— Но аз не съм те питал какво искаш — хладно отвърна той.

— Защо правиш това? — извика Ан.

— Защо правя кое? Защо ти подарявам скъпи бижута? Защо настоявам да ги носиш… и да ме придружиш на най-важния бал на сезона? — Погледът му я прониза. — Преди четири години ти дадох името си. За добро или за лошо. Е, сега е лошо. Бъди готова в девет.

Ан се взря в мрачното му, красиво лице. Стискаше огърлицата толкова силно, че камъните се забиваха болезнено в дланта й.

— Както желаеш — промълви накрая тя.

Погледът му се смекчи леко, но остана все така неразгадаем. Той се запъти към вратата, но след миг отново се спря.

— Най-добре се подготви за неприятности.

— Н-не разбирам.

— Феърхейвън е разпространил новината, че съм незаконороден син.

Ан го погледна слисано.

— Ще се опитат да ме разкъсат на парчета. Навярно теб също — каза Дом и отново тръгна да излиза.

Ан се вторачи след него, пронизана от внезапна остра болка. Твърде добре познаваше жестокостта на злите езици, но сега не тя, а Дом щеше да бъде обект на техните нападки. Този път Ан изпита дълбоко, болезнено състрадание към него — сякаш никога не я беше мамил, сякаш никога не се бе съмнявала в него.

— Не прави това — прошепна тя. Но вече разбираше защо и двамата трябва да присъстват на бала.

Дом, който вече беше до вратата, отвърна тихо, без да се обръща:

— Нямам избор.

— Въпрос на гордост?

— Да, каза той и я погледна през рамо е пронизващите си златисти очи. — Защото тя е единственото, което ми остана.



Ан реши да не рискува и накара кочияша да спре каретата пред един шапкарски магазин на Оксфорд Стрийт под предлог, че възнамерява да пазарува оттам. Двете е Бел влязоха в магазина, но Ан остави камериерката си вътре за прикритие, измъкна се през задния вход и веднага нае файтон. Десет минути по-късно той вече се носеше през Хайд Парк.

Тя почука на прозорчето.

— Спрете, ако обичате.

Кочияшът се подчини.

Ан отвори вратата на файтона. Беше прекрасен слънчев ден е лазурносиньо небе. Пред погледа й минаха две облечени по последна мода дами, яхнали странично конете си, следвани неотлъчно от своите коняри, увлечени във весел разговор. До слуха й долитаха тропота на приближаваща карета, радостното чуруликане на сойка нейде в клоните над главата й и звънкият смях на играещи наблизо деца.

Ан носеше черна шапка с плътен тъмен воал, за да не може никой да види лицето й и да я разпознае, дори да се опита. Тя предпазливо огледа алеята за езда, на която бе спрял файтонът. Двама ездачи се приближаваха към нея в галоп. Тя си отдъхна облекчено и размаха ръка.

Патрик скочи от седлото, подаде юздите на коняря, който го придружаваше, и се качи във файтона. Ан бързо затвори вратата. Патрик седна на седалката срещу нея.

— Ан? — въпросително каза той. Лицето му беше мрачно.

Ан преглътна, за да се успокои, и се зае да сваля иглите на шапката си. Сетне я махна от главата си, положи я внимателно на седалката и вдигна сините си очи към него.

— Какво се е случило? — попита тревожно Патрик, като улови облечените й в ръкавици ръце.

— Страх ме е, Патрик — неуверено промълви тя. — Божичко, страх ме е!

Той я придърпа в обятията си.

Ан го остави да я прегърне, заровила лице в червената му копринена вратовръзка. Патрик я погали по косата. Тя затвори очи.

Но прегръдката му не й донесе очакваната утеха. Вместо това Ан изпита угризения, задето му позволяваше подобна интимност, и внезапно смущение от това, че бяха сами.

Патрик плъзна ръка към лицето й и го обърна към себе си. Тя се сепна.

— Позволи ми да ти помогна, Ан — прошепна той.

Ан с ужас съзря блясъка в очите му и осъзна, че се кани да я целуне. Не за това бе дошла в парка! Тя се опита да се отскубне и отвори уста да запротестира, но Патрик я държеше здраво, а устните му погълнаха думите й.

И това съвсем не бе приятелска целувка. Устните му се впиха в нейните, принудиха ги насила да се разтворят. Езикът му докосна небцето й, после й езика й.

Дом също я бе целувал по този начин, и то неведнъж. Но неговите целувки бяха безкрайно възбуждащи и неизменно успяваха да възпламенят цялото й тяло, да го изпълнят с огнен копнеж. А с Патрик далеч не беше така. Нещо повече, целувката му бе по-скоро отблъскваща. Ан го обичаше, но го обичаше като свой брат.

Най-после успя да се отскубне от него и мигновено седна обратно на отсрещната седалка. Дишаше тежко, притиснала длан към гърдите си.

— Какво правиш?! — възкликна тя.

Той я гледаше втренчено. Очите му постепенно се изпълниха с гняв.

— На него позволяваш да те целува, нали?

Обзе я тягостно чувство.

— Патрик, Дом е мой съпруг.

— Дом е един измамник.

Ан не отвърна нищо.

— Той е един самозванец, господин Никой — грубо каза Патрик.

— И това те радва? — попита тя.

— Значи сега го защитаваш? — извика той. — Той те измами жестоко, и то не веднъж, а два пъти. А ти му позволяваш да те целува. Преди можех донякъде да те разбера. Но сега, след като цялата истина излезе наяве, вече изобщо не те разбирам!

В гърдите й пламна ярост.

— Фактът, че Филип не е баща на Дом, не променя нищо — поне в моите очи. А това, което правим с Дом, когато сме сами, не е твоя работа.

Патрик замълча за миг. В душата му се бореха противоречиви чувства — Ан прочете това на лицето му, в очите му. Сетне тонът му се смекчи.

— Извинявай. Искам само да ти помогна. Ан, ти вече знаеш, че аз…

— Не! — Ан вдигна предупредително ръце и се усмихна насила. Чувстваше се ужасно. — Аз съм омъжена за Дом. Бракът ми не е добър, но за развод не може да става и дума. Ще си остана омъжена за него докато един от двама ни не умре. — В мига, в който го каза, тя пребледня.

Патрик я гледаше втренчено.

— Докато някой не умре — тихо повтори той.

Ан изтръпна. Изведнъж файтонът беше станал прекалено тесен, а въздухът в него — задушен и твърде недостатъчен. Но нямаше сили да протегне ръка и да отвори някой от прозорците.

— Все още ли се опитва да те нарани? — попита Патрик.

— Не! — Тя преглътна. — Не съм сигурна. — Езикът й се плъзна по напуканите й устни. — Господи, не знам какво да мисля.

— Кажи ми какво става, Ан — подкани я той.

Ан се подчини и му разказа за разкъсаните дрехи, като внимаваше да не споменава нищо за онова, което се бе случило през нощта и за връзката му с тези дрехи.

— Ан, ти не можеш да се върнеш в Ръдърфорд Хаус — решително заяви Патрик.

— Трябва.

— Ти си луда!

— Не съм. Помолих за самостоятелно жилище, но Дом отказа. Настоява да живеем заедно. — Тя извърна очи, смутена от пронизващия му поглед.

— И за какво друго настоява, ако не е тайна? — рязко попита той.

Ан трепна и срещна гневния му поглед. Знаеше, че не е длъжна да му отговаря, но все пак го стори, като подбираше внимателно думите си.

— Патрик, правя всичко, което е по силите ми, за да се справя с изключително трудната ситуация, в която се намирам. Но аз съм само една жена, и то далеч не съвършена. Какво искаш от мен?

— Не искам Дом да те нарани пак. Той не е достоен за теб, Ан, никога не е бил. А сега, когато вече знаем, че е само едно жалко копеле…

— Дойдох тук за помощ, а не за да слушам обвинения и обиди — прекъсна го тя с рязък тон, който изненада даже нея самата.

Той се пресегна и отново взе ръцете й в своите. Ан понечи да се дръпне, но щом видя изопнатото му лице, се отказа от намерението си. Но беше обхваната от уплаха и… тъга. Какво се бе случило? В продължение на четири ужасни години Патрик беше най-добрият й приятел, нейният скъп и обичен приятел, нейният единствен довереник. И изведнъж всичко това се бе променило. Изведнъж в душата й се беше прокраднал смут. И как бе могла да не забележи досега враждебното му отношение към Дом?

— Патрик, ти си най-добрият ми приятел — каза тя. — Нуждая се от теб. Ти си единственият човек, е когото мога да говоря.

— И съм тук, до теб, Ан. Винаги ще бъда — тържествено отвърна той, после добави: — Трябва да напуснеш Ръдърфорд Хаус. Няма значение какво иска Дом. Ти не му дължиш нищо, Ан. Аз ще ти помогна да избягаш.

Строго погледнато, Патрик беше прав и Ан го знаеше. След всичко, което й бе причинил Дом, наистина не му дължеше почти нищо.

— Не мога да избягам като някоя долна уличница — тихо каза тя. — Просто не мога да го направя.

Патрик замълча за миг, сетне попита:

— Тогава какво ще правиш, когато Дом загуби името си, титлите си, именията си?

— Какво бих могла да правя? Нищо няма да се промени. Не и за мен. Докато Дом не ми позволи да живея отделно, ще бъда там, където е той.

— Божичко! — извика яростно той. — Този човек е измамник. Едно проклето копеле! Може би е изчадие на някой презрян слуга, Ан! А ти въпреки всичко искаш да останеш с него!

Ан издърпа рязко ръцете си.

— Нямам избор. — Трепереше, но от гняв. — Знаеш ли, Патрик, държиш се ужасно тесногръдо. Не ме интересува кой е бащата на Дом. Ако Дом не ме беше измамил в Шотландия… ако подозренията ми не бяха верни, аз щях да му простя за тези четири години.

Патрик я зяпна слисано.

— Човек би си помислил, че все още си влюбена в него.

— Не. Това е нелепо.

— Отговори ми на един въпрос, Ан. Какво би станало, ако се установи, че истинският баща на Дом е някой крадец? Или убиец?

Очите й се разшириха.

— Това… не е възможно.

— Нима? — Тонът ме беше открито подигравателен. — При всичко, което се случва напоследък, наистина ли е толкова невъзможно?

Тя отвори уста да отговори… и я затвори. Беше обляна в пот.

— Кой може да каже на какво е способен човек е такова потекло? — Патрик направи драматична пауза. — Значи ти иде останеш с него, ще топлиш леглото му и ще му позволиш необезпокоявано да избере кога, къде и как да те убие?

Ан нададе ужасен вик.

— Ще спиш ли с него и тази нощ, Ан? — обвинително продължи Патрик. — Ами ако той се отегчи от тази игра на котка и мишка? Ако, докато се любите, внезапно му хрумне да приключи веднъж завинаги с нея? Би било съвсем лесно за един мъж да сключи ръце около шията на любовницата си, докато тя е попътната от страст, и да стиска… да стиска… да стиска.

Ан седеше като вкаменена. Беше толкова потресена от злокобните му думи — думи, които описваха най-страшната, най-ужасяващата възможност — че когато все пак успя да раздвижи вцепененото си тяло, тя се обърна и отвори с трясък прозореца на файтона.

— Ан, трябва да го проумееш. Дом не произхожда от аристократичен род. Не е наследник на Ръдърфорд. Той е един обикновен човек от простолюдието, едно копеле, един измамник, който при това никога не те е искал. И сега не те иска. Освен, разбира се, за онова, за което всеки мъж иска една жена.

Всяка негова дума се забиваше в сърцето на Ан като кинжал. Тя притисна отчаяно длани към ушите си. Но Патрик дръпна ръцете й.

— Откакто се върна, той непрекъснато те използва и ще продължи да те използва, докато това му харесва. — Той впери трескавия си син поглед в нея. — И тогава, когато престане да му харесва, той ще се отърве от теб, Ан. Разбери го веднъж завинаги. Ти може и да обичаш Дом, но той не те обича. Той иска да умреш.

27

Наложи се да чакат, преди да успеят да стигнат до входните стъпала на Хардинг Хаус, където трябваше да слязат.

Краят на дългата върволица от карети, чакащи реда си, се губеше някъде из съседните улици. Нощта бе мъглива и оцветена в онзи особен оттенък на жълтото, който може да се получи само от светлината на лондонските улични фенери. Вътре в каляската с герба на Уейвърли Ан седеше вдървено до Дом, като внимаваше широките поли на роклята й от тафта да не се докосват нито до крака му, нито до която и да било друга част на тялото му. Даваше си вид на твърде заета да наблюдава гостите, които един след друг се изкачваха по светлите варовикови стъпала, пазени от два страховити каменни лъва, и прекрачваха през грамадния портал на величествената графска къща.

Дом също беше потънал в мълчание.

Най-после дойде и техния ред. Конете спряха пред широките стъпала и двамата лакеи чевръсто скочиха на земята и отвориха вратите на каляската. Ан се надигна от мястото си и с помощта на единия от лакеите слезе на тротоара. След миг Дом беше до нея — в дълъг черен фрак и черен панталон.

— Ще си тръгнем рано, още в полунощ — каза той на кочияша.

Сетне се обърна към Ан е напълно непроницаем поглед и церемониално й подаде ръка. Ан я пое и се осмели да го огледа от глава до пети. Във вечерно облекло Дом беше много повече от красив. От него се излъчваха сила и мъжественост. Беше самата елегантност. Който и да го погледнеше, не можеше да го помисли за нищо друго, освен за чистокръвен аристократ. До днес.