Ан се поколеба. Ръдърфорд бе обявил завещанието, с което й предоставяше в изключителна собственост Уейвърли Хол, едва снощи. Беше останала смаяна и все още бе силно изненадана. Освен къщата херцогът й осигуряваше щедра издръжка. Но Дом запазваше собствеността върху земята в имението. Ан нямаше представа какви са били мотивите на стареца за това решение.

— Какво бих могла да сторя? Не съм молила Ръдърфорд за това.

— Нима? Аз пък смятам, че си.

Ан трепна.

— Не зная какво имате предвид, Кларис.

— Имам предвид, че Филип е мъртъв, Ръдърфорд си е загубил ума, аз съм само една вдовица, а ти имаш тази къща, солидна издръжка… и съпруг, който няма да ти създава никакви грижи. Колко умно от твоя страна, Ан. Умно, хитро и подло!

Думите й слисаха Ан.

— Нима намеквате, че аз имам пръст във всичко това, Кларис?

— Ти си планирала всичко това! През цялото време — от мига, в който съблазни сина ми и се омъжи за него, до този момент, когато си не просто маркиза Уейвърли, но и единствена законна господарка на тази къща.

— Не. — Ан поклати ужасено глава. — Това са чудовищни обвинения. Вие грешите. Не съм подготвила нищо. И няма нищо лошо в това, че херцогът оставя къщата на мен.

— Отричаш ли, че успя да спечелиш обичта на херцога със своите преструвки и умилквания? Че ти си го накарала да направи този позорен завет?

— Ние сме приятели!

— Приятели! — изсумтя яростно Кларис. По бузите й се стичаха сълзи. — Ти знаеше съвсем точно какво трябва да правиш и го правеше чудесно! Преструваше се на негов син! Превърна се в негов син! Яздеше с него сутрин, обсъждаше с него лондонските вестници, купуваше онези скъпи машини и даже знаеш за какво служат. Но трябва да призная, че най-доброто ти постижение беше откриването на несъответствията в счетоводните книга! Това, че разкри как управителят на имението е присвоявал от сумите, бе гениален ход от твоя страна, Ан. Както и това, че го уволни незабавно! Ето че сега нямаме управител и ти управляваш едно от най-богатите имения в Англия! Колко умно и изпипано!

— Филип постоянно отсъстваше. Управителят беше крадец и измамник. Някой трябваше да управлява това имение. Дом така и не се върна. Направих това, което трябваше да направя! — възпротиви се Ан.

— Да, ти направи това, което трябваше да направиш — повтори троснато Кларис.

Ан се втренчи в нея, неспособна да се защити. Погледът на Кларис беше студен и обвинителен.

— Планирала си всичко това от мига, в който съблазни Дом.

— Не съм съблазнявала Дом — дрезгаво каза Ан.

— Ти съблазни сина ми! Ти, едно американско сираче без пукната пара, едно нищожество! Ако не го беше съблазнила, нямаше дори да му хрумне да се ожени за теб, за нищо на света!

Остра болка прониза сърцето на Ан. Последните думи на Кларис бяха самата истина.

— И вие никога няма да ми простите, нали? Нито за скандала, нито за това, че съм наполовина американка, и то без пукната пара, нито за това, че се омъжих за Дом. Всичко опира до това — до моята женитба.

— Не, няма да ти простя. Да, заради това е — заради това, че се омъжи за моя син!

— Съжалявам, че изпитвате подобни чувства — каза Ан след известно мълчание. Искаше да сложи край на този разговор. — Днес беше труден ден за всички ни. Вие сте разстроена. Утре нещата ще бъдат по-различни.

— Изпитвам тези чувства още от деня, в който ти се омъжи за сина ми. Едва ли утре ще се почувствам по-различно. При това далеч не съм единствената, която мисли за теб така, Ан.

Ан преглътна, но не отмести поглед от нея.

— Много добре знам какво се говори за мен в обществото.

Кларис се изсмя.

— Обществото, обикновените хора — всички знаят истината!

— Истината е, че аз обичах Дом, когато се омъжих за него — прошепна Ан.

— Истината е, че ти си една безскрупулна американка, ламтяща за титли и богатство.

Ан остана безмълвна. Това бяха епитетите, които й прикачаха от години, макар и не толкова открито, никога право в очите. Всички знаеха, че баща й, американецът Франк Стюарт, бе починал без да й остави нито грош, и че на единадесетгодишна възраст тя беше потропала на вратата на леля си, за да подири подслон. Естествено, никой не желаеше да си спомня за майка й Джанис — по-малката сестра на Една — която бе умряла при раждането на Ан. По рождение Джанис беше Станхоуп — стар, аристократичен и знатен род.

А Ан бе само бедната, осиротяла роднина от Америка. Хитрата безсрамница, която бе съблазнила годеника на горката си братовчедка в самото навечерие на сватбата й за най-добрата партия в цяла Англия. Вероятно Фелисити и Една бяха направили всичко възможно, за да разпространят тази ужасяваща лъжа. Нито братовчедка й, нито леля й й бяха продумали след деня на сватбата й. Същото се отнасяше и за отбраното общество в страната.

— Ти омагьоса Ръдърфорд, също както омагьоса прислугата… също както омагьоса Дом в онази нощ в градината.

— Не е вярно — отпаднало прошепна Ан.

— Не можеш да ме заблудиш, Ан, никога не си можела. — Кларис дишаше тежко. — Изглеждаш напълно почтена, но това е само маска.

— С други думи, каквото и да кажа в своя защита, само ще си загубя времето, така ли?

— Да.

— Тогава изобщо няма да се опитвам. — Ан отчаяно се мъчеше да възвърне самообладанието си. Но следващите думи на Кларис разбиха надеждите й, че ще успее да се успокои.

— Питам се дали Дом знае.

— К-какво?

Кларис я изгледа втренчено.

— Питам се дали Дом знае колко си хитра и дръзка.

— Т-това заплаха ли е?

Кларис продължаваше да я гледа втренчено.

— Мисля, че да.

Обзе я ужас, въпреки че нямаше защо, въпреки че сега едва ли имаше значение какво мисли Дом за нея. Твърде много неща се бяха случили. Двамата с Дом бяха напълно отчуждени един от друг, и все пак… Ами ако той повярва на майка си? Ами ако вече е чул какво говори мълвата? Ами ако това беше истинската причина да стои далеч от нея през всичките тези години?

— Защо го правите? — попита Ан. — Нима се опитвате да създадете между мен и Дом още по-голяма пропаст от тази, която ни разделя?

— Най-голямото ми желание е да видя Дом господар на тази къща, както е редно. А теб да видя изхвърлена на улицата — ядно отговори Кларис.

Пулсът на Ан се ускори.

— Дори Дом не би ме изхвърлил като досадна просякиня.

— Нима? Хм, все още не е разбрал, че има причина да го стори.

Противно на волята си Ан усети страх. Това беше нейният дом. Нямаше къде другаде да отиде. Със сигурност не можеше да се върне у Колинсови. Макар да бе законна наследница на Уейвърли Хол, и за миг не се съмняваше, че Дом би намерил начин да я отстрани от къщата, стига да реши. Притежаваше достатъчно власт и влияние, за да го стори.

— Не съм искала да получа Уейвърли Хол — каза Ан с отпаднал глас. — Бях не по-малко изненадана от останалите, когато Ръдърфорд огласи завета си след смъртта на Филип. — Тя се поколеба. — Освен това бях влюбена в Дом, когато се оженихме. Трябва да ми повярвате.

Кларис се засмя горчиво.

— Ти искаше да бъдеш херцогиня, за Бога! Е, един ден наистина ще осъществиш тази своя амбиция!

— Не е вярно — поклати глава Ан. Беше искала да бъде обичана, нищо повече.

— Ти си планирала всичко, Ан. Сега сигурно ще ми кажеш, че не ти си изпратила на Дом онази бележка, която го отведе в градината в онази нощ.

Ан я зяпна смаяно. Нямаше никаква бележка.

— Не съм го подмамила в градината с бележка.

Кларис не й обърна внимание. Навярно дори не я чу. Беше взела котката в ръце и я притисна толкова силно към гърдите си, че животното измяука пронизително. Кларис му позволи да скочи на земята и да побегне.

— Дом възнамерява да си замине утре.

Сърцето на Ан спря. Миг по-късно заби в бесен ритъм.

— Утре?

— Да, утре. Преди четири години ти го прокуди оттук, и ето че сега отново правиш същото! При положение, че ти си тази, която би трябвало да си отиде. — Кларис присви очи. — Навярно се гордееш със себе си.

Ан искаше Дом да си замине. Възнамеряваше да го накара да си замине. Но й прималя.

— Наистина желая той да си отиде. Невъзможно е да остане тук… с мен.

— Това е неговият дом, независимо от онзи чудовищен завет. Може би ще успея да убедя Доминик да остане.

Очите на Ан се разшириха от ужас. Сърцето й затуптя още по-силно.

— Не! Няма да го позволя!

— Наистина ли смяташ, че можеш да нареждаш на сина ми какво да прави?

Ан се поколеба. Устата й бе пресъхнала. Не отвърна нищо.

Ан остана много разстроена от сблъсъка с Кларис. До този момент не бе осъзнавала колко силна враждебност изпитва свекърва й към нея. И въпреки това не можеше да не я съжалява; разбираше как се чувства Кларис, след като съпругът й току-що бе починал, и знаеше, че заслужава състрадание.

Дом щеше да си отиде утре, освен ако майка му не го убедеше да остане. След срещата с Кларис — макар и не само заради нея — Ан повече от всякога бе твърда в решението си. Той нямаше да остане в нейния дом. Сам се бе отказал от своите права по отношение на нея, и то още преди много време.

И все пак отговорността за имението Уейвърли Хол продължаваше да лежи върху Дом. Вярно, че в завещанието като негова господарка се сочеше Ан, но това означаваше само, че един ден тя ще стане собственица на къщата. Самото имение винаги щеше да принадлежи на Дом и на неговите наследници — ако той все пак решеше да признае някое от незаконните си деца. Но Ан се занимаваше с управлението на имението сама. Филип бе негов господар само на книга и тя се надяваше Дом да не е по-различен от баща си. Ала не можеше да бъде сигурна. Дали той щеше да назначи управител? Надяваше се, че не.

Измъчваха я много въпроси. Но по-важно от всичко бе това, че беше чакала четири безкрайно дълги години, за да се изясни веднъж завинаги със своя съпруг.

Господарският апартамент се намираше на долния етаж в западното крило на къщата. Доскоро в него бе живял Филип, сега принадлежеше на Дом. С изопнати до крайност нерви Ан бързо прекоси фоайето и се отправи натам — преди да е размислила, преди да е изтичала в собствената си стая и да е заключила вратата зад гърба си.

Пред голямата двойна врата от лъскав махагон тя се спря. Сърцето й пулсираше лудо. Тялото й гореше. Знаеше, че е пълно безумие да влезе сама в бърлогата на лъва.

Но той си заминаваше утре.

А в главата й имаше въпроси, които я изгаряха.

Въпреки това Ан все още се колебаеше. Устата й беше пресъхнала. Преди обаче да успее да реши дали да почука или да се обърне и да се прибере в стаята си, вратата рязко се разтвори. На прага стоеше Дом и я пронизваше с кехлибарения си взор.

Ан замръзна на мястото си.

Погледът му се плъзна към устните й, сетне бързо се върна на очите й.

— Чух стъпките ти — каза той. — Искаш да говориш с мен? — Тонът му беше напълно официален.

Ан кимна.

— Майка ти ми каза, че утре си тръгваш. В такъв случай наистина има за какво да поговорим.

Кестенявите му вежди се извиха въпросително.

— Нима? Струва ми се, че единственото, което те интересува, е да си замина колкото може по-рано.

Тя изправи решително рамене.

— Да, бих искала да знам кога заминаваш.

Дом направи крачка встрани.

— Влез, Ан.

Ан преглътна и мина покрай него, усещайки как роклята й докосва бедрата му. Сърцето й биеше още по-силно. Никога досега не беше влизала в господарския апартамент, но и никога не й се беше налагало. До скоро в него бе живял Филип, сега принадлежеше на Дом.

Никога не бе влизала в мъжко жилище.

В средата на салона тя се спря и скръсти отбранително ръце пред гърдите си, като внимаваше да не поглежда надясно, където иззад една отворена врата се виждаше част от спалнята на Дом.

Вместо това Ан реши да разгледа салона. Подът бе покрит със златист килим. Позлатени орнаменти украсяваха бледоморавия таван. Стените бяха облицовани в златист брокат на червени и кафяви райета, между които се вплитаха малки зелени листенца. Мебелите бяха в различни нюанси на червено, кафяво и бакърено, а полицата над камината имаше топъл, теракотен цвят.

Едната стена бе заета изцяло от огромен прозорец, през който се разкриваше умопомрачителна гледка. Точно под него се намираха падините на имението, а зад тях бяха смарагдовозелените поляни, които се простираха до гъсто залесения парк. В средата му проблясваха водите на езерото, а над тъмните корони на дърветата се виждаха неясните очертания на полуразрушената нормандска кула, издигната на малкия остров. Верига от стръмни хълмове опасваше хоризонта зад парка. Над тях беше смрачаващото се небе, на което вече се бяха появили две ярки звезди.