Беше права. Майка му се държеше глупаво, въпреки че Изабел бе всичко друго, но не и глупава.

— Значи трябва да се прибираш по-рано, щом се изморяваш толкова лесно.

— Обещавам — каза тя и херцогът знаеше, че наистина ще го стори. Както знаеше, че би сторила всичко, което поиска от нея.



Никол и Джейн пристигнаха в Лондон след полунощ, защото бяха потеглили от Драгмор чак следобед. Реджина беше излязла с лейди Хендерсън и още не се бе прибрала. Домашната прислужница мисис Дойл им съобщи, че е отишла на бала у Баринггън. Двете жени предпочетоха да не я чакат и си легнаха.

Никол стана с изгрева, неспособна да измени на дългогодишния си навик и нетърпелива да види сестра си, която не беше виждала от месеци. До вчера в живота й имаше само мрачни облаци, ала днес от прозореца долиташе птича песен и Никол се чувстваше бодра и щастлива. За пръв път от години се радваше, че е в града и очакваше с трепет забавленията, които щеше да й предложи денят.

Освен това не спираше да я занимава въпросът дали ще го види.

Излезе да поязди, придружавана в името на благоприличието от един слуга. В този ранен утринен час, в който повечето представители на нейната класа тепърва си лягаха, Риджънтс Парк беше напълно пуст. В осем часа търпението й се изчерпа и тя влетя в спалнята на сестра си. Реджина лежеше свита на кълбо под завивките, потънала в здрав сън. Усмихната, Никол пристъпи на пръсти до леглото и дръпна рязко одеялото.

Реджина измърмори недоволно и закри очите си с ръка.

— Ставай, поспаланке — извика Никол, като издърпа възглавницата изпод тъмнорусата глава на сестра си и я замери с нея.

— Никол?

Никол приседна на леглото.

— Самата аз.

Реджина захвърли възглавницата на пода, напълно разбудена и слисана. После нададе радостен вик и прегърна силно сестра си.

— Какво търсиш тук? Не мога да повярвам!

— Почувствах се отегчена — отвърна Никол с усмивка. — Изглеждаш ужасно. Кога се прибра снощи?

Реджина се намръщи, но това с нищичко не накърни красотата на класическите й черти. Не, това осемнадесетгодишно момиче никога не изглеждаше ужасно.

— Призори. Балът у Баринггън беше страхотен. Всички, които претендират да са нещо, бяха там! О, трябваше да дойдеш по-рано!

Никол се вцепени. Сетне се наведе да вдигне възглавницата от пода, за да скрие изражението си.

— Всички ли? Кои всички?

— Поименно ли искаш да ти ги изреждам? — изсумтя Реджина. — Довечера навалицата ще бъде у Уилоуби. Идваш ли?

— Не бих го пропуснала за нищо на света — отговори Никол. Вече окончателно събудена, Реджина се надигна и се взря изпитателно в сестра си.

— Никол, изглеждаш ми променена. Какво става? Ти мразиш Лондон. Наистина ли смяташ да напуснеш усамотението си и да се впуснеш във вихъра на светския живот?

Никол се поколеба. Много й се искаше да се довери на сестра си, но се боеше. В края на краищата, какво можеше да й каже? Че херцог Клейбъроу е имал непочтени намерения спрямо нея? Че тя, глупачката, се е оставила целувките му да я покорят? Че сега той е в Лондон и че може би, само може би, това е причината Драгмор внезапно да стане толкова отегчителен? Че се пита дали ще го види тази вечер?

— До гуша ми дойде да имам за компания само овце и крави — каза накрая тя. Обичаше Реджина и й беше неприятно, че я лъже, но нямаше избор.

— Е, не те обвинявам! — извика Реджина. Винаги беше предпочитала куклите и дантелите пред ездата и катеренето по дървета. Едва ли имаше други две сестри, които да си приличат толкова малко. — Толкова се радвам, че си тук! — Тя импулсивно прегърна сестра си. — Само стой с мен — каза със сериозен тон. — Ще те запозная с всички и ще си прекараш страхотно!

8

Големият салон у Уилоуби бе вече пълен, когато Никол и Реджина пристигнаха заедно с майка си. В салона, който макар и по-малък от бална зала, с лекота можеше да побере сто души, беше претъпкано и топло. Навсякъде се виждаха гости, пиещи шампанско и други питиета, както и слуги, предлагащи богато и екзотично разнообразие от ордьоври. На една специално издигната платформа свиреше трио музиканти, но оживените разговори на бляскавата тълпа заглушаваха звуците на пианото, арфата и цигулката.

Салонът беше претъпкан, но не чак толкова, че присъстващите да не забележат веднага появата на Никол. Още щом пристъпи през прага, тя видя как стоящите най-близо до сводестия вход се обръщат с усмивка към сестра й и майка й… и как после устите им зяпват от изненада. Сърцето й тутакси се качи в гърлото.

Всъщност нервите й играеха още откакто започна да се приготвя за вечерта. Беше успяла да подразбере, че на приема ще присъства каймакът на лондонското висше общество, защото лорд Уилоуби бе не само маркиз Хънт, а и пръв довереник на министър-председателя. От разговора си с Марта в Драгмор знаеше, че херцог Клейбъроу очевидно не е любител на светските събирания, но въпреки това бе твърде възможно да е тук тази вечер, именно заради властта и връзките на Уилоуби. А дори да не дойдеше самият той, Елизабет Мартиндейл без съмнение щеше да е тук, не само защото бе негова годеница — което само по себе си й даваше изключително високо положение в обществото, — а и защото беше от фамилията Де Уорън, чийто патриарх, граф Нортъмбърланд, бе един от най-могъщите хора в кралството.

Мисълта, че ще види поне единия от двамата, се бе оказала достатъчна да изопне нервите й още докато обличаше балната си рокля от тюркоазено моаре. При все това Никол упорито избягваше да си задава въпроса защо всъщност е дошла в Лондон и защо отива на този прием. Когато тръгна от къщата на Тависток Скуеър безпокойството й вече граничеше с паника. Идвала бе в Лондон преди малко повече от година, ала на светско събитие не беше присъствала от скандала насам. Последната й истинска публична поява беше балът с маски у Адърли, който щеше да бъде пълен провал, ако херцогът не се бе произнесъл в нейна полза. Тази вечер, дори и той да дойдеше, Никол щеше да бъде сама. Вече почти съжаляваше, че е дошла.

Една голяма група гости, застанали близо до входа, се обърнаха към нея и я зяпнаха.

— Виж ти, това не е ли по-голямата дъщеря на Драгмор? — извиси глас някакво конте.

— Тя е — отговори една възрастна матрона и побърза да отвърне поглед от Никол. — Чухте ли с какъв костюм е била у Адърли? — Гласът й рязко се сниши и тя обърна гръб на Никол и семейството й.

— Всички те са вещици! — извика високо Реджина, като хвърли изпепеляващ поглед към групичката и мина покрай нея с решителни, ядосани крачки, доста различни от обичайната й изящна походка.

Никол я хвана за лакътя.

— Няма нищо, Рай. Очаквах някои дребни неприятности.

— Познавам ги всичките до един и следващия път, когато пътищата ни се пресекат, тъпкано ще им го върна — заяви Реджина. Кехлибарените й очи святкаха. После се обърна и изгледа подозрително сестра си. — С какъв костюм си била у Адърли? И кога е било това?

Намесата на майка им спаси Никол от необходимостта да отговаря.

— Добре ли си, скъпа?

— Да, мамо, наистина — успя да се усмихне Никол, въпреки че съвсем не беше добре. Освен всичко останало усещаше, че се облива в пот и това я ужаси. С най-голямо удоволствие би свалила поне тези дълги до лакътя бели ръкавици, ала не смееше.

Джейн побърза да ги отведе при друга група гости, този път нейни лични приятели. Изненадата им от появата на Никол беше искрена и лишена от всякаква злоба. Облекчена, Никол се спря за малко да побъбри със семейство Хауърд и семейство Бентън.

— Марта е тук — прошепна й Реджина, като се отдалечи от групичката възрастни и повлече сестра си със себе си. — Виж — махна с ръка тя.

Никол се усмихна, радостна че най-добрата й приятелка се е върнала в Лондон. Марта се спусна към тях и ги прегърна.

— Какво правиш тук? — възкликна тя, пронизвайки приятелката си с поглед.

Никол сви рамене. Знаеше, че Марта навярно се досеща за истината.

— Драгмор внезапно е започнал да я отегчава — обади се Реджина, като погледна лукаво сестра си. — Какво знаеш ти по въпроса, Марта?

— Защо, какво искаш да кажеш? — Марта се обърна отново към Никол. — Прекрасно е, че си тук! — извика тя с многозначителен поглед, който Никол не можа да разгадае.

— Лорд Хортънс е тук — прошепна Реджина, обзета от внезапна възбуда. — Никол, бързо, виж!

Никол проследи погледа на сестра си и откри един тъмнокос красив мъж около трийсетте, който ги гледаше. Всъщност, съвсем не бе сигурна дали гледа нея или сестра й. Това я изпълни с неясно безпокойство.

Реджина я дръпна за ръката.

— Не е ли красив? На всичко отгоре е богат, а репутацията и маниерите му са безупречни! Посети ме вече два пъти! Никол… мисля, че той ме ухажва… мисля, че ще поиска ръката ми от татко!

Никол хвърли крадешком още един поглед към красивия лорд и се изчерви от дръзкия поглед, с който й отвърна той. Този път нямаше съмнение към кого е отправен. Тя бързо се извърна.

— Ти още си млада, Реджина. Сигурна съм, че той не е единственият ти ухажор.

— Разбира се — отвърна Реджина, ала сърцето на Никол се сви при вида на блесналите й очи. — Но… аз съм влюбена в него, Никол!

Никол прехапа устни и се спогледа тревожно с Марта. Интуицията й подсказваше, че лорд Хортънс е достоен единствено за презрение.

— Аз ще се посмеся с тълпата — промълви отмаляло Реджина и пред погледите на другите две момичета се изгуби сред множеството, естествено, по посока на лорд Хортънс.

Никол забеляза, че той отново я гледа настойчиво и рязко му обърна гръб. Беше разярена.

— Той ще разбие сърцето й.

— Определено мога да кажа, че те заглежда — каза Марта. — По принцип не бих се тревожила, защото Реджина се радва на огромна популярност и се влюбва поне веднъж седмично. Мисля обаче, че тази работа с лорд Хортънс е много по-сериозна, Никол. От два месеца не е говорила за никой друг, освен за него.

— Ох! — изпъшка Никол. — Трябва някак да я накарам да стои настрана от него.

— Трябва. Никол, той е тук.

Никол се вкамени.

— Херцогът? — попита едва чуто тя. Сърцето й туптеше като обезумяло.

— Да. — Марта обходи с поглед тълпата. — Видях го наскоро. Трябва да се е върнал в Лондон. — Тя се обърна отново към приятелката си. — Никол, какво правиш?

— О, Марта! — извика Никол, разбрала съвсем точно въпроса й. — Само ако знаех! Просто не можех да стоя в Драгмор, не можех!

Марта сграбчи ръката й.

— Виждам го.

Никол преглътна и проследи погледа й. По тялото й пробягнаха тръпки.

Той изглеждаше невероятно великолепен в черния си фрак и панталони. Извисяваше се с една глава над тълпата, дяволски красив и дяволски мъжествен. В сравнение с него останалите мъже наоколо изглеждаха глупаво; белите им като лилии лица бледнееха на фона на неговия златист тен, телата им бяха смешно крехки: до неговата мъжествена фигура. Косата му бе все така твърде дълга. Очевадно мрази да ходи при бръснаря си, помисли си с усмивка Никол. Само човек като херцога можеше да си позволи безнаказано подобна старомодна външност.

Разбира се, той бе отегчен и изнервен, точно както у Адърли; слушаше с половин ухо думите на някаква възрастна дама, приведен леко към нея, докато погледът му се местеше разсеяно из тълпата. Най-накрая изправи глава, усмихна се някак измъчено и кимна в знак на съгласие с онова, което казваше дамата, каквото и да бе то. И точно в този момент неспокойният му поглед срещна погледа на Никол.

Той замръзна на мястото си със слисано изражение. Никол го гледаше, неспособна да отмести очи. Разстоянието помежду им бе голямо, ала не дотам, че да й попречи да разчете израза на лицето му и да види как изумлението се сменя с гняв. След миг погледът му се плъзна надолу по тялото й, сетне отново нагоре. И това не беше поглед, изразяващ учтиво внимание, не беше поглед на джентълмен.

— Разярен е — прошепна Марта.

Никол беше забравила напълно за присъствието й, беше забравила всичко и всички. Освен него.

— Той ме презира така силно, както го презирам аз — каза с неуверен глас тя. После вирна гордо глава в опит да изглежда безгрижна, да изглежда така, сякаш погледите им са се срещнали съвсем случайно. Беше наранена от гнева му, макар че не би трябвало да е така. Той мигновено извърна глава встрани.

Никол се вцепени. Една дребна, русокоса жена го бе хванала под ръка и го притискаше към себе си. Херцогът се приведе към нея, заслушан в думите й, а тя се усмихваше, смееше се. Когато се изправи, той също се усмихваше. Никол усети, че й прималява.

— Това е тя, нали?