Време беше да посети херцог Ръдърфорд и да му разкрие своите намерения.



Съобщиха на Ан, че Дом няма да слезе за вечеря.

Тя също нямаше желание да яде, особено сама. Реши да хапне препечени филийки с чай горе в стаята си. Но нямаше никакъв апетит. Не можеше да върши нищо друго, освен да се взира с празен поглед в храната си, да си задава въпроси и да се тревожи за Дом и за бъдещето.

Днес следобед два пъти бе слизала да види херцога, за да му каже, че са намерили документите, да го успокои. Но и двата пъти го беше заварила да спи дълбоко — толкова дълбоко, че в първия момент се бе уплашила. Беше си помислила, че отново е изпаднал в безсъзнание, че може би дори е мъртъв. Но той дишаше, а и впоследствие Колдуел я бе уведомил, че около обяд господарят му се е събудил за кратко. Според доктор Фандридж херцогът се нуждаел от много сън, за да може да се възстанови.

Ан още не се беше преоблякла по нощница. Седеше пред камината в спалнята си и ту стискаше ръце в юмруци, ту ги отпускаше. Фандридж бе прегледал и Дом. Сърцето й се свиваше всеки път, щом си помислеше какво са сторили с него в затворническата килия. Лекарят твърдеше, че му е бил нанесен жесток побой.

Рамото му беше почти извадено. Челюстта му бе силно натъртена, ребрата също. Два от пръстите на левия му крак се оказаха счупени — това бе причината да куца. По тялото му имаше още много синини, предизвикани от удари с твърд, тежък предмет.

Ан разтърка пулсиращите си слепоочия. Какво ужасно, нелепо съвпадение — да убият Феърхейвън точно след като бе извадил на бял свят истината за произхода на Дом! Тя бързо заповяда на мислите си да спрат до тук. Не смееше да разсъждава над въпроса кой и защо го е убил.

Внезапно в коридора се чуха бавни, неравномерни, непохватни стъпки. Ан ги позна веднага и изтръпна. Дом идваше към нейната стая.

Тя се изправи с разтуптяно сърце, но тутакси седна обратно на мястото си и притисна ръка към гърдите си с надеждата да укроти бесния ритъм на пулса си. Напразно.

Дом почука рязко на вратата.

— Ан?

Ан стана. Дишаше учестено. Какво иска от нея? Безпокоеше се за него, но не смяташе, че ще го види преди идната сутрин, защото и двамата, особено той, отчаяно се нуждаеха от сън.

— Влез — каза тя. Надяваше се, че гласът й е прозвучал естествено.

Дом разтвори вратата и впери непроницаемия си златист поглед в Ан. Носеше хлабаво завързан халат, а краката му бяха обути в черен панталон. Ходилата му обаче, като се изключи превръзката на пръстите на левия крак, бяха боси.

— Влез — повтори Ан, като откъсна очи от него и скръсти ръце. Нямаше доверие в себе си. Копнежът да го прегърне и да го утеши бе почти непреодолим.

Погледът му веднага се спусна към ръцете й. Тя се прокле мислено, задето бе издала напрежението си по такъв детински начин. И се опита да се усмихне.

— Изненада ме.

Дом влезе, накуцвайки, в стаята и затръшна вратата с петата на здравия си крак.

— Но изненадата май не е приятна? — предизвикателно попита той.

Тонът му не й хареса. Плашеше я.

— Радвам се, че отново си на крака.

Лицето на Дом потъмня.

— Нима? — изсумтя той. — Какво има, Ан? — Отново я предизвикваше.

Напрежението й растеше е всеки изминал миг. Дом беше ядосан и Ан не можеше да го вини.

— Съжалявам, Дом. Съжалявам за всичко.

— Наистина ли? Наистина ли съжаляваш… за всичко?

Мина почти минута, преди да събере сили да му отговори.

— Денят беше доста труден — започна тя. Не искаше да продължава този разговор. Защото знаеше докъде ще стигне и се страхуваше.

— За това мога да гарантирам лично. — Погледът му беше враждебен. — Изглеждаш подтисната. Уплашена.

Никога не го беше виждала в такова настроение. Разтревожена, Ан поклати глава.

— Уплашена си. От мен ли се боиш?

— Не, разбира се, че не. — Тя пребледня. — Дом, нали не мислиш, че те смятам за убиец?

— Не знам какво да мисля, Ан. Ти си моя съпруга. Нуждая се от теб. Но ти не ми вярваш. Достатъчно ясно ми го показа. — Той замълча, вперил поглед в нея.

Ан навлажни устни.

— Аз… не знам какво да кажа. Знам обаче, че не си убил Матю Феърхейвън!

Дом продължаваше да я гледа мълчаливо. Накрая каза:

— Значи от снощи насам отношението ти се е променило.

Тя се изчерви.

— Не е честно. Снощи бях шокирана. Не можеш да ме обвиняваш.

— Но те обвинявам.

Ан се вцепени.

— В какво?

Той направи една единствена крачка към нея, но видът му бе толкова агресивен, че Ан инстинктивно отстъпи назад.

— Обвинявам те в това, че се усъмни в моята невинност. Признай си. Снощи ти ме смяташе за убиец.

— Не си справедлив! — извика тя.

— Животът като цяло не е много справедлив, не мислиш ли? — пропита Дом с натежал от сарказъм глас.

— Съжалявам — каза отново Ан. Отчаяно. Искрено.

— Не искам твоето съжаление! — избухна той. — По дяволите, Ан! Аз искам твоето доверие, твоята любов!

Тя стоеше като вкаменена. Очите й се напълниха със сълзи.

— Ти си разстроен и това е напълно разбираемо. Но не прави това, Дом. Трябва ни повече време.

— Дяволски си права, разстроен съм! — изкрещя Дом. — Какво да не правя? Да не отстоявам правата си на човешко същество? На мъж? На съпруг? — Той размаха юмрук. Стискаше го толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. — Може би аз не разполагам с време.

— Не мога — задавено промълви Ан.

— Не можеш да ми вярваш, да ме обичаш, така ли? Или просто не искаш?

— Дом, денят беше твърде дълъг и твърде тежък. Моля те!

— Но ти си моя съпруга. Моята предана съпруга.

Очите на Дом блестяха ярко, неестествено; лицето му бе почервеняло от гняв. Макар да не можеше да стъпва добре на левия си крак, той тръгна решително към нея.

Но този път Ан не отстъпи назад. Остана на мястото си, вдигнала глава. Въздухът сякаш бе заседнал в гърдите й.

Дом се надвеси заплашително над нея.

— Ти си моята предана съпруга, нали?

Тя успя да кимне, макар и с усилие. Устните му бяха съвсем близо до нейните, прекалено близо. Споменът за техния допир, за вкуса им, бе запечатан навеки в съзнанието й. Но погледът му я плашеше.

— Защо се държиш така?

Дом я сграбчи за раменете и я притисна към себе си.

— Може би не съм способен да те накарам да ме обичаш, но мога да те накарам да ме желаеш.

— Не! — извика Ан. — Дом, престани, не по такъв начин!

Твърде късно. Устните му се впиха свирепо в нейните. Говореше за доверие и любов, но беше разярен и Ан знаеше, че иска да я накаже. Да я накаже с целувката си. Тя изстена. Знаеше, че желанието му е да я нарани.

Започна да се съпротивлява и успя да откъсне устните си от неговите. В гърлото й бе заседнала буца. Идеше й да се разридае.

Дом вдигна глава.

— Проклинам те — прошепна той. — Проклинам те, задето се съмняваш в мен… задето ни причиняваш всичко това.

Ан се взря в него с разширени от уплаха очи. Изведнъж Дом пребледня, сякаш най-после бе осъзнал какво е сторил. Той изруга яростно и я пусна.

Ан тозчас се промуши покрай него, изскочи от стаята и побягна като обезумяла по коридора. Чу, че Дом я вика, но не спря, нищо че в гласа му вече звучеше не гняв, а болка.

Във фоайето тя се свлече на пода отмаляла.

Не можеше повече да живее така. Да го обича толкова, да се измъчва толкова, да продължава да се съмнява в искреността му. Не можеше.

В този момент Ан взе решение да се върне в Уейвърли Хол. Ако не друго, там поне щеше да диша по-спокойно и да има време да помисли.

Защото трябваше да реши веднъж завинаги какво да прави. Очевидно цивилизованата раздяла не беше разрешение на проблема, поне не за нея и Дом. Двамата изпитваха твърде силна страст един към друг. Трябваше или да се върне при него безрезервно, като всеотдайна съпруга, или да го изостави завинаги — така, както някога я бе изоставил той.

30

Ан пристигна в Уейвърли Хол още на следващия ден, след като сутринта потегли от Ръдърфорд Хаус заедно с Бел и с целия си багаж. Дом наблюдаваше заминаването й през прозореца на салона с неразгадаемо изражение, без да каже и дума. Ако изпитваше някакво разкаяние за грубостта и за гневното си избухване от предишната вечер, не го бе показал с нищо.

Ан обаче се бе почувствала виновна, все още се чувстваше виновна, сякаш го изоставяше напълно безпричинно в такъв тежък за него момент. Но не беше безпричинно — той я бе принудил да стигне дотам.

Нямаше никакви планове, искаше просто да бъде колкото се може по-далече от Дом, за да обмисли спокойно всичко и да вземе правилното решение относно своя брак и своето бъдеще.

Но не беше спокойна. Измъчваше се от мисълта, че бе напуснала Дом точно сега, когато около него се бяха разразили два огромни скандала — за незаконния му произход и за убийството на Феърхейвън.

Ан не пожела следобедна закуска. Облечена в своя черен костюм за езда, ушит специално за нея така, че да й позволява да язди по мъжки, тя нареди да й оседлаят Блейз. Уили я увери, че червеникавият жребец се намира в отлично състояние.

Ан погали меката му като кадифе муцуна и му даде морков. В очите й имаше сълзи. Може би идването й в Уейвърли Хол беше грешка. Толкова обичаше това имение. Но то бе пълно е хиляди спомени, едновременно сладки и горчиви. Накъдето и да се обърнеше, всичко й напомняше за Дом.

Тя въздъхна дълбоко и се качи на гърба на Блейз с помощта на Уили. По нейна молба бяха сложили нормално, а не странично седло. Искаше да препуска като вихър, да избяга далеч от мъката си, от тревогите си, от решението, което трябваше да вземе.

Блейз изпръхтя нетърпеливо. Ан го пришпори и препусна в лек галоп по чакълената алея.

Щом навлезе в парка, Блейз направи няколко скока и ускори крачка, отправяйки се по една от алеите за езда, които Ан познаваше до болка. Тя се приведе, за да избегне няколко стърчащи клонки. Листата вече бяха започнали да се обагрят в червено и златисто. Лятото се бе изнизало толкова бързо. В гърлото на Ан заседна буца, задави я ридание. Как бе могла да изостави Дом, след като прекрасно знаеше какво е да си самотен и отчаян?

Пред очите й се показаха синкаво-черните води на езерото, сгушено между дърветата. Тя забави ход. На една могила в центъра на малкото островче, разположено в средата на езерото, стърчаха облените в слънце руини на старинната светло-каменна кула. Край прогнилия понтон плаваха лебеди. Гледката накара Ан да се усмихне. Някога, като деца, двамата с Патрик неведнъж бяха идвали тук е лодка, за да изследват древните останки и да си играят сред тях. И след сватбата си с Дом тя бе продължила да посещава това място често. Незнайно защо то я изпълваше с някаква нелепа, глупава надежда.

Трябваше да се изправи очи в очи с истината, със собствените си чувства. Невъзможно бе да ги избягва повече. Все още обичаше Дом. Винаги го бе обичала. Щеше да го обича до сетния си дъх. Но дали имаше смелост още веднъж да се върне при него?

Сърцето й отчаяно крещеше: „Да!“

Предпазливостта й упорито се съпротивляваше срещу това най-дълбоко, най-истинско чувство — любовта.

Блейз извади муцуната си от водата, вдигна глава и изпръхтя. В момента Ан нямаше никакво настроение за случайни срещи.

— Какво, момчето ми? — прошепна тя и го погали по шията. Конят се ослуша напрегнато, сетне извърна глава към алеята и отново изпръхтя.

Ан се огледа наоколо, но не видя нищо, освен гъстите, окъпани в светлина брезови дървета. Ако сред тях имаше някой, трябваше да му изясни, че преминаването през земите на Уейвърли е забранено.

— Там няма никой, момчето ми — каза тя, като се обърна отново към Блейз и стисна по-здраво юздите му. Но конят продължаваше да изглежда разтревожен. Безпокойството й се засили.

— Здравей, Ан — долетя изневиделица гласът на Дом.

В следващия миг той изникна от гората, яхнал черния си жребец. От гърдите на Ан се изтръгна слисано възклицание.

Изражението му бе мрачно.

— Трябва да поговорим, Ан.

Тя с мъка събра сили да проговори.

— Дом, напуснах Лондон преднамерено. Върнах се в Уейвърли Хол, за да подредя мислите си. Дойдох тук, защото исках да бъда сама.

— Знам защо си дошла тук, Ан. — Тонът му беше напълно сериозен. — Дошла си, за да вземеш решение за нашето бъдеще.

Ан трепна.

Дом облиза устни.

— След онова, което стана снощи, не мога да те оставя да си отидеш. Не мога да те оставя да решаваш сама, Ан. — Гледаше я напрегнато, настойчиво. — Не ти позволявам да ме напуснеш, Ан. Няма да го допусна.