— Да, милейди. Негова светлост е в библиотеката.

Как й се искаше да отиде при херцога и да му разкаже всичко. Но той хранеше силна обич към своя внук и щеше да я помоли да прости на Дом. А заедно с това със сигурност щеше да започне незабавно разследване на серията странни случки, станали напоследък. И ако се окажеше, че виновникът за тях е Дом — тогава какво? Ами ако по някаква необяснима причина Дом искаше просто да я уплаши, но не и да й навреди? Но нали бе правил любов с нея! Не, тези мисли бяха само плод на развихреното и въображение. Не биваше да обръща внимание на предупрежденията на Патрик и Бел.

— А… маркизът?

— Той излезе преди известно време. Не каза кога ще се върне.

Ан се поуспокои.

— Моля ви, кажете на Бел да се качи в стаята ми — каза тя, като се обърна към стълбището.

Но не тръгна да се качва нагоре. Колебаеше се. Защо да не каже на херцога само половината истина? Че някой иска да й стори зло и че този някой вероятно е Фелисити? Ан знаеше, че е слаба актриса. Ръдърфорд веднага щеше да долови, че крие нещо от него. Но тя щеше да бъде твърда, да отрича докрай, да не спомене и думичка за подозренията си спрямо Дом.

Вратата на библиотеката беше затворена — херцогът явно не желаеше да го безпокоят.

Ан почука лекичко, но не получи отговор и реши, че Ръдърфорд е заспал. Това я разочарова, защото вече нямаше търпение да му разкрие душата си.

В същото време обаче усещаше и странна тревога. Необяснимо защо тишината, царяща зад затворената врата на библиотеката, никак не й се нравеше. Херцогът очевидно просто бе задрямал. И все пак Ан реши да се увери.

Тя отвори вратата и пред очите й се разкри ужасяваща гледка. Херцог Ръдърфорд лежеше проснат по лице на пода. Лицето му имаше мъртвешки блед цвят. Изглеждаше напълно безжизнен.



Но Ръдърфорд беше жив. Лежеше неподвижно в леглото си, увит в одеяла, и едва дишаше. Според лекаря бе получил апоплектичен удар.

Ан сдържаше сълзите си с цената на огромни усилия. Колдуел, който бе поел лично грижите за господаря си, плачеше безмълвно — не беше преставал да плаче още от мига, в който бе дотичал в библиотеката и бе зърнал бездиханния херцог. Бел се щураше напред-назад с обляно в сълзи лице. Една от слугините кладеше огън в камината.

— Кажете ми истината, доктор Мансли — съкрушено каза Ан. — Каква е вашата прогноза? Ще оживее ли Негова светлост?

Лекарят се зае да прибира нещата си в кожената си чанта.

— Няма кой знае каква надежда, милейди. В повечето случаи последиците от апоплексията са много тежки. Понякога пациентите въобще не се съвземат от състоянието, в което се намира Негова светлост в момента — остават в безсъзнание, докато, не издъхнат. В други случаи получилият удар идва в съзнание, но не може нито да говори, нито да се движи. При тези болни възстановяването на говора и на двигателната способност е невъзможно. Те обаче са в пълно съзнание и могат да виждат и чуват, както и да мислят и чувстват.

Ан погледна тревожно към херцога.

— Какво още?

— В много редки случаи болният не само идва в съзнание, но и част от функциите на организма му се запазват. Възможно е да е в състояние да произнася някои думи или да извършва отделни движения — с цялото си тяло или само с горната му част. Най-сетне, има и изключения — но те вече са истинско чудо, при които организмът може да се възстанови изцяло.

— Значи все пак има някаква надежда?

— Твърде слаба, особено ако херцогът не дойде в съзнание през следващите двадесет и четири часа — отвърна лекарят.

Ан отиде до леглото, приседна на ръба му и улови ръката на Ръдърфорд. Беше съвсем безжизнена.

— Благодаря ви, докторе.

— Не съм сторил нищо, за което да ми благодарите. Но хиляди пъти съм предупреждавал Негова светлост да си почива повече и да пуши и пие по-малко. — Лекарят въздъхна. — Ако дойде на себе си, незабавно пратете да ме повикат. Искам да го прегледам.

Ан кимна и се взря в лицето на херцога, което в момента беше сбръчкано и изпито — лице на човек, застанал на ръба между живота и смъртта. Тя стисна ръката му.

— Ваша светлост, всички толкова се нуждаем от вас. Моля ви събудете се. Моля ви, преборете се за живота си.

Но той не помръдваше. Дори клепачите му не трепваха.

— Ваша светлост… — Ан преглътна. — Знам, че съм прекалено дръзка, така е наистина, но трябва да ви го кажа: през последните години аз ви обикнах от цялото си сърце. — По бузите й се стичаха сълзи. — Винаги сте бил толкова добър с мен, Ваша светлост. Благодаря ви за всичко. — Тя се задави от плач. — Моля ви моля ви да се оправите.

Колдуел се приближи и застана до нея с подпухнали очи, зачервен нос и мокро от сълзи лице.

— Всички се молим на Бог да оздравеете, Ваша светлост пресипнало каза той. — Цялата прислуга, сър. Простете за нахалството, но всички ние толкова ви обичаме, Ваша светлост.

Но херцог Ръдърфорд продължаваше да лежи неподвижно На практика той бе кажи-речи мъртъв.

— Какво се е случило? — извика Дом.

Ан чу гласа му и трепна. В следващия миг той се втурна в стаята и впери поглед в дядо си. Лицето му пребледня като платно.

— Получи апоплектичен удар — дрезгаво обясни тя.

— О, Господи! — прошепна Дом. Стоеше като вкаменен.

Ан се изправи и пусна ръката на херцога. Беше му говорила повече от час с надеждата да предизвика някаква реакция от негова страна, но напразно. Имаше чувството, че от минута на минута животът му гасне.

Тя се отдръпна назад, към долния край на леглото, като внимаваше да не се докосне до Дом дори с полата си. В момента той ни най-малко не приличаше на убиец.

В момента Дом плачеше. Не издаваше нито звук, но сълзите се стичаха по лицето му като безкраен поток. Той се приближи до дядо си. Изглежда, че изобщо не забелязваше присъствието на Ан.

— Дядо, аз съм виновен за всичко! Съжалявам!

Ръдърфорд не помръдваше.

Дом приседна до него и нежно отметна един бял кичур от челото му.

— Господи, толкова съжалявам! — Ридание задави гласа му. — Как е възможно? — прошепна той. — Ти си толкова силен, толкова всемогъщ… Винаги съм те смятал едва ли не за безсмъртен.

Ан обгърна раменете си е ръце. Не искаше да гледа, но не можеше да отмести очи. Отново бе започната да плаче беззвучно.

— Нуждая се от теб — прошепна Дом. — Не можеш да ни оставиш точно сега. — Гласът му се прекърши.

Той избърса очи с ръкава си.

— Дядо, не исках да те укорявам за това, че си ме измамил. Не знам защо си направил онова, което си направил — предполагам, че е било заради липсата на друг наследник — но не беше ли за предпочитане да избереш някой далечен братовчед? Божичко… — Дом не можа да продължи, задавен от сълзи.

Ан почти забрави собствените си проблеми. Искаше й се да отиде при Дом, да го прегърне, да го утеши. Но вместо това стоеше на мястото си като вкаменена, стиснала здраво ръце.

— Аз съм виновен за всичко — прошепна Дам е изкривено от болка лице. — Аз те нараних. Не исках да те наскърбявам. Проклетият Феърхейвън!

Ан нямаше никаква представа за какво говори.

— Предполагам, че ти би искал да продължа да поддържам тази измама. Добре, ще направя всичко, което е по силите ми. Въпреки че не разбирам нищо. Въпреки че според мен Феърхейвън представлява заплаха. Може би трябваше да му дам пари. Може би Кларис ще ми помогне да разбера цялата тази бъркотия. — Той се усмихна измъчено. — Вече й пратих съобщение да дойде.

Ръдърфорд продължаваше да лежи неподвижен като каменна статуя.

— Може би всичко вече е без значение! — извика Дом.

— Дом… — чу Ан собствения си плах шепот.

Но Дом не я чу.

— Толкова съжалявам. Съжалявам за всичко. — Той хвана ледените ръце на дядо си в своите, наведе се и го целуна по челото. — Не умирай. Моля те, не умирай. — Лицето му отново се обля в сълзи. — Обичам те, дядо, винаги съм те обичал, винаги ще те обичам. Без теб детството ми щеше да бъде толкова пусто и самотно. За мен ти винаги си бил много по-истински баща от Филип.

Дом скри лице в шепите си. Тялото му се разтърси от ридания. Ан постави нежно ръка на рамото му. Плачеше.



— Има ли някакво подобрение? — попита Кларис от прага на стаята на херцога.

Беше вече късна вечер. Кларис бе пристигнала току-що. Гласът й сепна Дом.

— Не.

Той се обърна към майка си с мрачно изражение. Вече близо дванадесет часа не се бе отделял от леглото на дядо си. Навън се бе спуснала нощ — черна, безлунна, беззвездна и студена.

Кларис погледна към херцога.

— Това е ужасно — бавно каза тя. — Но той вече е стар човек, Доминик.

Дом се изправи на крака.

— Изобщо не ти пука, нали? Не знам защо, не знам какво е имало между вас, но на теб изобщо не ти пука за него. Така че не се преструвай на загрижена!

Тя се разплака.

— Защо ми говориш така? Какво съм сторила? Да не би аз да съм му причинила удара?

Дом осъзна, че е напълно права и се помъчи да се овладее.

— Извинявай, майко. Прости ми. Много съм разстроен.

Кларис кимна. Лицето й беше мокро от сълзи. Устните й трепереха. Тя отиде до него и го погали по бузата.

— Няма причини да се караме, Доминик. Особено сега.

За миг той затвори очи. Сетне ги отвори и се отдръпна от нея.

— Матю Феърхейвън беше тук днес, за да ме изнудва.

Кларис нададе ужасено възклицание и се вкопчи в таблата на леглото.

— Божичко!

— Налага се да ти кажа всичко — мрачно каза Дом, като се обърна с гръб към леглото. — За Филип, Феърхейвън е бил много повече от най-добър приятел. Той е млад, красив мъж и изглежда е бил влюбен в него.

Кларис не помръдна. Само погледът й стана по-предпазлив.

— Знам.

— Знаела си?! — Първоначалното му смайване бързо се замени с гняв. — Не мислиш ли, че е било редно да ми кажеш — за да съм подготвен за подобно развитие на нещата?

— Никога не съм допускала, че Феърхейвън ще се опита да ни шантажира.

— Опитът му за шантаж няма нищо общо с връзката му с Филип. Ако властите узнаят за нея, самият той ще бъде подведен под отговорност.

Кларис се поколеба. Беше пребледняла.

— Тогава…

— Той знае истината — безмилостно каза Дом. — Знае, че Филип не ми е баща и има доказателство за това. Или поне твърди, че има.

Кларис отиде до един стол и седна на него.

— Какво доказателство?

— Едно писмо, което Филип ти е написан малко след като е узнал за твоята изневяра — обясни той, без да откъсва очи от нея.

— Не съм получавала никакво писмо. — Тя вдигна умолително поглед към него. — Нямах представа, че Филип е разбрал. Никога с нищо не ми е показвал, че знае.

— Феърхейвън се кълне, че разполага с това писмо и че то изобщо не е било изпратено. — Дом сви рамене. — Какво значение има? Завещанието съществува. Ако към твърденията на Феърхейвън се прибави фактът, че той наследи цялото имущество на Филип, включително Уейвърли Хаус, това ще даде предостатъчно храна на злите езици. — Той замълча за момент. Имаше чувството, че сърцето му, душата му са опустели, мъртви. Сетне добави. — Освен това неговите твърдения са верни, нали?

Кларис си пое дъх и вдигна глава. Погледите им се срещнаха.

— Майко, има ли някаква вероятност Филип да е мой баща?

Тя навлажни изсъхналите си устни, без да отговори.

— Майко! — Дом пристъпи към нея. — Моля те…

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не. Той не е твой баща. Когато се омъжих за Филип, вече бях бременна в третия месец.

— И той не е разбрал?!

— Ти се роди късно, слава Богу. На лекаря беше наредено да каже, че си се родил преждевременно, което не е нещо необичайно. Филип ни повярва.

— Значи лекарят е знаел. Платила си му, за да излъже.

— Не.

— Някой е платил на лекаря — остро каза Дом.

Кларис мълчеше.

Дом погледна през рамо към лежащия в безсъзнание херцог.

— Дядо ми. Разбирам.

— Какво разбираш? — обезпокоено попита Кларис.

— Дядо е платил на лекаря за мълчанието… и за лъжата, за да предпази теб и Филип от скандала. Колко благородно от негова страна. Да ме приеме, все едно че съм негова собствена плът и кръв. Господи! — Той седна на леглото до краката на херцога и впери очи в него.

Кларис също гледаше към Ръдърфорд, но не пророни и дума. Дом въздъхна тежко и се обърна към майка си. Погледът му я прониза.

— Кой е баща ми?

Очите й се разшириха.

— Това е без значение.

— За мен не е без значение — извика той.

Кларис стисна устни. Ноздрите й трептяха.