И тогава музиката смени ритъма си. Жива, весела мелодия замени романтичните, плавни тактове на валса. Дом се спря на място, без да сваля ръка от кръста й. Вече не се усмихваше.

Очите му бяха огромни, горящи, премрежени. Ан разбра.

Ако сега се намираха в замъка Тавалон, в този момент тя щеше вече да го води нагоре по стълбите към спалнята им.

Сърцето й заби ожесточено.

Но те не бяха в Тавалон. Бяха в Хардинг Хаус, в Лондон.

Дом я отведе настрана от дансинга. Лицата от тълпата гости отново изплуваха пред погледа й. Една дама с огненочервена коса ги гледаше е нескрито възмущение. Топчест плешив мъж беше закрил устата си с ръка и оживено обясняваше нещо на стоящия до него джентълмен. Хубавичка блондинка съзерцаваше похотливо Дом и от време на време хвърляше злобни погледи към Ан. Ан реши, че няма да им обръща внимание. Тълпата се раздели на две, Всички отстъпваха встрани. Никой, бил той мъж или жена, не се, осмеляваше да се приближи до Дом Сейнт Джордж.

Ан ги презираше. Всички до един.

Внезапно тя се вцепени. Бяха стигнали до един човек, който не се отстрани от пътя им. Гледаше ги упорито, напрегнато, с потъмняло от гняв лице. Беше Патрик.

И нещо в изражението му накара Ан да залитне и да се вкопчи здраво в ръката на Дом.

— Здравей, Ан — каза Патрик. Беше застанал точно на пътя им, сякаш искаше да го препречи е тяло.

Дом продължаваше да я държи свойски през кръста и да я притиска до себе си.

— Патрик.

Патрик се обърна към Дом.

— Здравей, Сейнт Джордж.

Дом кимна.

— Всъщност, Сейнт Джордж ли казах? Това име ли използваш все още? Или има друго, с което би предпочел да се обръщам към теб?

— Кръстен съм Сейнт Джордж — кратко отвърна Дом.

— Какъв късмет за теб — каза Патрик.

— Патрик, престани, моля те — побърза да се намеси Ан.

Той я погледна.

— Забавляваш ли се тази вечер, Ан? Изглеждаш така, сякаш си прекарваш чудесно.

Ан знаеше, че не бива да го ядосва; бездруго беше достатъчно ядосан. Но поведението му я вбеси. Пръстите на Дом се впиха силно в талията й, но тя пренебрегна мълчаливото му предупреждение.

— Да. По-точно, забавлявах се. Преди да се появиш ти с грубото си държание.

Патрик се ококори невярващо, е разярено изражение. Сетне стрелна Дом с убийствен поглед, обърна им гръб и се отдалечи.

— Добре изиграно, Ан — тихо каза Дом.

Но Ан не се усмихна. Вместо това се отскубна от прегръдката му. Какво й ставаше? Отново му позволяваше да я прелъсти. Само че този път това можеше да се окаже фатално. Животът й не беше вълшебна приказка и тази разкошна, фантастична вечер бе само илюзия. В живота й нямаше романтика, имаше само жестока, студена, грозна действителност. Прекалено опасно бе да се чувства добре с Дом, да се поддава отново на обаянието му. Не се съмняваше нито за миг, че той пак ще разбие сърцето й.

— Дом, бих искала да се прибера у дома.

Той трепна.

— Невъзможно е.

— Разбира се, че е възможно. Нямам нищо против да изчакам, докато дойде каретата — умолително каза Ан.

— Имам нужда от теб, Ан — промълви Дом. — Имам нужда да си тук, до мен.

Тя се вцепени.

— Моля те, остани. — Погледите им се срещнаха. — Не ме оставяй — каза той.



Фелисити се усмихна на отражението си в огледалото, поставено над бялата мраморна тоалетна масичка, сетне нацупи капризно устни. Когато свърши е гримасите, тя отвори обсипаната си с мъниста мрежеста чантичка и извади кутийка с руж. Нанесе малко от него на устните си, огледа се критично, после начерви и бузите си. Накрая се усмихна отново, доволна от това, което виждаше в огледалото, и приглади тъмнорозовия си сатенен корсет. Обичаше сладострастното усещане, което й даваше допирът до хладната материя, затова плъзна още веднъж ръка по корсета си. Зърната на гърдите й настръхнаха.

Фелисити впери очи в огледалото. Корсетът прилепваше съвършено към тялото й — без нито една гънчица или шев. Големите й зърна изпъкваха съвсем ясно — твърди, набъбнали. Тази вечер бе решила да не носи нищо под корсета.

Тя присви очи и смъкна деколтето си още по-ниско. Чудеше се как ли би реагирал Блейк, ако я видеше тази вечер. А той трябваше да е някъде тук — нали това бе балът на собствения му баща.

Не че Блейк я интересуваше, естествено. Мъжът, който я интересуваше, бе Дом.

Фелисити, разбира се, бе чула слуховете, но не им вярваше. А дори да бяха верни, тя все пак трябваше да си отмъсти на Ан.

— Мисля, че би могла да го дръпнеш още няколко милиметра по-надолу и пак да претендираш, че изглеждаш що-годе благоприлично — измърмори Блейк.

Фелисити подскочи и веднага съзря отражението му в огледалото. От устните й се отрони ужасено възклицание. Беше застанал точно зад нея, небрежно подпрян на вратата на тоалетната, и й се усмихваше. Очите му блестяха одобрително.

— Не намираш ли? — попита той.

Тя се обърна и се притисна толкова силно към мраморната масичка, че твърдият ръб се вряза в хълбоците й.

— Какво правиш тук?

На бузите му се появиха трапчинки.

— Ами… истината е, че те проследих, скъпа, и че всъщност възнамерявах да ти разкрия присъствието си много по-рано. Но винаги съм имал слабост към жени, които се занимават с тоалета си — каза Блейк. Белите му зъби проблеснаха в усмивка. — А после стана много интересно. — Той плъзна поглед надолу, без дори да се опита да скрие, че съзерцава гърдите й.

— Прекалено си дързък — каза Фелисити, но далеч не толкова натъртено, колкото бе възнамерявала.

— Но точно това ти харесва в мен.

— Нищо в теб не ми харесва.

Блейк се разсмя, отдели се от стената и бавно тръгна към нея.

Фелисити изтръпна. Знаеше какво ще последва. Играта, която играеха двамата, бе продължила твърде дълго, бе стигнала, твърде далеч. Пулсът й се ускори. Тялото й пламна.

— Ами ако някой реши да влезе? — чу тя собствения си дрезгав глас.

Той застана пред нея и небрежно уви една от русите й къдрици около пръста си.

— Вратата е заключена. Ако някой се опита да влезе, или ще се обезкуражи и ще си тръгне, или — ако прояви упорство — ще занемее.

Фелисити преглътна.

— Изобщо не те е грижа, че някой може да разбере какво правим тук, нали?

Блейк сви рамене и пусна кичура й.

— Не. А теб?

Фелисити го гледаше онемяла. Кръвта във вените й пулсираше възбудено.

— Ти си нетърпим — прошепна тя.

— М-м-м — измърка той, като докосна ключицата й с върха на пръстите си. Очите му бяха приковани в лицето й. — Да, аз съм напълно нетърпим. Точно както ти искаш.

— Аз… не искам… нищо — отпаднало промълви Фелисити.

— Лъжкиня. — Блейк се усмихна и прокара пръст надолу по голата й гръд. Тя задиша тежко. Кожата й настръхна. Пръстът му погали невероятно нежно заобления връх на пищния й бюст, сетне стигна до ръба на корсета й и се спря. Гласът му стана съвсем тих. — Аз пък мисля, че искаш да направя това… и това. — Без да откъсва пронизващия си поглед от лицето й, той рязко дръпна корсета надолу. Зърната на гърдите й изскочиха. Блейк лекичко докосна едното с палец.

Тя изстена.

— Прав ли съм? — попита той с усмивка, като вдигна дългите си мигли и я погледна право в очите.

Фелисити впери безпомощно поглед в пръста му, който едва докосваше гръдта й.

— Моля те — дочу тя собствения си отчаян глас.

— На вашите заповеди, мадам — каза Блейк, наведе глава и засмука зърното й.

Фелисити притисна главата му към себе си. Коленете й се подкосиха. Блейк я държеше с една ръка, без да прекъсва сладостното изтезание. Устните му я мачкаха, лижеха, смучеха, целуваха.

Внезапно обаче той рязко вдигна глава и я погледна.

— Блейк! — извика тя и впи нокти във врата му.

— Обърни се — заповяда й Блейк.

Фелисити се поколеба само миг, преди да се подчини и да се обърне с лице към огледалото. Никога досега не се бе виждала такава — поруменяла от възбуда, със замъглен поглед и разголена гръд, и в същото време облечена в пищна вечерна рокля със скъпоценни перлени накити. Блейк я гледаше в огледалото — прекрасен, ужасен, с блеснали сини очи. Но в свитите му очи имаше нещо жестоко.

Слабините й пламтяха, боляха я. Тя се вкопчи в ръба на мраморния плот, питайки се какво се кани да прави с нея Блейк Той започна бавно да вдига полите на розовата й сатенена рокля, заедно с черната копринена фуста под нея.

Фелисити остана почти без дъх. Ръцете му вече бяха на кринолина й и го дърпаха яростно.

— Махни тези проклети обръчи — изръмжа той.

Тя отново се подчини.

Блейк метна обръчите на кринолина зад гърба си. Те се търколиха, удариха се в стената и паднаха на пода.

Погледите им се срещнаха в огледалото. И тогава Фелисити усети как той сваля копринените й кюлоти. Пръстите му докоснаха за миг клитора й. Тя изпъшка.

— Разкрачи се.

Фелисити го стори веднага.

Ръцете му се плъзнаха по голите й хълбоци, сетне между бедрата й. Тя впи нокти в мраморната масичка. Дългите му пръст я погалиха поовлажнелите, набъбнали гънки на клитора й. Фелисити затвори очи и изви гръбнак като котка.

Той я целуна по шията, без да спира да я гали. Изведнъж тя почувства члена му между хълбоците си и рязко отвори очи. Блейк захапа нежно кожата над ключицата й, търкайки пениса си в нея. Беше огромен, невероятно твърд.

И тогава той докосна съвсем лекичко клитора й.

Фелисити изкрещя и се стовари по очи върху масичката, разтърсвана от оргазъм. Блейк я сграбчи за хълбоците.

— Дръж се.

— Да — проплака тя, притиснала лице към студения мрамор Тялото й продължаваше да се тресе конвулсивно.

Внезапното му, рязко проникване я тласна към огледалото. И я накара отново да заплаче от удоволствие.

— Господи — промърмори той, като се намести удобно в нея. — Май отдавна не си го правила, скъпа?

— Да, проклет да си, Блейк, не спирай! — извика Фелисити.

— Както вече казах, на твоите заповеди — отвърна Блейк и за почна да се движи в нея с мощни, но овладени тласъци. Тя отвори очи и го погледна в огледалото. Красивото му лице бе изопнато от напрежение. Ръцете му сграбчиха гърдите й и ги стиснаха. Ритъмът на тласъците му се усили.

После той внезапно излезе от нея и пъхна ръка между бедрата й. Нов оргазъм разтърси тялото й. Крясъците й изпълниха малката стая.

Блейк я дръпна от масичката и я простря по гръб на килима. Нищо не усети. Беше изпаднала в странно, замаяно състояние. Не можеше да помръдне, сякаш бе упоена. Но до слуха й някъде много отдалеч достигна гласът на Блейк, който мълвеше името й.

— Можеш ли да издържиш още малко? — попита той с лека усмивка. — Боя се, че тепърва започвам.

Фелисити вдигна разширените си от изумление очи към него.

На бузите му отново се появиха трапчинки. Смееше се.

— Сега ще видим дали си жена, достойна за мъж като мен — предизвикателно каза той.

Макар и обгърната от пламъците на огнено, непоносимо желание, тя успя да отговори:

— Въпросът е дали ти си мъж, достоен за мен.

Блейк се ухили и бавно плъзна члена си дълбоко в нея. Сетне също толкова бавно го извади навън.

— Мисля, че да. Но щом настояваш, ще трябва просто да го докажа.



Ан чу църковните камбани, които отброяваха полунощния час и почувства невероятно облекчение. Балът й се струваше безкраен. Двамата с Дом не бяха танцували повече; Ан бездруго щеше да откаже, ако Дом й бе предложил, но той не го и стори. Стояха и наблюдаваха танцуващите двойки и останалите гости, разходиха се за малко в градината и направиха опит да хапнат от студения бюфет. Но Ан нямаше апетит, Дом също. Все пак петима джентълмени, между които и домакинът лорд Хардинг, бяха нарушили всеобщото високомерно мълчание спрямо тях и бяха дошли да поговорят с Дом, да му изкажат съжалението си за болестта на херцога и да бъдат представени на Ан. Блейк също бе разговарят с тях близо час. Патрик беше изчезнал.

— Дом, да си вървим — подкани го Ан, когато камбаните замлъкнаха.

— И на мен ми дойде до гуша — съгласи се Дом, хвана я под ръка и си запроправя път през тълпата. Излязоха във фоайето. Внезапно обаче той се закова на място.

До входната врата стояха двама полицаи, а един дребен и набит мъж, облечен в зле скроен костюм, разговаряше с графа. До тях бе застанал икономът на Хардинг. Когато Ан и Дом се появиха на стъпалата, всички вдигнаха глави към тях и млъкнаха.

Тогава графът — висок среброкос мъж — се отдели от групичката и се отправи към тях. Ан ококори очи и стисна здраво ръката на Дом. Изведнъж й хрумна нелепата мисъл, че полицията е тук заради Дом, че Бел и Патрик все пак са били прави. Но това бе глупост, пълна глупост, защото полицията нямаше как да подозира, че Дом иска да я убие. Никой друг, освен Патрик и Бел, не знаеше.