сепна, сетне попита дрезгаво:

— Какво точно ти каза?

— Каза ми, че Филип не ми е баща, по дяволите! — Дом внезапно пристъпи към дядо си, заставайки толкова близо до него, че лицата им почти се докосваха. Беше разярен. — Кажи ми истината! Ти! Със сигурност знаеш всичко! Ти ми кажи истината!

Погледите им се срещнаха и в този миг между тях припламна нещо дълбоко, истинско и изконно — нещо много по-силно от обич. Ръдърфорд изпита внезапно облекчение. Сега вече нямаше път назад. Нямаше начин да затвори отворената книга. Нямаше друг избор, освен да каже на Дом. Сетне двамата заедно щяха да споделят и пазят тайната, да се бранят от всички обвинения и последици, от целия скандал.

Той отвори уста, но не можа да произнесе нито звук. Тялото му се олюля. Едва успяваше да диша. Главата му заплашваше да се пръсне от огромното напрежение.

Усещаше, че едва се държи на краката си. Усещайте страх. Но и непоколебима решителност.

— Дом, аз… — задъхано промълви той.

Дом го гледаше очаквателно.

Но щом видя, че дядо му няма да каже нищо повече, той се завъртя гневно и излезе от стаята.

— Почакай — прошепна Ръдърфорд. Но Дом вече го нямаше. Остра, разкъсваща болка прониза гърдите на херцога. Той извика и политна напред с една едничка мисъл: това е краят.

В следващия миг се строполи на пода.

Всичко наоколо потъна в черен мрак. Смъртта. Беше се надвесила над него — блед, отблъскващ призрак с протегнати към него мършави ръце.

Но той не можеше да умре. Още не. Не беше казал на Дом истината. Оставаше му и още една, последна битка.

Трябваше да спаси семейството си.

24

Когато най-после се прибра в Уейвърли Хаус, Ан завари къщата странно притихнала.

Самата тя не се чувстваше добре. Бе прекарала цялата сутрин, яздейки в кръг из Хайд Парк, без изобщо да забелязва любопитните погледи на другите ездачи. Няколко дами се бяха опитали да завържат приятелски разговор е нея и Ан с мъка се бе сдържала да не ги отблъсне грубо и невъзпитано. Беше толкова разсеяна, че дори не си спомняше имената на тези жени, въпреки че бе разговаряла с тях. Помнеше само, че бяха настояли непременно да ги посети и я бяха поканили на няколко приема, чиито точни дати обаче й се губеха.

В момента не бе в състояние да води никакъв светски живот.

Цяла нощ не бе мигнала. Цяла нощ беше плакала от мъка — защото някога, съвсем доскоро, бе копняла толкова отчаяно за Дом, беше го обичала тъй дълбоко. Само преди няколко дни мечтите й сякаш бяха на път да се превърнат в реалност. Но всичко се бе оказало една ужасна измама. Дом не я обичаше, не беше започнал да се влюбва в нея. А ако Патрик и Бел бяха прави, той дори възнамеряваше да я убие, за да се отърве от нея веднъж завинаги.

Но те не можеха да са прави. Ан отказваше да приеме техните подозрения.

Опитваше се да заглуши болката и страховете си, за да може да разсъждава трезво. Трябваше поне да приеме факта, че някои иска да я убие или най-малкото да я нарани. Този някой най-вероятно бе Фелисити, само че Ан нямаше представа как братовчедка й би могла да проникне незабелязано в стаята й, и то не веднъж или дваж. Но при всяка от странните случки, сполетели Ан напоследък, Фелисити неизменно се оказваше някъде наблизо. Ето и сега, съвсем наскоро, Ан бе узнала, че братовчедка й е пристигнала в Лондон веднага след нея самата.

Един глас дълбоко в нея настойчиво й повтаряше да отиде при Дом и да сподели всичко с него. Да подири топлина и утеха в прегръдките му. Като истински рицар със сияйни доспехи Дом щеше да залови предполагаемия й убиец, да я избави от опасността. Освен, разбира се, ако този убиец не бе самият той.

Във фоайето я посрещна Колдуел. Тишината в къщата обаче продължаваше да й навява тягостно усещане — усещане за някаква промяна, за нещо нередно… за някаква опасност. Ан потръпна неспокойно.

— Колдуел, има ли някой в къщи?