— Какво?

— Вярно е.

Блейк го зяпна, онемял от шока. Дом се изправи на крака.

— Не е слух, Блейк. Аз не съм Сейнт Джордж. Естествено — той се усмихна горчиво, — самият аз узнах това съвсем наскоро.

— Боже мой! — бе единственото, което успя да каже Блейк.

— За съжаление не мисля, че на Него му пука. — Дом закрачи напред-назад покрай огромния сводест прозорец, гледащ към цъфналите градини зад Ръдърфорд Хаус — градини, засадени от жената, която бе смятал за своя баба: херцогиня Сара.

Блейк също стана.

— Дом, напълно ли си сигурен? Да няма някаква грешка?

— Никаква.

— Но ти сигурно ще отречеш? — попита Блейк, като застана зад приятеля си.

Дом се обърна.

— Ако Феърхейвън наистина разполага с доказателство, както твърди, ще бъде напълно безсмислено да отричам.

— Дом, ако не се противопоставиш, ще загубиш всичко, което имаш.

— Не ме бива да лъжа. Всъщност изобщо не мога. — Той сви рамене с престорена небрежност. — Имам среща е адвокат. Той е от най-добрите в града. Искам да чуя неговото мнение, преди реша да предприема каквото и да било.

Погледите им се срещнаха.

— Исусе Христе! — промълви Блейк.

— Именно — съгласи се Дом.

Блейк прокара пръсти през къдравата си, тъмна коса.

— Но при всички положения няма да загубиш моето приятелство.

Дом се насили да се усмихне.

— Благодаря ти. Но аз бездруго никога не съм се съмнява това.

Блейк отвърна на усмивката му. Погледът му внезапно проясни.

— Току-що ми хрумна нещо. Няма да загубиш всичко. Няма да загубиш Уейвърли Хол.

Дом го погледна право в очите.

— Да. Няма да загубя къщата. Благодаря на Бога за завещанието на Ръдърфорд — каза той с равен глас. Сетне добави с нескрита горчивина: — Благодаря на Бога за Ан.



Ан изобщо не възнамеряваше да слиза долу за закуска. Остана в леглото, опитвайки се да не разсъждава за нищо, неспособна да избяга от мислите си, разкъсвана от самообвинения. По-лошото от всичко бе, че не можеше да пропъди от съзнанието си образа на Дом — такъв, какъвто го бе видяла миг преди да излезе разярен от стаята й. Едновременно ядосан и подигравателен. По някаква необяснима причина този спомен я караше се чувства наранена и нещастна.

Сякаш аз съм тази, която се държи несправедливо и му причинява страдания, а не обратното, помисли си Ан.

Беше хапнала лека закуска в леглото. Не и се ставаше, но не можеше да се излежава повече. Тя се измъкна изпод завивките, и позвъни на Бел. Носеше фланелена нощница, закопчана чак до шията, но въпреки това за да се презастрахова срещу евентуално ново неочаквано посещение от страна на Дом, облече върху нея и един фланелен халат — също толкова скромен и също толкова грозен.

Бел влезе в спалнята.

— Мадам?

Беше весела и засмяна. По природа Бел бе много лъчезарно момиче, но Ан имаше чувството, че от известно време насам изглежда по-щастлива от всякога.

— Ще ми приготвиш ли ваната, Бел? — попита тя.

Бел побърза да се подчини. Ан я последва с лениви стъпки, но точно когато се канеше да влезе в будоара си, камериерката излетя отвътре като стрела. Лицето й беше пребледняло, а по бузите й се стичаха сълзи.

Ан се закова на място, обзета от внезапен ужас.

— Бел, какво има? Какво се е случило?

— Не влизайте там, мадам. Недейте! — задавено извика Бел.

Ан избута дребното момиче настрана и рязко отвори вратата на будоара. От устните й се отрони ужасено възклицание.

Нощницата и пеньоарът, които бе носила снощи, докато се любеха с Дом, лежаха на пода. Разкъсани на парчета.

26

Ан продължаваше да се взира в купчинката разкъсани дрехи. Не! Дом не можеше да се е промъкнал в стаята й през нощта, докато е спала, и да е накъсал толкова яростно дрехите й. Защото ако наистина го бе сторил, то той беше ненормален. Ако го бе сторил, значи я мразеше до полуда… до смърт. Ако го бе сторил, Бел и Патрик бяха прави.

— Милейди? — обади се плахо Бел.

Ан се опитваше да разсъждава хладнокръвно, но бе толкова уплашена, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за това как Дом бе напуснал стаята й снощи разярен от упоритостта, с която го беше отблъснала, и от нескрития й ужас от онова, което бяха направили. Но дали е бил разярен дотолкова, че да стори това?

И ако е бил, дали му се случваше за пръв път?

— Какво ще правите? — извика Бел.

Гласът й изтръгна Ан от вцепенението.

— Не може да е Дом, Бел. О, Господи, не може да е той! — Всеки друг, но не и Дом, молеше се отчаяно наум тя. Всеки друг!

— Милейди, вие сама казахте, че всички улики сочат към него!

Да, беше го казала, но това бяха думите на Патрик. Патрик! Не беше го виждала от дни. Нуждаеше се от него. Трябваше да го види!

— Помогни ми да се облека — нареди тя. — Ще се изкъпя по-късно. — Така или иначе снощи се бе изкъпала.

Бел източа да донесе долните й дрехи.

— При лорд Колинс ли отивате? — попита тя, докато господарката й обуваше кюлотите си.

Ан надяна една тънка долна риза и банелен корсет и се обърна, за да може Бел да го стегне.

— Да.

— Ако негово благородие разбере, ще побеснее — предупреди я камериерката, като дръпна вървите на корсета.

Тя изохка.

— Така е много стегнато!

Докато Бел разхлабваше вървите, Ан си даде сметка, че момичето е право и че трябва да бъде много предпазлива. Не искаше да си навлича гнева на Дом.

— Тогава трябва да се погрижа да не разбере — мрачно каза тя. Колкото и да бе странно, изпитваше угризения заради намерението си да се срещне с Патрик. Но Патрик беше неин братовчед и приятел и трудно можеше да се каже, че с отиването си при него изневерява на Дом. Нищо че Дом категорично й бе забранил да поддържа всякаква връзка с него.

Бел извади една тъмнозелена рокля.

— Какво ще кажете?

Ан кимна, но после й се стори, че роклята е прекалено модерна.

— Не, дай ми онази от черната вълна.

— Пак ли? — недоволно поклати глава Бел, но побърза да я върне при гардероба.

— Камериерката ти има много по-добър вкус от теб.

Ан се извърна пребледняла.

Дом се беше облегнал на рамката на вратата и я наблюдаваше втренчено. Погледът му се спусна към заоблените й, пристегнати в корсета гърди, сетне по-надолу, към дантелените й кюлоти.

Ан се обърна, сграбчи първата попаднала й рокля от гардероба и я притисна към гърдите си.

— Това вече е нетърпимо — извика тя. Лицето й бе пламнало — Снощи се намъкваш, без да почукаш, днес…

— Почуках. Почуках няколко пъти. Но вие двете бяхте толкова погълнати от разговора си, че нито една от вас не ме чу — спокойно каза Дом.

Ан се вцепени, задъха се. А и проклетият корсет я стягаше толкова силно, че й се виеше свят. Какво е чул?

Цветът отново се отдръпна от лицето й. Тя се озърна припряно, но купчината разкъсани дрехи не се виждаше, закрита почти изцяло от ниското канапе пред тоалетната й масичка. Ан се отмести леко встрани, за да я скрие напълно от очите на Дом.

Сетне вдигна плахо поглед и срещна настойчивия му взор.

— Какво си намислила, Ан?

— Нищо.

— Тогава какво криеш? Изглеждаш дяволски гузна.

Ан се размърда нервно.

— Нямам нищо за криене. — Тя направи полууспешен опит да се усмихне. Но противно на волята й погледът й се заби право в купчината дрехи зад канапето.

Дом проследи посоката му и се втурна натам, принуждавайки я да отстъпи назад. Сърцето й пулсираше като обезумяло. Той се вторачи в разкъсаната нощница на пода, сетне вдигна очи. Погледите им се срещнаха.

Ан с мъка събра сили да проговори.

— Ти… ти ли направи това? — дрезгаво попита тя.

Дом я изгледа изпитателно. Стори й се, че е измината цяла вечност, преди да чуе гневното му ръмжене:

— Не. Определено не съм аз.

Ан искаше да му повярва. Но кой друг освен него би могъл да стори подобно нещо?

Той се обърна към Бел, която стоеше като вкаменена зад гърба на господарката си.

— Искам да поговоря със съпругата си насаме.

Бел не помръдна. Само се извърна и погледна към Ан. Сърцето на Ан се сви.

— Каквото и да имаш да ми казваш, можеш да го кажеш пред Бел — прегракнало каза тя.

Очите му потъмняха.

— Но аз не желая да говоря пред твоята камериерка, Ан.

Ан не можеше да измисли подходящ отговор.

— Какво има? Страх те е да останеш насаме с мен? Толкова ли нямаш вяра в себе си? — Погледът му беше открито оскърбителен. — Или не вярваш на мен, когато ти казвам, че не съм сторил това тук? — Той кимна към скъсаната нощница.

Ан сведе очи. Не искаше да го предизвиква, въпреки че самият той се опитваше да я предизвика.

— Бел, излез. — Тя видя, че Бел се колебае, затова добави тихо: — Всичко е наред.

Когато камериерката излезе, Дом даде воля на гнева си — обърна се и затръшна вратата на будоара, затваряйки себе си и Ан в капана на малката, луксозно обзаведена стая. Сетне отиде до Ан и заплашително се надвеси над нея.

— Какво става, по дяволите? — изрева той. Тя се сви, сякаш я беше ударил. — Двете с Бел се държите така, сякаш съм някакъв кръвожаден звяр!

Ан поклати едва-едва глава.

— Ан! — извика Дом. — Заради това ли! — Той посочи скъсаните дрехи.

Тя трепна. За неин ужас по бузата й се търкулна една сълза. Не смееше да отговори.

— О, Господи! — възкликна Дом, протегна ръка и невероятно. Нежно улови сълзата на върха на палеца си. Сетне плъзна длан зад тила й.

Ан се вкамени.

Той се наведе и докосна устните й със своите. Тя остана напълно неподвижна. Очите на Дом потъмняха от гняв.

— Проклета да си! — изръмжа той и я пусна.

Ан отстъпи назад. Сърцето й биеше болезнено силно. По тялото й се стичаше студена пот. Никога нямаше да разбере този мъж. Какво ли не би дала, за да узнае какви мисли се таят в главата му.

Дом изруга отново, впил поглед в нея.

— Какво си въобразяваш, че мога да ти направя, Ан? Държиш се така, сякаш се страхуваш, че ще те нараня. Нямам нищо общо с тези дрехи.

Тя поклати глава, неспособна да произнесе и дума. Коленете й се огъваха. Цяло чудо бе, че още се държеше изправена.

Дом бръкна ядосано във вътрешния джоб на сакото си, извади продълговата, плоска кадифена кутия за бижута и й я подаде.

— Вземи — остро каза той.

В главата й се завъртяха хиляди объркани мисли. Божичко, нима е грешила? Нима Дом бе дошъл да й се извини за снощи и да й поднесе подарък… в знак на обич? А не да й причини зло? Но само един поглед към изкривеното му от гняв лице бе достатъчен да разбие всички тези фантазии. Ан боязливо пое кутията, но не я отвори.

— Какво е това?

— Нещо, което искам да носиш довечера. Отвори я.

— Довечера? Къде ще ходим довечера? — попита тя, обзета едновременно от любопитство и страх.

— На бала у Хардинг.

— Дом! — възкликна Ан. — Да не си полудял? Дядо ти е болен.

— Напротив, напълно с ума си съм и отлично знам какво е състоянието на Ръдърфорд. Но обстоятелствата ми налагат да присъствам на бала. Моля те да отвориш кутията. — Беше по скоро нареждане, отколкото молба.

Ужасена от мисълта, че той ще я застави да го придружи на бала, Ан се подчини и едва не ахна от изумление. В дланта й лежеше тежка триредна огърлица от рубини и диаманти.

— Харесва ли ти? — тихо попита Дом.

Тя вдигна овлажнелите си очи към него. И осъзна, че не е способна да излъже.

— Не. Навярно при по-други обстоятелства… — Гласът й секна.

— Но ти сама създаде тези обстоятелства, Ан — меко промълви той.

— Не е вярно — поклати глава Ан.

— Ти настояваш да се разделим, не аз.

Тя го погледна право в очите.

— Ти ме измами.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че не съм те прелъстил заради Уейвърли Хол? — рязко попита Дом.

За миг я обзе колебание. Но после Ан протегна огърлицата към него.

— Не я искам.

— Но тя е твоя. Ти си маркиза Уейвърли и трябва да изглеждаш на висота. — Дом бръкна отново в джоба си и извади още една кутийка, само че по-малка. — Подходящи обици. Погрижи се да бъдеш с вдигната коса. — Той тръгна към вратата, но се спря. — Имаш ли нещо подходящо, което да облечеш?

Ан усети, че кръвта й кипва.

— Имаш предвид вечерна рокля, предполагам?

— Да. Имам предвид вечерна рокля. Тоест нещо модно и елегантно. И не черно — отсече Дом.

— Не искам да идвам на бала — каза тя.