Той стисна челюст. Измина много време, преди да отговори — време, в което в гърдите му очевидно се водеше ожесточена вътрешна борба. Накрая пръстите му стиснаха ръката й още по-силно.

— Ще говорим. Каретата ми още не се е върнала. Можеш да ме откараш до Клейбъроу.

— Нищо подобно няма да направя!

Херцогът обаче бе взел вече решение и бързо я избута в каретата. Никол се стовари не съвсем грациозно на задната кожена седалка. За неин ужас след миг той я последва, седна до нея и затвори вратата.

— Клейбъроу — нареди на кочияша той. — А после можеш да откараш лейди Шелтън у дома.

— Да, Ваша светлост — кимна кочияшът и след миг каретата потегли.

— Защо го правиш? — извика Никол.

Херцогът се обърна към нея. Очите му горяха и това предизвика незабавен отклик у нея, разпалвайки собственото й желание, тръпнещо в нея още от мига, в който се бе приближил към нея с кошницата в ръка.

— Какво смяташ да правиш? — попита той.

Нима бе разгадал намеренията й? Може би е твърде прозрачна или пък той — твърде прозорлив? Тя успя да се усмихне, ала усмивката й бе мрачна.

— Ще си отида. В понеделник се връщам в Драгмор.

Той се взря в нея. Никол чуваше забързаните удари на собственото си сърце. Начинът, по който я гледаше, и неговата близост не й позволяваха да мисли, но й позволяваха да се надява. Да се надява, че той ще се противопостави на плановете й. Той не го стори. Вместо това извърна глава и се загледа през прозореца, разкривайки изсечените очертания на профила си. Обзе я ужасяващо разочарование. Прииска й се да заплаче. Прииска й се да го докосне.

Не стори нито едното, нито другото.

Херцогът отново се обърна към нея.

— Тогава това означава сбогом — каза напрегнато той.

— Да.

Още един напрегнат миг запълни бездната помежду им.

— Никол…

Тя мълчеше. Мълчеше в очакване той да се противопостави… или да разкрие чувствата си.

— Ти си уникална — каза той. — Изобщо не си като другите.

Това бе най-големият комплимент, който би могъл да й направи, осъзна Никол, и по бузите й мълчаливо се застичаха горещи сълзи.

— Не плачи. — Пръстите му докоснаха лицето й. — Защо плачеш?

Тя поклати безмълвно глава, впила поглед в него. Той се приведе напред. Никол не помръдна, макар да знаеше какво ще последва, макар да знаеше, че трябва да се съпротивлява. Но това щеше да бъде последната им целувка и тя искаше да я запомни завинаги.

Той хвана лицето й в шепи и допря устни до нейните.

Целувката беше нежна, сякаш между тях съществуваше истинска обич. После ръката му се плъзна към шията й и трепна; устните му станаха по-настойчиви, нетърпеливи. Сълзите на Никол бяха секнали.

Тя нададе окуражително възклицание, вкопчи се в реверите на сакото му и без колебание се плъзна под тялото му, а той се отпусна върху нея. Ръцете му я обгръщаха, нейните ръце го обгръщаха. Езиците им се сплетоха с трескава жажда, набъбналата му, пулсираща мъжественост се намести във вдлъбнатината между бедрата й. И той започна да се движи — бавно, по-бързо, все по-бързо.

Никол не искаше всичко да свърши дотук. Не искаше да го остави да си отиде. Не искаше да го загуби заради друга жена, която и да е тя; искаше да й принадлежи.

Тялото му се изопна нагоре. Тя се бе вкопчила в него, беше го оставила да прави каквото пожелае. Напрежението в нея растеше с главоломна скорост. И всеки момент щеше да избухне, да я взриви.

Внезапно той престана да се движи и се отпусна върху нея. Дишаше тежко, Никол също. Едва сега осъзна, че краката й обгръщат хълбоците му. Искаше да умре, ала не от срам. В момента срамът бе последното, за което можеше да мисли.

— Каретата спря — каза той с подрезгавял глас. — Преди известно време.

Тя затвори очи.

— Ако бях негодник, щяхме да довършим започнатото тук и сега. — С тези думи херцогът се отмести настрана.

Доста време мина, преди Никол да събере сили да се изправи. Той седеше сковано до нея и я гледаше.

— Не заради това се качих в каретата ти.

— Знам.

— Намеренията ми не бяха такива.

— Не съжалявам.

Той продължаваше да я гледа. Отново я завладя тъга, още по-силна от преди. И отново Никол зачака херцогът да й каже да не напуска Лондон.

— Сбогом — тихо промълви той. Сетне рязко разтвори вратата и напусна каретата и нея самата.

Докато затваряше вратата, тя хвърли един последен поглед към лицето му. Беше сурово и безизразно. Незабравимо. Той бе незабравим. Никол обгърна раменете си с ръце, за да се предпази инстинктивно от внезапния студ и празнотата край себе си. Сама и обвита като в пашкул от приглушената светлина, тя остави сълзите да изпълнят очите й.

Каретата започна да се отдалечава. Стори й се, че усеща погледа му, вперен в нея. А после й се стори, че чува гласа му да казва „Никол…“ Нежен като шепот. Болезнен.

Никол нямаше смелост да погледне през прозорчето. Вместо това тя изтри очи с решителен жест и се обърна право напред, вперила взор в тъмнината.

12

Марта тръгна нагоре по стълбите към стаята на Никол. Не бе успяла да отиде на пикника, но естествено вече беше запозната в най-големи подробности със случилото се.

— Ще ми разкажеш ли? — започна тя, но тутакси млъкна, вторачена в малката камериерка Ани, която вземаше дрехи от голямата купчина върху леглото на Никол, сгъваше ги и ги слагаше в куфари. — Къде отиваш?

Никол отпрати Ани, като й каза, че ако иска, може да продължи по-късно, после се обърна към най-добрата си приятелка.

— Къде мислиш? Връщам се в Драгмор.

— Не можеш да си тръгнеш от Лондон точно сега!

— Защо не?

— Защото херцогът те прие, а скоро и другите ще започнат да те канят. Животът ти е на път да се преобърне. Не можеш да си тръгнеш!

Никол прехапа устни и извърна поглед. Знаеше, че трябва да си тръгне. Вчера си бяха казали сбогом. Всичко бе свършило. Нямаше друг избор.

Но тя вече не възприемаше Драгмор като убежище. Домът й внезапно бе изгубил предишното си очарование и й се струваше ужасно скучен и празен. Толкова силно се изкушаваше да остане, че и най-малкото окуражаване можеше да промени решението й. И все пак трябваше да си тръгне. Бяха си казали сбогом. Би било истинско самонаказание да остане в Лондон, при херцог Клейбъроу и неговата годеница.

— Всеки път, когато съм с него, сърцето ми се къса — каза тя тихо.

— О, Никол — промълви Марта и хвана ръката й. — Ако искаш да знаеш, мисля, че херцогът е много заинтригуван от теб и затова купи обяда ти. Но той е човек на честта и никога няма да изостави Елизабет. Всички знаят, че тя страда от някаква мистериозна слабост и че си е тръгнала от благотворителния пикник, защото се е изтощила прекалено много с приготовленията му. Снощи бяха заедно на театър, но не стояха дълго.

Никол обърна гръб на приятелката си и закрачи из стаята.

— Знам, Марта и затова не мога да остана. Да ти призная, истината е, че се страхувам от онова, което може би изпитвам към него. Не е редно да жадувам за него, щом той принадлежи на друга. Срамота е. — Тя се взря в Марта. Питаше се дали тя може да разбере какво точно има предвид.

Дори да се бе досетила за подтекста на думите й, Марта не го показа с нищо. Темата беше прекалено интимна дори за близки приятелки.

— Донякъде си права, че трябва да се върнеш в Драгмор, щом не можеш да превъзмогнеш чувствата си. От друга страна обаче сега му е времето отново да влезеш в обществото, а херцога рано или късно без друго ще го забравиш. Ако останеш, ще намериш някой друг. Сигурна съм.

— Не искам друг.

— Защо трябва да намира друг? — попита Реджина, която тихомълком се бе появила на прага. — И къде отива Никол?

— Трябваше да почукаш — смъмри я Марта.

Реджина се усмихна сладко.

— Защо? Има ли какво да крие сестра ми? — Тя затвори вратата и развълнувана се обърна към тях. — Какво стана вчера? Никол, трябваше да видиш как те гледаше херцог Клейбъроу!

Думите й пронизаха Никол като кинжал и я накараха да потръпне от копнеж, макар да знаеше, че всичко е безнадеждно. Въпросът обаче се изплъзна от устата й.

— Как ме гледаше?

— Сякаш си единствената жена на света.

— Моля те, Реджина. — Никол побърза да седне на дивана за опора. — Грешиш.

Реджина седна до нея.

— Ти също го харесваш, това е очевидно.

— Толкова ли е очевидно? — извика поруменяла Никол.

— За мен е очевидно — увери я Реджина. — Вярно ли е, че си го закарала до дома му с твоята карета?

— Да, вярно е. — Този път тя не се изчерви. Спомни си в най-големи подробности последната им среща. Винаги щеше да си я спомня.

— Елизабет е хубава — говореше й Реджина, — но не може да се сравнява с теб. Обзалагам се, че херцогът ще я изостави заради теб.

— Реджина! — сряза я остро Марта. — Не карай сестра си да мечтае напразно. Той няма да направи такова нещо.

— Ужасно си старомодна — извика Реджина. — За любовта няма невъзможни неща!

Никол се изправи и остави двете момичета да спорят помежду си. Знаеше, че Марта е права, а Реджина греши, но романтичката у нея тайно желаеше да е обратното. Не можеше да прогони от мислите си златистия му образ и спомена за вчерашната им раздяла. Сега беше сигурна, че той наистина е произнесъл името й, че това не е било плод на въображението й. Защо я беше повикал? Наистина ли я е гледал така, сякаш е единствената жена на света? Никол разтърка пулсиращите си слепоочия. Не трябваше да слуша Реджина. Тя изобщо не познаваше мъжете!

Марта отново се обърна към нея и прекъсна мислите й.

— Не бива да напускаш Лондон, Никол, умолявам те. Херцогът никога не остава за дълго в града и не се появява често на обществени места. Разбира се, пътищата ви ще се пресекат още един-два пъти, но не повече, уверявам те. Ако си тръгнеш сега, ще си останеш стара мома, забутана в провинцията. Не прави това със себе си.

Никол се взря в нея. Мислеше си как херцогът бе преобърнал живота й с главата надолу. Преди да го срещне у семейство Адърли тя се чувстваше щастлива. Не страдаше от този глупав, болезнен копнеж по онова, което не можеше да има. Харесваше си живота такъв, какъвто беше.

Но това време бе отминало. Дори да го бе срещнала само веднъж, нямаше да го забрави никога. Но те не се бяха срещали само веднъж и не се бяха просто запознати. Той имаше златно, мощно, блестящо излъчване, подобно на слънцето. И подобно на слънцето от него струеше неудържима жизнена сила. Беше разрушил безвъзвратно спокойствието и хармонията в живота й. Защото дори когато не го виждаше, Никол знаеше, че той съществува, усещаше го. Досущ като слънцето.

Вече не можеше да си представи живота си в Драгмор. Внезапно той беше започнал да й се струва непоносимо самотен. Никога досега не се беше чувствата самотна, а сега самотата я обгръщаше като черен плащ. Мразеше я.

— Не знам. Трябва да си помисля.

Реджина също я окуражаваше да остане, но Никол се опитваше да не слуша по-малката си сестра, която продължи да й намеква, че е възможно между нея и херцога да разцъфти любовно чувство. Колко наивна и млада бе Реджина, щом можеше да вярва в такива илюзии. Освен това Никол трябваше да признае пред себе си и още нещо, нещо, което не можеше да отрича повече. Колкото и да се опитваше, не можеше да намрази Елизабет. Не я познаваше добре, но и не беше нужно. Тя бе една от най-милите девойки, които бе срещала. Дори ако Реджина беше права, дори ако херцогът изоставеше Елизабет и избереше нея, Никол никога нямаше да си проста, че е причинила подобна болка на друга жена. Нямаше щастлив изход от тази ужасна ситуация, освен, разбира се, единственият възможен — да забрави херцог Клейбъроу.

Ако човек изобщо може да забрави слънцето.

* * *

Херцогът влезе във вестибюла на лондонския си дом с разрешена коса и зачервено от вятъра лице. Връщаше се от дълга сутрешна езда из парка и покрай Темза. Беше яздил като гонен от демони, бързо и безразсъдно, за да избяга от мислите си. Успя, защото съсредоточи цялото си внимание върху обуздаването на кобилата, която беше избрал — коварно и опасно животно.

Не беше закусвал и когато влезе в трапезарията, на масата го очакваха пушена сьомга и бяла риба. Не се изненада, че майка му е в стаята, защото беше видял отвън каретата й. Обикновено посещенията на Изабел го радваха, но не и днес, тъй като много добре знаеше защо е дошла. Настроението му се влоши още повече.

— Добро утро, мамо — каза той, целуна я по бузата и седна на мястото си.

Изабел отвърна на поздрава и му наля черен чай.