Ан подозираше, че е второто.

Колко злощастна и изтощена се чувстваше. Не бе молила за нищо. Нито за внезапното завръщане на Дом, нито за завета, нито за Уейвърли Хол. Нито за целувката на Дом.

Тя рязко пропъди тези мисли. Нямаше никакво право да мисли за неговата целувка, никакво. Това, за което трябваше да мисли сега, бе как да го убеди да напусне Уейвърли Хол, каквото беше първоначалното му намерение.

Може би сега, след като вече знаеше, че не той е господарят тук, сам щеше да проумее какво е най-добре да стори.

Ан притисна ръка към устните си и усещанията, породени от неговата целувка, мигом я завладяха отново. О, Господи! Кого се опитваше да заблуди? Да, мразеше го, наистина го мразеше, но щеше да бъде съсипана, когато той си замине. Защото част от нея все още го обичаше — и винаги щеше да го обича.

Тя се взря в мъгливата нощ навън. Звездите вече не се виждаха; гъста мъгла бе покрила земята. Белите валма, които обвиваха храстите и дърветата, придаваха на пейзажа призрачен вид, сякаш нощта бе пълна с тайнствени привидения. Ан беше свикнала с мъглата, но тази вечер тя й се струваше някак странна, пълна с напрежение и тъга.

Ан затвори очи. Бе преживяла последните четири години, и то добре. Сега Уейвърли Хол беше нейният дом. Харесваше живота, който водеше. Но Дом се бе върнал, извиквайки у нея чувства, които тя не желаеше и мразеше да изпитва. Това я вбесяваше.

Вбесяваше я и фактът, че се криеше в стаята си, защото се боеше да се срещне лице в лице с него.

Ан се обърна рязко, излезе в коридора и тихо заслиза по стълбите. Щом се озова навън, тя забави крачка. Вървеше без посока. Искаше просто да се махне от къщата и от нейните обитатели. Искаше да се махне от човека, за когото толкова неразумно и с толкова копнеж се бе омъжила.

От сянката на една дърво внезапно изскочи мъжка фигура.

— Ан?

Ан подскочи и притисна длан към разтуптяното си сърце.

— Патрик! Уплаши ме!

Патрик Колинс се приближи до нея и взе ръката й в своята.

— Извинявай — промълви той, вперил поглед в нея.

— Какво правиш тук? Мислех, че си тръгнал с останалите.

— Тревожех се за теб. Не ми харесва, че си в една и съща къща с него. Ан… добре ли си?

Тя не успя да се усмихне на братовчед си, но стисна здраво ръката му. Радваше се, че го е срещнала.

— Не мисля.

Той я прегърна през раменете.

— Той направи ли ти нещо?

— Не съвсем.

— Да се поразходим.

Ан се съгласи. Водени от светлините на къщата, двамата тръгнаха през покритите с роса поляни. Патрик не отмести ръка от раменете й и тя се почувства неловко. Разбира се, знаеше какво изпитва той към нея. Макар никога да не й бе разкривал чувствата си, Ан беше почти сигурна, че Патрик е влюбен в нея. Навярно точно затова бе прекарал тези четири години неотлъчно до нея.

Встрани от къщата имаше лабиринт от храсти и те мълчаливо влязоха в него. Щом се озоваха вътре, далеч от останалия свят, Патрик се обърна към Ан и пое ръцете й в своите.

— Той знае ли за завета?

Ан кимна.

— Побеснял е.

На лицето на Патрик се изписа изражение, което тя не можа да разгадае.

— Досега никой никога не му се е противопоставял. Винаги е получавал всичко, което пожелае. Това трябва да е било огромен шок за него.

— Говориш така, сякаш си доволен.

— Не съм доволен, просто говоря истината. Какво смята да прави сега? Ще си замине ли?

— Нямам представа — каза Ан. — Намекна ми, че е променил намерението си, че ще остане. Но това беше преди да му кажа за завета.

— Имам чувството, че той няма да се предаде без съпротива — измърмори Патрик. — Тревожа се за теб, Ан.

Ан вдигна поглед към красивото му лице и видя дълбоката загриженост в очите му. Толкова пъти беше изповядвала болките си пред Патрик. Сега отново бе готова да му разкрие всичко, което изпитваше. Но какво можеше да му каже всъщност, след като се боеше да признае чувствата си пред самата себе си?

Тя изтри с длан овлажнелите си очи. От гърдите на Патрик се изтръгна задавен звук и той я придърпа в обятията си. Това не беше първата им прегръдка, но за пръв път Ан си позволи да се облегне на гърдите му и да постави глава на рамото му. Той я притисна още по-силно към себе си.

— Не му позволявай да те докосва, Ан.

Ан трепна и се опита да се отдръпне, но Патрик нямаше намерение да я пуска. Тя се взря в него.

— Веднъж той вече се възползва от теб — предупредително каза той. — И ще се възползва отново. Или поне ще се опита. Видях как те гледаше днес в салона. Намеренията му спрямо теб далеч не са почтени.

Ан се откопчи от прегръдката му.

— Патрик, отиваш твърде далеч.

— Ан…

— Не! Аз съм жена, способна да се справя сама със своите проблеми… Способна да се справи сама с брака си.

— Нима? — Устните на Патрик се изкривиха. — Мисля, че се надценяваш. Не бих казал, че досега си се справила с брака си. След сватбата ти беше отчаяна. Кой те утешаваше в тези месеци? Кой те съветваше?

Тя се намръщи.

— Ти си ми много скъп приятел — това въобще не може да бъде оспорено. Напълно съзнавам, че благодарение на теб успях да преодолея някои трудности много по-лесно. — Но в действителност съвсем не й беше лесно. Искаше сърцето й никога повече да не страда толкова мъчително. Още отдавна си бе обещала, че ще го брани яростно от всеки мъж, който би й предложил илюзията, наречена любов.

— Послушай ме — каза Патрик. — Ти си просто играчка за Дом Сейнт Джордж. Той няма морал. Ще те използва отново, ако му позволиш.

Ан си пое дълбоко дъх, но не успя да се успокои.

— Няма да му позволя нищо. Но не си ли малко несправедлив към Дом, Патрик? — В тона й имаше рязка нотка. — Мислех, че си му приятел.

— Някога бяхме близки — отвърна той с мрачно изражение. — Като момчета непрекъснато играехме заедно тук, в Уейвърли Хол, както несъмнено знаеш и сама. Постъпихме заедно в Итън, после в Кеймбридж. Но в университета започнахме да се движим в напълно различни компании и сега пътищата ни се пресичат съвсем рядко. Въпреки това аз все още смятам Дом за свой приятел.

— Тогава може би не бива толкова прибързано да хвърляш камъни по него — язвително подхвърли Ан.

— Той има любовница — изръмжа Патрик. — Но ти, естествено, знаеш това.

Тя трепна. Знаеше. От известно време насам Дом имаше връзка с много известна френска актриса, за която се говореше, че била една от най-забележителните хубавици, украсявали някога театралната сцена. Ан с мъка се насили да не мисли за това.

— Много мъже имат любовници.

— Много мъже нямат.

— Ако бракът ни бе по-различен, това навярно би имало значение за мен. Но той не е, така че ми е все едно — излъга тя.

— Съжалявам, Ан — смирено каза Патрик, усетил, че е спечелил.

Ан въздъхна.

— Защо въобще спорим за това? Защо го защитавам?

— Не знам — отвърна той.

Тя потрепери.

— Аз също съжалявам. Много ценя приятелството ти, Патрик.

— Благодаря ти — мрачно каза Патрик.

Макар и не съвсем непринудено, Ан се усмихна и докосна ръката му.

— Ще се прибираме ли вече?

Той не помръдна.

— Ан, позволи ми, преди да се приберем, да ти напомня да внимаваш. Моля те. Не забравяй какво ти причини той преди четири години. Това е единственото, за което те моля.

Тя преглътна и отговори напълно искрено:

— Не бих могла да забравя миналото, Патрик. И което е по-важно — не бих могла да му го простя.



Играта на Ръдърфорд вече му беше напълно ясна. Дом прекоси терасата, загледан в мъглата, която се стелеше над поляните, седна на парапета и изруга.

Нейде в далечината се чуваше блеенето на овце и звън на хлопатари. Ръдърфорд бе прекалил. Твърдеше, че желанието му е да обезщети Ан за това, че е била изоставена през последните четири години. А в действителност искаше Дом да бъде истински съпруг на Ан, да се сдобие с наследник от нея, осигурявайки бъдещето на херцогската титла. Така нямаше да има нужда Ан да бъде „обезщетявана“ за липсата на съпруг, нито за изоставянето си.

Дом се намръщи. Старецът би могъл да даде на Ан всеки друг имот. Но с този абсурден завет Ръдърфорд всъщност наказваше него. Защото чудесно знаеше колко ще го заболи от загубата на тази къща.

Не искаше да го прави. Да, загубата на бащиния му дом бе болезнен удар, но щеше да го преживее. Не искаше да става така, защото цялото му същество се бунтуваше срещу начина, по който дядо му се опитваше да го манипулира.

Но Ръдърфорд имаше пълно право да иска от него законен наследник. Самият Дом изобщо не се вълнуваше от този проблем. Имаше две незаконни деца, момче и момиче, и един ден можеше да припознае момчето, ако стане нужда. Често ги посещаваше и се бе погрижил да не им липсва нищо, настанявайки тях и майка им в една къща близо до собствения си дом и осигурявайки им щедра издръжка. С майката, Джулия Гафни, бе имал връзка близо пет години.

Инстинктът го подтикваше да се опълчи срещу дядо си и да остави Уейвърли Хол на Ан.

Щеше да отпътува от Уейвърли Хол утре, веднага щом прочетяха завещанието на Филип. Щеше да се върне в Лион Хил — неговата къща в околностите на Лондон, където прекарваше по-голямата част от времето си, близо до двете си деца.

Дом прекара ръка през косата си. Можеше да прости на Ръдърфорд за това, че иска законен внук, но едва ли можеше да му прости коварния, тираничен начин, по който се опитваше да постигне целта си. Ако бе прибягнал просто до убеждаване, Дом вероятно нямаше да бъде толкова твърдоглав. Още повече че изпълнението на съпружеските му задължения към Ан далеч не беше тежка и неприятна задача.

Не, нямаше да му се подчини. Глождеше го обаче усещането, че в желанието си да се противопостави на Ръдърфорд всъщност вреди единствено на себе си.

— Доминик? — стресна го гласът на майка му.

Дом се обърна и напрегна зрението си, за да се ориентира в мрака. Кларис стоеше пред един от разтворените френски прозорци и изглеждаше съвсем ефирна и много красива. Край полите й се виеха бели кълба мъгла. Тя пристъпи напред, като загърна черния плетен шал още по-плътно около раменете си. По петите й вървеше пухкава бяла котка, която почти се сливаше с мъглата.

— Мен ли търсиш, майко?

— Да. — Тя се поколеба. — Днес нямахме кой знае каква възможност да поговорим при всичките тези гости.

Той се приближи до нея.

— Какво мога да направя, за да ти помогна, майко? За да те облекча в този тежък момент?

Кларис извърна глава и се загледа в мъглата, която обгръщаше всичко наоколо, намалявайки видимостта едва до няколко метра.

— Толкова се безпокоя, Доминик.

Искаше му се да я утеши. Бе достатъчно близо до нея, за да я прегърне. Внезапно погледите им се срещнаха. Дом не помръдна.

— За какво?

— За всичко — напрегнато отвърна Кларис. — Безпокоя се за себе си. Безпокоя се и за теб.

Той се сепна.

— Няма защо да се безпокоиш за мен… а и за себе си.

— Разбра ли вече за абсурдния завет на Ръдърфорд?

Дом извърна поглед, обзет от нов пристъп на гняв.

— Да.

Кларис пристъпи към него и го докосна по рамото.

— Уейвърли Хол трябва да бъде твой, Доминик — извика тя.

— Да, би трябвало, но към настоящия момент е на Ан.

— Дядо ти отиде твърде далеч. Трябва да се е побъркал!

— Да, той наистина отиде твърде далеч, но не е невменяем, майко. Ръдърфорд знае съвсем точно какво върши.

— Както и Ан — каза Кларис с неочаквана разпаленост.

Дом трепна.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се взря в него. Погледът й внезапно бе станал умолителен.

— Тя обработва херцога от години, Дом. Сега тя е маркиза, при това е пълновластна господарка на много богато имение. Не смяташ, че Ръдърфорд е измислил всичко това сам, нали?

— Напротив, смятам. — Дом се взря в майка си, обмисляйки думите й. — Майко, какво се опитваш да кажеш?

Кларис почервеня от гняв.

— Твоята съпруга е една нагла интригантка! Съжалявам, че тъкмо аз съм човекът, който трябва да ти го каже, но тя е много хитра и много коварна, Дом. Ти не би могъл да го знаеш, защото не си се връщал цели четири години. През тези години тя успя да спечели благоразположението и сърцето на Ръдърфорд. Той я обожава! Боготвори дори земята, по която тя стъпва! Смята я за безгрешна светица! Даде й онова, което по право принадлежи на теб! Играе по нейната свирка!

— Не мисля, че Ан е толкова безскрупулна и хитра, майко.

— Беше достатъчно хитра да те съблазни в нощта на годежа ти с Фелисити — и виж докъде се стигна! — възкликна Кларис.