— Никой — отвърна Колдуел.

Но тя отново чу шум. Този път не беше глас, а нещо като драскане по пода, сякаш някой тътреше нещо.

Ан отиде до вратата и се спря нерешително, обзета от внезапен страх. Сърцето й туптеше тревожно. Тя хвана бравата. И в този момент отвътре се чу женски смях.

Слисана, Ан рязко отвори вратата.

Бел изпищя и притисна черната си рокля, която очевидно тъкмо се канеше да облече, към гърдите си.

Ан се вторачи в своята камериерка, която беше само по бельо. Сетне отмести поглед към мъжа, който седеше на леглото. И не успя да сдържи шокирания си вик.

Беше Патрик, облечен само в черния си вечерен панталон — същия, с който го бе видяла на бала у Хардинг.

Тя се вкамени, загубила ума и дума.

Бел се спусна към нея, стиснала роклята като щит пред себе си. Дългата й червена коса бе в пълен безпорядък.

— Милейди! О, моля ви! Моля ви, много съжалявам!

Ан я гледаше втрещена.

Бел падна на колене. Плачеше.

— Мадам, не съм искала да сторя нищо лошо. О, Божичко!

Ан беше спряла да диша. Погледна отново към Патрик. Той бе станал от леглото и обличаше ризата си. И не изглеждаше ни най-малко притеснен от факта, че го бяха хванали с камериерката й.

— Как можа? — успя най-после да прошепне Ан. Не на Бел, а на своя братовчед.

Патрик сви рамене.

— Аз съм мъж, Ан.

— Мадам! — Бел продължаваше да стои на колене пред господарката си. Ръцете й се вкопчиха в полите на Ан. Тялото й се разтресе от ридания. — Зная, че това е грях, ужасен грях, и толкова съжалявам! О, моля ви, простете ми!

Колдуел пристъпи до Ан и каза с гневен глас:

— Стани. Не докосвай нейно благородие. Уволнена си. Ще се погрижа да си получиш заплатата.

Бел изпищя ужасено.

— Не! — Ан пое дълбоко дъх. Погледът й срещна нетрепващия, почти доволен поглед Патрик. — От колко време продължава това?

Патрик се усмихна и отново сви рамене.

— Не много! — извика Бел. — Само от няколко седмици. От погребението насам.

От погребението на Филип… Откакто Дом се бе завърнал у дома. Ан изпита внезапно съжаление към камериерката си.

— Обеща ли ти да се ожени за теб?

— О, не — отвърна Бел. — А даже да ми беше обещал, аз не съм толкова глупава, та да повярвам, че един лорд ще се принизи чак дотам, че да се ожени за мен.

— Тогава защо, Бел? — възкликна тъжно Ан. Обичаше своята камериерка. Не можеше да си обясни случилото се.

Бел отново се разплака.

— Чувствах се самотна, мадам.

Ан също изпитваше желание да заплаче. Тя хвана ръката на момичето и го изправи на крака.

— Няма да загубиш работата си, Бел. Ти означаваш много за мен. Но си направила огромна грешка. Напълно непристойно е за една неомъжена жена да отдава тялото си на който и да било мъж. Напълно непристойно е да го правиш в моята къща.

— Знам! О, благодаря ви! — извика Бел. Изглеждаше така, сякаш копнееше да се хвърли на врата на господарката си. Ан се усмихна и я прегърна нежно. Бел отпусна глава на рамото й.

Ан погледна към Патрик.

— Теб също не мога да те разбера.

— Не, не би могла. — Той навлече ризата си. — Ти ме отблъсна, Ан. Подирих утеха и ласки в прегръдките на друга, а сега ти искаш да ме лишиш и от тях.

— Бел е моя камериерка — гневно извика Ан. — Ти си се възползвал от нея. Наранил си я. Това можеше да й струва работата.

— Но не стана така, нали?

Ан го изгледа яростно, сетне се обърна и тръгна към вратата. На прага обаче се спря.

— Когато приключиш с обличането, можеш да си вървиш.

— Пъдиш ме от тази къща? — попита смаяно Патрик.

Тя се поколеба. Спомни си как Дом бе изгонил Патрик от дома им — и то не веднъж, а два пъти. Спомни си, че доскоро Патрик беше най-добрият й приятел.

— Не. Просто те моля да си отидеш. Имам да разрешавам важни семейни въпроси.

Лицето му се изопна. Той се приближи до нея.

— Аз съм част от семейството, Ан. Не можеш да ме изхвърлиш.

— Не желая да се караме — каза Ан и му обърна гръб. — Бел, щом се облечеш, можеш да дойдеш при мен както обикновено. Аз отивам при херцога.

С тези думи тя напусна стаята. Чувстваше се ужасно. Патрик беше негодник. Оказваше се, че въобще не го е познавала.

Колдуел бе помогнал на Ръдърфорд да се надигне и бе подпрял гърба му с възглавници. Кехлибарените очи на херцога бяха отворени широко и гледаха умоляващо. Ан се втурна към него, сграбчи ръцете му и за нейна огромна радост усети, как той ги стисва съвсем лекичко.

— Ваша светлост! Слава на Бога, че дойдохте в съзнание!

Но Ръдърфорд мълчеше. Очите му се взираха в нея отчаяно, умолително. Ан веднага проумя, че той не може да говори. И че иска да й каже нещо.

Радостта й се смени със смут. Беше се надявала, кой знае защо, че херцогът се е възстановил напълно.

Тя приседна на леглото до него.

— Ваша светлост, можете ли изобщо да се движите?

Той продължаваше да я гледа втренчено. В очите му имаше огромна болка.

Ан се насили да се усмихне и да запази бодрия си тон.

— Ваша светлост, моля ви, покажете ми дали можете да размърдате пръстите си — каза тя и впери съсредоточено поглед в ръката му, която лежеше отпусната напълно неподвижно върху златистата завивка. Изведнъж един от пръстите трепна едва доловимо. Ан се усмихна отново — и пак толкова принудено. — Това е чудесно. Мисля, че сте на път да оздравеете, Ваша светлост.

Ръдърфорд я гледаше с ококорени очи. Ан нямаше представа дали му казва истината или не. Херцогът бе дошъл в съзнание, но беше почти напълно парализиран. Изобщо не се знаеше доколко разбира това, което му се говори. Тя се обърна, като внимаваше да не сваля радостното изражение от лицето си.

— Колдуел, моля те прати да повикат доктор Фандридж.

Икономът кимна и бързо излезе от стаята.

И едва тогава се видя, че зад гърба му е застанал Патрик.

Ан впи очи в него. Той отвърна на погледа й. Наглостта му възмути до дън душа, но тя не искаше да подхваща свада, за да ме разстройва Ръдърфорд. Затова се обърна отново към херцога.

— Ваша светлост, ако разбирате какво ви говоря, моля мигне те веднъж.

Клепачите му трепнаха.

Ан се усмихна с огромно облекчение.

— Чудесно! Значи ако не ме разбирате, трябва да мигнете два пъти. Така ще можем да разговаряме, нали?

Херцогът мигна веднъж. Тя кимна.

— Добре. Не знам какво да правя. Случиха се толкова много неща. Дом е в опасност, Ваша светлост. Феърхейвън е казал на всички, че той не е син на Филип. А вчера Феърхейвън е бил убит. Снощи арестуваха Дом.

Очите на Ръдърфорд се разшириха. Изражението на лицето му не се промени, но погледът му — да. В него се изписа шок. А откъм вратата долетя смаяното възклицание на Патрик.

— Какво? — извика той, като пристъпи напред. — Арестували са Дом за убийството на Феърхейвън?

— Да — отвърна Ан с леден тон и отново му обърна гръб. Сега в зениците на херцога гореше решителност. Тя проследи погледа му. Беше насочен към нощното шкафче.

— Какво? — меко попита Ан.

Той отчаяно местеше очи от нея към шкафчето и обратно. Очевидно се опитваше да й каже нещо.

Тя погледна към шкафчето и видя, че на него има паче перо. Обзе я радостно вълнение.

— Можете ли да пишете?

Ръдърфорд мигна два пъти. Въодушевлението й угасна.

— Не знам какво очакваш от Ръдърфорд — обади се Патрик, — но в момента той очевидно не е в състояние да помогне на Дом.

Ан трепна.

Херцогът го стрелна е гневен поглед, сетне отново впери очи в перото.

Внезапно на Ан й хрумна идея.

— Ваша светлост! — извика тя припряно. — Ще изписвам буквите от азбуката, а вие ще мигате по веднъж, когато стигна до правилната. Така ще можете да ми продиктувате онова, което искате да кажете!

Ръдърфорд мигна веднъж. Изглеждаше не по-малко окрилен от нея.

Ан се засмя и стана. След броени мигове вече се бе настанила удобно до стареца с лист хартия, перо и мастилница. Патрик стоеше до нея, но тя бе решила да не му обръща внимание.

Задачата се оказа тежка и мъчителна. Но след двадесетина минути Ан вече разполагаше с десет букви: к-н-и-ж-а-п-и-с-а-л.

— Книжа! — извика тя и скочи от леглото. — В писалището! Херцогът мигна веднъж.

Ан го целуна и прошепна:

— Моля се това да спаси Дом!



Час по-късно, в седем сутринта, Ан вече беше толкова обезкуражена, че бе готова да се откаже. Заедно с Колдуел и Бел беше преровила всички книжа в писалището на херцога, пълно с десетки папки и пликове и със стотици бележки, писма, съобщения и договори. Дори Патрик, който упорито отказваше да си тръгне, помагаше в търсенето, макар и неохотно. Но сред всичките тези книжа нямаше нищо, свързано с настоящия им проблем.

— Може би Ръдърфорд всъщност не ме е разбрал — каза отчаяно Ан. Беше седнала на пода, обградена от разтворени папки и купища хартии.

Колдуел и Бел също седяха на пода, затрупани до коленете с книжа.

— Може да сме пропуснали нещо — отвърна унило икономът.

Патрик стоеше до тях, подпрян на масивното писалище от седемнадесети век. Опитите му да помогне не се отличаваха с ентусиазъм. Скептичното му отношение към усилията на останалите бе повече от очевидно. Ан се бе надявала, че той ще се отегчи и ще си отиде, но Патрик не си тръгваше. Сега обаче той каза:

— Всички вие сте полудели. Ръдърфорд също. Аз се прибирам в къщи.

Бел, която през цялото време упорито не му обръщаше никакво внимание, вдигна поглед към господарката си с нетипично за нея смирение.

— Милейди, нямат ли всички важни лордове тайни чекмеджета в писалищата си?

Ан трепна. Колдуел също трепна и двамата в един глас възкликнаха:

— Тайно чекмедже! — Ан скочи на крака.

Икономът също се изправи, макар и по-бавно. Бел последва примера им.

А Патрик, вместо да си тръгне, се закова на място.

— Да го потърсим — каза Ан.

Започнаха да вадят чекмеджетата едно по едно и да ги преобръщат. Оглеждаха всяко ръбче, Почукваха по всяко дъно, на всяка стена. Ан не можеше да повярва. Изглежда нямаше никакво тайно чекмедже.

— Защо не закусите, милейди? — предложи Колдуел.

— Не. Може би трябва да търсим тайно отделение, не чекмедже — каза Ан, вперила поглед в тежкото палисандрово писалище. То бе собственост на семейството вече повече от двеста години и представляваше истинско произведение на изкуството със своя прекрасно инкрустиран капак и с позлатените си крака — Донесете брадва — нареди тя със съжаление.

Колдуел я зяпна слисано.

— Моля?

— Донеси брадва и повикай най-силния от слугите.

Икономът кимна и излезе.

— Ти си луда, Ан — заяви Патрик. — Няма да намериш нищо.

— Ти не искаш да помогнеш на Дом, нали? — попита Ан. Гласът й бе изпълнен с болка.

— А защо да искам? — сряза я той. — Не знам защо самата ти го искаш, след като той е убиец.

Тя преглътна мъчително. Улисана в търсене, не бе намерила време да осмисли подозренията и страховете си, нито упорството на сърцето си, което искаше да вярва в най-доброто вместо в най-лошото.

— Дом още не е осъден. Докато това не стане, той има нужда от моята помощ. Аз съм му съпруга.

— Исусе Христе! Подобно благородство просто не е за вярване! — процеди през зъби Патрик.

Преди Ан да успее да отговори, в стаята влетя Колдуел, следван от един двуметров, тежащ поне сто килограма исполин, който носеше огромна брадва.

— Разбий писалището — нареди му тя.

Без да се колебае, слугата замахна с брадвата и разсече плота на писалището на две. Сетне замахна отново.

— Спри! — извика Ан. Защото през процепа бе съзряла някаква хартия. Очевидно в писалището все пак имаше тайно отделение.

Тя бръкна в цепнатината и измъкна няколко листа хартия Ръцете й трепереха. На първата и последната страница имаше печати.

— Какво пише? — подозрително попита Патрик.

— Не знам. Това са юридически документи. Не мога да кажа от един бегъл поглед — отвърна Ан, отиде до креслото на Ръдърфорд, седна и започна да чете.

А когато привърши, сърцето й беше изпълнено едновременно с тъга и радост. Тя вдигна очи към останалите, които се бяха скупчили около нея и я гледаха очаквателно.

— Е? — подкани я Патрик.

— Това е доказателство, че Дом наистина не е син на Филип, точно както твърдеше Феърхейвън — каза тихо Ан.

Патрик се усмихна.

— Но — продължи тя — на първия му рожден ден Филип го е осиновил. Освен това го е направил свой единствен и законен наследник.