Бренда Джойс - Скандална любов

— Да.

Никол им обърна гръб. Не бе успяла да огледа добре Елизабет, която просто се губеше пред снажната фигура на херцога, но беше видяла достатъчно. Съперницата й бе крехка, светлокоса и хубава. Никога в живота си Никол не се бе чувствала толкова висока, тъмна и непохватна. А херцогът обичаше своята годеница, обичаше я искрено. Това бе толкова явно, че очите на Никол се напълниха със сълзи.

— Никол, да отидем да си сложим малко пудра — припряно каза Марта, като я хвана за ръка.

Първоначалната реакция на Никол бе да възрази, но тя я потисна. Вместо това се усмихна накриво и последва Марта, която я поведе към тоалетната.

Когато се върнаха, Никол вече бе преодоляла шока от това, че най-после бе видяла херцога с неговата годеница. Следвайки примера на сестра си, тя тръгна с Марта из тълпата и бе представена на много хора, повечето от които се държаха учтиво и мило с нея, защото Марта беше дискретна и знаеше при кого да я отведе. Въпреки това във всеки един момент от следващите два часа Никол знаеше с абсолютна точност къде се намира херцогът.

Елизабет почти не се отделяше от него, а той не обръщаше никакво внимание на Никол. Погледите им се срещнаха неволно още на два пъти, ала той веднага й обръщаше гръб, сякаш тя не съществуваше или пък беше от по-низша класа. Никол беше сигурна, че усеща присъствието й така, както тя усещаше неговото, но е решен да я отбягва на всяка цена.

Съжаляваше, че няма свои ухажори, за да виси по ръцете им, както Елизабет беше увиснала на неговата. Чувстваше се ужасно. Беше на двадесет и три, почти двадесет и четири — една стара мома без шансове да се омъжи, освен за някой дебел старец. Елизабет бе само на осемнадесет, русокоса и съвършена, при това сгодена за херцога. Никол изпитваше неприязън към нея. Знаеше, че е несправедлива, но как би могла да я хареса? Това девойче имаше всичко, имаше своя принц, имаше нейната мимолетна мечта. Невъзможно бе да я харесва, точно както бе невъзможно да не презира него.

Когато часовниците удариха полунощ, Никол почувства, че не издържа повече. Измъкна се от салона, за да подиша малко въздух, уверена, че херцогът и скъпата му годеница вече са си отишли, защото от известно време насам не се виждаха никъде. Откри врата, водеща към един вътрешен двор и излезе навън. Нощта беше приятно студена в сравнение със задухата и топлината в салона. Облаци покриваха небето, виждаха се няколко трепкащи звездички, а от време на време се показваше и изтънелият сърп на луната. Никол отиде до тухлената стена и се облегна на нея, загледана в ярко осветените градини, които се простираха отвъд. Сега, когато херцогът вече го нямаше, тя осъзна, че е напълно изцедена и че вечерта е била пълен провал.

Изобщо не трябваше да идва в Лондон. Беше дошла заради него, сега вече можеше да си го признае, и беше пълна глупачка. Тази вечер той отново бе успял да разбие сърцето й.

Не чу как вратата към двора се отваря и затваря. Не чу и стъпките му. Когато заговори, гласът му бе тих и ядосан.

— Какво правиш тук?

Никол се завъртя със стреснато възклицание, за да се озове лице в лице с херцог Клейбъроу. Дворът тънеше в полумрак, но това не й попречи да види изражението му и да разбере, че не е сгрешила: наистина беше ядосан.

— Дишам свеж въздух, но това изобщо не те засяга.

— Знаеш, че нямам предвид това.

— Знам ли?

— Не си играй с мен — заплашително каза той, като пристъпи към нея. — Защо ме последва в Лондон?

Никол зяпна, слисана не толкова от въпроса, а от прозорливостта му.

— Колко си самонадеян! Не съм те последвала! — излъга тя. Никога, за нищо на света нямаше да му признае истината.

— Не ти вярвам.

— Това е твой проблем, не мой.

— Не — бавно каза той, — точно тук грешиш. Това определено е наш проблем.

Никол стоеше като вкаменена, неспособна да проумее думите му. Тогава погледът му се плъзна към деколтето й и дъхът й секна. Обзе я опасно желание. Измина много време, преди той да заговори отново, без да откъсва очи от нея.

— Знам, че ти никога не идваш в Лондон, Никол. Знам, че си дошла заради мен.

— Ти си непоносимо нагъл — отвърна троснато тя.

— А ти си лъжкиня.

— Не! — извика Никол разтреперана.

— Тогава защо си дошла тук, след като не си идвала след… след скандала?

Разбира се, той не можеше да не знае за нейното падение, всички знаеха, но това, че го бе споменал така направо, я смути. Досега винаги се бе преструвал, че не знае, или по-точно — че не го интересува.

— Е, какво? Не можеш да намериш подходящо обяснение?

При това напомняне, че трябва да се защити и да го излъже, цялото й лице пламна.

— Бях в Лондон миналата година. Истина е! Реджина винаги ме умолява да дойда, така беше и сега.

Той пристъпи още една крачка напред. Усмивката му беше студена.

— Само като си помисля, че те смятах за превъзходна актриса.

Никол отстъпи назад.

— Не играя роля.

— Нима? Точно в този момент си ужасна актриса. — Докато го казваше, херцогът направи още крачка напред и Никол отново отстъпи. — Какво има, Никол? Страх ли те е от мен? — предизвикателно попита той.

Никол тутакси вирна брадичка.

— Не се самозаблуждавай!

Херцогът се усмихна мрачно.

— Не съм си го и помислял. Ти не се боиш от мен, нали? Твоята игра ми е ясна, Никол. Аз не съм глупак.

— Не знам за какво говориш.

Той се изсмя пренебрежително.

— И после твърдиш, че не си била актриса!

Никол отново вирна глава, разярена от подигравателния му тон.

— Мисли каквото си искаш. Само че аз нямам ни най-малка представа накъде биеш.

— Ти ме преследваш, нали, скъпа?

— Ти наистина си сериозно заблуден — извика тя.

— Много жени — рязко смени тона той — са се опитвали да сторят това, което се опитваш да сториш ти. И нито една не е успяла да ме откъсне от Елизабет. Разбираш ли?

Думите му я зашлевиха като плесница. Никол си пое дълбоко дъх. В очите й заблестяха сълзи.

— Аз не се опитвам да те откъсна от твоята безценна Елизабет! — изсъска тя. — И ти предлагам да се връщаш при нея, преди да е дошла да те търси и да те открие в такова интимно уединение с друга!

— Елизабет се прибра вкъщи.

— За да ти стопли леглото ли? — жлъчно подхвърли Никол.

Той се сепна, но се окопити веднага.

— Така, както ти се иска да го стоплиш ти?

Никол зяпна. Лицето й се изчерви, но се надяваше, че тъмнината скрива това.

— Това е последното място, където някога бих поискала да бъда.

— Нима? Нужно ли е да ти припомням последните ни срещи?

— Нужно ли е да ти припомням кой се държа отвратително по време на тези срещи? — извика тя.

— Предполагам, че е напълно в реда на нещата една дама да удря мъж с камшика си за езда, да не говорим да препуска на шир и длъж, облечена като момче.

Никол изопна решително снага.

— Тръгвам си. Не съм длъжна да стоя тук и да слушам оскърбленията ти.

Когато се помъчи да мине покрай него обаче, той я сграбчи за лакътя и я завъртя към себе си. Тя не направи и опит да се отскубне, защото знаеше, че е безсмислено. Лицето му беше толкова близо до нейното, че й бе невъзможно да поеме дори нищожна глътка въздух.

— Напусни Лондон.

— Ти не можеш да ми заповядваш да напусна града!

— Усилията ти са напразни, Никол. Няма да успееш.

Никол издърпа рязко ръката си.

— Не се опитвам да те разделя с Елизабет! Нямам склонност към прелюбодейства, за разлика от долните негодници като теб!

— Нима? — Той я улови за брадичката и преди тя да разбере какво става, устните му бяха на милиметри от нейните. — Наистина ли?

— Не прави това! Какво се опитваш да постигнеш?

Двамата се взряха един в друг. Той бе стиснал здраво челюст.

Пръстите му, впити в лицето й, й причиняваха болка. Никол чакаше да я целуне, искаше тази целувка, боеше се от нея, от него. Внезапно обаче херцогът я пусна.

— Въпросът е какво се опитваш да постигнеш ти? — каза той. Очите му святкаха. — Ако ти не напуснеш Лондон, Никол, ще го напусна аз!

— Добре — извика тя. — Добре! Върви си тогава! Защото аз не съм твоята безценна Елизабет, та да ми даваш нареждания!

Той се взря в нея. Беше толкова разярен, че цялото му тяло трепереше. За миг Никол бе сигурна, че ще я удари… или ще я сграбчи в прегръдките си. Но този миг отлетя и преди тя да се опомни, херцогът вече й беше обърнал гръб и крачеше през двора. След секунди вратата на къщата се затвори с трясък зад него.

Никол се свлече на твърдата каменна пейка в ъгъла на двора, треперейки неудържимо. Не виждаше звездите над главата си, не виждаше нищо друго, освен него. Сетне тя хвана лицето си в ръце, които продължаваха да треперят. Какво ставаше с нея? Защо, о, защо изобщо трябваше да среща херцог Клейбъроу?