29

Ан вече приключваше с утринния си тоалет, когато чу някаква гълчава долу на улицата под отворения прозорец на стаята й. До слуха й достигнаха шум от спираща карета, гласът на кочияша, който подвикна нещо на конете, нетърпеливото пръхтене на животните и два други мъжки гласа.

Невъзможно! Единият от тях звучеше като гласа на Дом.

Тя се втурна към прозореца, надвеси се, за да вижда добре, и съзря до тротоара позлатената черна каляска на лорд Хардинг. До нея стояха Блейк и Дом, стискаха ръце и разговаряха.

Обзета от огромно облекчение, Ан се обърна, прихвана полите си с ръка и се втурна надолу към стъпалата, нахлувайки във фоайето точно в мига, в който Дом влизаше през входната врата. На прага с просълзени очи и засияло лице го посрещна Колдуел.

— Милорд, сър! Слава на Бога, че отново сте си у дома! — възкликна той и на Ан за миг й се стори, че се кани да се хвърли на врата на своя господар.

Дом кимна.

— Благодаря, Колдуел.

Ан се бе вкопчила в перилата на стълбищния парапет. Сърцето й препускаше в лудешки галоп.

— Милорд! — извика Вериг, който бе дотичал току-що. — Позволете, сър! — Той веднага пое фрака на Дом. — Къде са шапката и ръкавиците ви, милорд?

— Загубих ги — отвърна без колебание Дом. Вериг кимна усмихнато.

— Желаете ли да ви приготвя гореща, ароматизирана вана и да ви донеса закуска в стаята?

Дом кимна и погледна към Ан.

Едва сега тя започваше да обръща внимание на вида му. Беше влязъл, носейки фрака си в ръка. Вратовръзката му я нямаше, а ризата му бе разкопчана почти до кръста и ужасно смачкана. Панталоните му имаха същия плачевен вид. Косата му бе разрошена, над окото му бе паднал един кичур, а лицето му беше изпито и измъчено. Вляво на челюстта му имаше огромен пурпурен оток.

Колко ужасно изглеждаше!

— Дом — прегракнало каза тя.

— Здравей, Ан — поздрави я той, но не помръдна от мястото си.

— Какво стана?

— Блейк дойде в полицията и се закле, че сме прекарали целия следобед заедно. — Гледаше я без да мига. — В един публичен дом.

Ан пребледня. Сетне се взря в очите му. Изглеждаше смазан от умора.

— Добре че е Блейк.

— Да, той е дяволски добър лъжец.

Погледите им се срещнаха. Ан не направи и опит да скрие облекчението си.

— Оттеглиха ли обвинението срещу теб?

— Засега. Но се налага да спазвам известни ограничения. Не ми е позволено да напускам Лондон, докато не завърши разследването.

Тя кимна.

— Уморен съм, Ан — каза Дом с въздишка. — Качвам се горе за да се измия и да отпочина.

Ан обаче не отстъпи встрани, за да му стори път.

— Дом, какво е станало с челюстта ти?

Погледът му я прониза като нож.

— Нищо, паднах.

— Нуждаеш ли се от лекар?

— Може би. — Той тръгна сковано към нея и Ан възкликна ужасено. Кракът му накуцваше.

— Дом, да не си претърпял злополука? — извика тя.

Дом се усмихна саркастично.

— Ако наричаш един побойник и двамата му верни копои, „злополука“ — тогава да, претърпях.

— Какво са ти направили? — яростно възкликна Ан.

— Ще го преживея. А сега ме извини, но трябва да се качвам.

Едва сега Ан забеляза, че дясната му ръка виси някак твърде вдървено и си даде сметка, че не го бе видяла да я помръдва нито веднъж. Тя стрелна Колдуел с очи и каза:

— Доведете Фандридж. — После се обърна отново към Дом — Какво мога да направя за теб?

— Прати съобщение на Канфийлд и на Хърш Нюман — той е друг много известен адвокат. Кажи им, че ги очаквам и двамата в три следобед.

— Още нищо не е окончателно решено, нали? — плахо попита Ан.

— Не. Не и докато не открият истинския убиец на Феърхейвън.

Тя облиза нервно устни. Дом не можеше да е убил Феърхейвън, знаеше го, вярваше в това с цялото си сърце. Но кой тогава го беше убил? И защо някой твърдеше, че е видял Дом да се кара с Феърхейвън същия следобед? Ами ако той все пак е бил с Феърхейвън?

Погледът на Дом потъмня.

— Какво има, Ан? Още ли не си сигурна? Още ли вярваш, че съм способен да извърша убийство?

Ан преглътна.

— Не. Не вярвам. — Тя предпазливо срещна погледа му. Убийството на Феърхейвън беше просто някакво ужасно съвпадение. Трябваше да бъде.

Мрачен и видимо ядосан, той рязко й обърна гръб и със сковани движения се заизкачва по стъпалата. Сега още по-ясно си личеше, че куца.

— Дом, имам добри новини за теб — припряно извика Ан след него.

Дом се спря и се обърна. Леденият му поглед я накара да трепне.

— Призори Ръдърфорд дойде в съзнание. Въпреки че не може нито да говори, нито да се движи, успяхме да разменим няколко думи с помощта на знаци и на перо и хартия. Доктор Фандридж идва да го прегледа и каза, че това е огромно подобрение. Но ни предупреди да не храним големи надежди за нещо повече оттук насетне. — Тя направи опит за ведра усмивка. — Все пак той наистина е по-добре и е напълно в съзнание, Дом.

Очите на Дом се проясниха. На устните му за пръв път се появи лека усмивка.

— Това е най-хубавото нещо, което ми се е случило от няколко дни насам. Отивам веднага да го видя.

— Той спи — спря го Ан. — Боя се, че го изтощих. Но има и още нещо.

Той я погледна въпросително.

— Намерихме скрити документи. В тях пише, че Филип не само те е осиновил още когато си навършил една годинка, но и те е направил свой единствен законен наследник.

Дом не каза и дума. Ако изобщо бе изпитал радост или облекчение, то това не си пролича по нищо.

— Дом! Не разбираш ли? По закон ти си наследник на Филип. По закон ти си Сейнт Джордж. Не съм адвокат, но мисля, че ти все пак ще наследиш херцогската титла и имуществото на Ръдърфорд — развълнувано каза тя.

— Ако преди това не ме обесят — горчиво допълни той.

— Не това те тревожи, нали? Има нещо друго — прошепна тя. Дом впери поглед над рамото й. Първоначално Ан реши, че се взира сляпо в стената зад нея, но когато видя, че той продължава да не отмества очи, тя се обърна смутено. И тозчас разбра. Пред нея бе огромният портрет на мъжа, когото доскоро всички бяха смятали за пра-пра-пра-прадядо на Дом — четвъртит херцог Ръдърфорд. Ан си пое дълбоко дъх.

— Имам един въпрос — каза Дом с равен глас. — Щом като не съм Дом Сейнт Джордж, кой, по дяволите, съм тогава?



Беше толкова уморен.

Затворил очи, Ръдърфорд се рееше в някакво полусънно състояние и почти не долавяше нито утринната слънчева светлина която струеше в стаята и сгряваше лицето му, нито свежия ветрец, който полъхваше откъм прозореца, нито веселата песен на птичката, кацнала нейде съвсем близо до перваза. В самата стая царяха пълен покой и тишина.

Той знаеше, че ще умре.

Но не изпитваше страх. Защото знаеше, че смъртта не значи край, че след нея също има живот. Защото тя го очакваше. А той я бе чакал почти цял живот.

Но все още не беше готов да умре. Все още не. По дяволите!

Беше се надвесила над него. Виждаше я съвсем ясно и присъствието й го изпълваше с покой, със смирение, и в същото време с трепетно вълнение. Сияйна, изваяна сякаш от слонова кост кожа, изумително сини очи и гъсти, черни като нощ коси. И нейната топла, лъчезарна усмивка. Да, тя го очакваше сега, в смъртта — нищо че не го бе чакала в живота.

Колко я обичаше! Колко му липсваше!

Но тя бе търпелива. Беше чакала толкова много години; можеше да почака още мъничко.

Херцогът въздъхна и поведе мълчалив разговор е нея, умолявайки я да не бърза. Обясни й, че е оставил много важни дела недовършени. Че Дом е в беда. Че няма намерение да умира, преди Дом да е оневинен за убийството на Феърхейвън и преди бъдещето му като девети херцог Ръдърфорд да е осигурено напълно.

Господи, как се стигна до тук, запита се той и реши, че вината е преди всичко у него. Трябваше да поговори откровено с Дом още преди години. Но Филип категорично бе заявил, че осиновява Дом и го обявява за свой наследник при условие истината никога да не бъде разкрита, и че в противен случай ще го обезнаследи и ще предизвика огромен скандал. Ръдърфорд се беше съобразил със заплахата му и с гордостта му. Но на каква цена!

Дали Ан е намерила документите? Обзе го нов пристъп и ярост заради собствената му безпомощност. Съзнанието му крещеше, че трябва да стане, да напусне проклетата стая, да слезе долу и с няколко резки заповеди да постави всичко на мястото му. Стани!

Ръдърфорд се вторачи гневно, отчаяно във вратата. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да се изправи. Не помнеше някога да е желал нещо по-силно. Но не можеше да помръдне и мускулче. Проклятие!

Напрегнатите опити да стане изцедиха силите му, но след няколко минути отдих той отново си заповяда да се надигне. Съзнанието му се бореше с тялото. По лицето му се стичаше пот. Този път пръстите му помръднаха.

Ръдърфорд изруга мислено, сетне още веднъж, и още веднъж. Плачеше му се. Но изведнъж усети нейната ръка на челото си.

Успокой се, скъпи мой — каза му тя. — Всичко ще свърши добре, повярвай ми.

Сърцето му, което бе започнало да тупти опасно бързо, веднага се укроти. И въпреки че устните му не можеха да се усмихнат, сърцето му можеше — и го стори.

Ан толкова приличаше на нея.

Ан, която обичаше така, както би обичал родната си дъщеря, ако Бог го бе дарил с такава.

Къде ли е сега? Дали е още в библиотеката, за да търси документите за осиновяването? Не беше го изчакала да довърши мисълта си, но при следващото й посещение той щеше да й каже цялата истина. Кълнеше се във всичко свято, че ще й каже.

Искаше да й каже още сега. „Ан!“ извика мислено Ръдърфорд. „Ан! Върни се! Върни се!“

Но вратата си оставаше затворена. Никой не можеше да го чуе. Ядосан, той изкрещя наум още по-силно: „Ан!“

Тихо — прошепна тя на ухото му. — Тя ще дойде.

Нямаше нужда да отваря очи, за да я види — голямата, единствената любов на своя живот. Усмихна й се със сърцето си. В отговор Джанис също се усмихна.



Бяха я принудили да се крие.

Кларис кръстосваше нервно из стаята си в хотел „Кавендиш“. Не знаеше какво да прави.

Феърхейвън я беше унищожил. Сега тя не можеше да покаже лицето си нито в града, нито където и да е другаде. Никога вече нямаше да може. Познаваше от опит жестокостта на обществото. Лондонските аристократи така и не я бяха приели като една от тях, а сега вече никой, абсолютно никой нямаше да я кани в имението си за уикенда, на вечеря или на бал. А в провинцията нито един от нейните приятели нямаше дори да я погледне, ако въобще се случеше да минат през селото или да я срещнат някъде на път. Сега всички щяха да се извръщат настрана, ако се приближеше до тях, а опиташе ли да ги заговори, да им обясни, щяха да се преструват, че тя изобщо не съществува.

И за двата свята — онзи, в който се бе родила, и този, в който се бе омъжила — Кларис вече наистина не съществуваше. Все едно, че беше умряла.

Господи! Този път сълзите й бяха истински. Беше обезумяла от страх. Какво бъдеще я очакваше оттук насетне? Дори да разкрие истината за своя любовник, това нямаше да я оневини в очите на обществото. Напротив, всички щяха да я заклеймят още по-жестоко, а злите езици навярно щяха да изкарат истината хиляди пъти по-грозна, отколкото бе всъщност.

Не, това бе краят.

А какво щеше да стане е Дом? Кларис се загледа през прозореца към оживеното движение по Кларидж Стрийт. Нима Дом бе убил Феърхейвън? Нима синът й беше убиец? Колко ли се наслаждават на скандала, разразил се около нея и Дом, всички онези проклети клюкари! Вероятно в момента разкъсваха Дом е настървението, с което глутница хрътки се нахвърля върху повален елен!

Тя стисна юмруци. Не, Дом беше невинен. Освен това дори да бе виновен, човек с неговото богатство и положение не можеше да бъде хвърлен в затвора, още по-малко — обесен. А ако все пак бе прибягнал до убийство, Кларис щеше да му прости. Феърхейвън заслужаваше да умре. Жалко само, че не бе умрял преди да разкрие пред света онова, което знаеше.

Искаше й се да закрещи, да се нахвърли с юмруци върху Ръдърфорд. Той бе виновен за всичко.

Но тя имаше план. План за отмъщение.

Това бе последният й шанс да нарани херцога толкова дълбоко, колкото я бе наранил той.

Ръдърфорд беше на смъртно легло. Най-после бе напълно безпомощен. Кларис не бе способна да се усмихне, но беше доволна. Дяволски доволна. И въпреки че той вече бе сломен, последния, фаталния удар щеше да му нанесе тя.