— Вчера събрахме хиляда петстотин двадесет и осем лири — каза тя с равен тон, но погледът й го пронизваше.

Ейдриън се облегна назад на стола.

— Включваш ли петстотинте лири, които дадох аз?

Тя го погледна остро.

— Да.

— Виждам, че нямаш търпение да се нахвърлиш върху мен. Давай.

— Не зная дали искам да се нахвърля върху теб — каза Изабел, без да откъсва очи от единствения си син. — Ужасих се, като я видях поставена в толкова неудобно положение и това, че ти й се притече на помощ, ме трогна. От друга страна…

Ейдриън повдигна вежди.

— Ейдриън, моля те, кажи ми, че между вас двамата няма нищо!

— Не мислиш ли, че това е неподходяща тема за разговор между майка и син? — попита рязко той.

— Тъй като баща ти е мъртъв, нямам друг избор.

— Човек винаги има избор, мамо.

— Е?

— Да кажем, че се опитах да защитя Никол Шелтън от всякакви бъдещи оскърбления.

Изабел положи ръце в скута си.

— Елизабет те обича, Ейдриън.

Той трепна.

— И аз я обичам. Винаги съм я обичал. Бях на кръщенето й. Държал съм я на коленете си. А откакто проходи тя ме следва навсякъде. Няма да разваля годежа си с нея, мамо.

Изабел знаеше, че той наистина мисли това, което казва и че може да му вярва. Но въпреки това не можеше да спре да се тревожи, защото прекалено добре знаеше, че сърцето следва свой собствен път, без да държи сметка за последиците. Ужасно се страхуваше, че може да види това да се случва между сина й и Никол Шелтън.

Господ й беше свидетел, че нямаше право да бъде съдница, защото някога сама се бе поддала на забранена страст, но с нея нещата бяха различни, Франсис беше жесток, неверен съпруг.

Думите на Ейдриън я откъснаха от мислите й.

— Тревожа се за Елизабет — казваше той. — Убеден съм, че си права — тя е болна. Отслабнала е още повече и се уморява още по-лесно, отколкото в началото на престоя ми в Лондон. Повикал съм лекар да я прегледа.

— О, радвам се — възкликна Изабел. — Тя знае ли?

Херцогът я погледна мрачно.

— Не само, че знае, но този път дори не протестира.

Майка и син се взряха един в друг, осъзнавайки смисъла на казаното. Досега Елизабет винаги бе твърдяла, че се чувства добре, но щом бе приела да я прегледа лекар, значи признаваше, че наистина нещо не е наред.

Внезапно Изабел си представи Никол Шелтън — толкова различна от Елизабет, колкото денят от нощта. О, тя разбираше влечението на Ейдриън към нея, защото Никол бе красива и интелигентна, здрава и жизнена — жена, която можеше да бъде достойна съпруга на енергичен и силен мъж като сина й. Ако не беше Елизабет, Изабел с цялото си сърце щеше да одобри подобна връзка, без да се интересува от скандала.

Съжали за поканата, която бе изпратила тази сутрин. Молеше се да не е допуснала ужасна грешка.



Граф и графиня Драгмор се върнаха в Лондон късно на следващия ден. Никол още не беше заминала. Разкъсваше се между мисълта да се върне в Драгмор, който сега я ужасяваше и желанието да остане в Лондон, където можеше да се надява единствено на случайни срещи с херцога. След вечеря Джейн покани Никол в стаята си, за да поговорят.

Никол често разговаряше с майка си, но не и вечер, и не в нейната стая. Очевидно Джейн искаше да обсъди с нея нещо важно. Тя се настани на червения диван пред камината и впери питащ поглед в майка си.

Джейн наля шери за двете и седна до нея.

— Скъпа, чух, че си стягаш багажа.

Никол пое питието от ръката й.

— Бях решила да се върна в Драгмор, но вече не съм толкова сигурна. — Тя вдигна поглед към майка си. Искаше й се да й довери всичко, но знаеше, че не може.

— Заради херцог Клейбъроу ли? — попита внимателно Джейн.

Никол с мъка сдържа слисаното си възклицание и смутено вдигна очи към нея.

— И аз чух за благотворителния пикник — каза Джейн, като се протегна и стисна ръката й.

— О, мамо! — В гърлото на Никол заседна буца. Тя бързо сведе очи и се загледа в скръстените си ръце.

— Можеш да споделиш с мен, скъпа.

— Не мога.

— Нищо, което ще ми кажеш не би ме шокирало, а освен това съм сигурна, че вече зная какво изпитваш.

Никол се осмели да вдигне поглед към майка си. Разбира се, Джейн щеше да се шокира ако разбереше какво се бе случило между дъщеря й и херцога. Никол нямаше никакво намерение да й казва, но това само увеличаваше терзанията й още повече.

— Може би и ти си изпитвала същите чувства към татко — успя да промълви с пресекнал глас. Когато произнесе тези думи тя се стресна — не от онова, което беше разкрила пред майка си, а от онова, което разкриваше пред самата себе си.

Джейн беше също толкова потресена, защото до този момент не беше сигурна колко са силни чувствата на дъщеря й към херцог Клейбъроу.

— Аз избягах от баща ти — каза тя. Никол трепна и разля малко от шерито си. — Той се съгласи да се ожени за мен, но аз бях сигурна, че го прави само защото ме е компрометирал. — Нямаше да разкрие истината на дъщеря си. Всъщност тя бе прелъстила графа, като се вмъкна в леглото му, когато той беше много пиян. — Обичах го толкова много, че не можех да понеса да му стана съпруга, ако и той не ме обича.

— Мисля, че те разбирам.

— Обичаш ли го? Защото аз обикнах баща ти още в мига, в който го видях за пръв път.

Никол се извърна и се загледа в огъня. Остана дълго мълчалива. Боеше се да проговори, боеше се от отговора си. Накрая каза:

— Той не ме обича. Обича Елизабет, която е мила и добра. И аз я харесвам, макар че отначало я мразех. Той просто… ме желае.

Джейн се намръщи.

— Любовта между двама души е рядък и ценен дар, Никол. Рядък и ценен. Вярвам, че ако той наистина обичаше Елизабет, нямаше да желае теб. Но това е без значение. Херцогът държи на думата си и няма да развали годежа. Радвам се, че толкова ясно схващаш ситуацията, че разбираш. Ти си млада и силна и аз знам, че можеш да го забравиш.

Никол се обърна към майка си с премрежени от сълзи очи.

— Никога няма да го забравя, мамо, никога. Но това няма значение.

Джейн стана и прегърна дъщеря си, за да я утеши, както бе правила много пъти, когато тя беше по-малка. Когато Никол се успокои, тя отново седна.

— Как бих искала да мога да ти помогна.

— Добре съм.

— Всичко ще си дойде на мястото, Никол, повярвай ми. След онова, което направи той на пикника в събота, вече всички знаят, че херцогът те приема. Скоро и другите ще започнат да те приемат. Знам, че сега те боли, но ще допуснеш голяма грешка, ако си тръгнеш от Лондон.

— Така казва и Марта.

— Искам да останеш — каза Джейн и я улови за ръцете. — Имаш шанс обществото отново да те приеме и така да намериш някой, който ще те обича колкото и ти него. Не клати глава! Ще преодолееш чувствата си към херцога! Можеш да бъдеш известна и търсена дама тук или самотна стара мома в Драгмор. Бях се отчаяла и ужасно ме болеше да те гледам как прекарваш най-хубавите години от живота си сама в провинцията. Баща ти също се беше отчаял. И двамата те молим да останеш, Никол, и да се възползваш от онова, което направи херцогът.

Родителите й рядко я молеха за нещо и Никол не можеше да им откаже. Но истината бе, че и не искаше да им отказва. Ако бъдеше честна пред себе си, трябваше да признае, че онази част от нея, която отказваше да забрави херцога, не искаше тя да се връща в Драгмор, където само щеше да вехне от копнеж по него.

— Наистина ли мислиш, че ще започнат за ме приемат? — Тя се опита да си представи онова бъдеще, което чертаеше майка — бъдеще, пълно с галантни ухажори, бъдеще, в което щеше да се появи нейният вълшебен принц и да поиска ръката й. Нищо не се получи. Навярно би мечтала за такова бъдеще, ако можеше да забрави херцога, ако можеше да открие щастието в нещо друго. Ала тя нито за миг не си представяше, че това е възможно.

— Сигурна съм — каза Джейн.

— Ще остана.

Майка й се усмихна доволно. После се поколеба.

— Щом ще останеш, трябва да ти кажа за поканата, която приех. Става въпрос за лов в края на седмицата.

— Обичам лова — каза Никол и моментално засия при мисълта за такъв уикенд.

— Домакиня е вдовстващата херцогиня Клейбъроу.

— Мамо, не мога. — Но още докато го казваше, умът й работеше трескаво: ще ловува; херцогът ще бъде там; Елизабет със сигурност няма да дойде, не и на лов.

— Не познавам добре херцогинята, но съм говорила с нея няколко пъти и много й се възхищавам. Мисля, че и тя ме харесва. Винаги сме се разбирали невероятно добре. На този лов са поканени само трийсет семейства, трийсетте най-могъщи фамилии в страната. Ще има доста ергени, Никол. Искам да те видят. Херцогинята изрично те е включила в поканата си и това е изключително великодушие от нейна страна. Тя също те покровителства като херцога. Никол, това е само началото.

Щеше да е болезнено да види херцога, особено ако дойдеше и Елизабет. В същото време разбираше точно какво означава да си поканен от херцогиня Клейбъроу в дома й на такъв уикенд; такава покана не можеше да бъде отказана.

— Но защо го прави? — попита смаяно Никол.

— Може би защото, също като сина си, тя е добра и не може да търпи несправедливостта — каза простичко Джейн. — Знам, че ще се чувстваш неловко и макар да искам да дойдеш, ако още си угнетена, ще те разбера и ще кажем, че си болна.

— Щом ме е поканила лично, ще дойда — заяви Никол. Обеща си твърдо, че ще започне нов живот и че скоро ще има много ухажори. Нищо, че сърцето й се присмиваше на тези нелепи обещания.

13

Елизабет се почувства по-добре едва в понеделник следобед. Вечерта след благотворителния пикник херцогът я беше завел на театър, но се наложи да напуснат представлението рано, за да може Елизабет да си почине. Остана два дни на легло. Макар че нямаше треска, изглежда изпитваше все по-силна болка и нямаше нито сили, нито желание да стане. Лекарят, когото повика Ейдриън, не можа да открие какво я измъчва и накрая каза на херцога, че годеницата му вероятно страда от слабо сърце, поради което трябва да си почива повече и да избягва напрежението.

— Но защо тогава казва, че тялото я боли? — попита херцогът, раздразнен от неспособността на лекаря да каже какво точно й има и как трябва да бъде лекувана.

— Не знам, вероятно е хванала и грип. Казвате, че за пръв път се чувства така зле, нали? — попита лекарят.

— Да — отвърна херцогът. Лекарят й предписа хапче за неразположението.

В понеделник следобед Елизабет започна да става, усмихваше се и се чувстваше по-добре. Във вторник отиде на пазар с прислужницата си. Изглежда лекарят беше прав, че е хванала грип и че има слабо сърце, което обясняваше защо се уморява толкова лесно. Херцогът се успокои.

Болестта на Елизабет не само го бе смутила, беше го и уплашила. Ейдриън бе свикнал да държи всичко под контрол, беше мъж с желязна воля и строга самодисциплина. Ако делата му не вървяха както трябва, той работеше неуморно за да преодолее трудностите. Работеше толкова, колкото се налагаше, влагайки върховно търпение и настойчивост. Вече много години управляваше именията и бе свикнал да разполага с неограничена власт. В този случай обаче, внезапно се бе почувствал безсилен. Не можеше да контролира здравето на годеницата си, но за щастие то се бе подобрило също така мистериозно, както се беше влошило.

Животът му сякаш внезапно се бе преобърнал с главата надолу. Нормалното му всекидневие включваше преди всичко усилен труд, но вече не беше така. И причината не беше само болестта на Елизабет, която не се поддаваше на обяснение. Причината беше и в Никол Шелтън, и в неговия силен интерес към нея. Това също не се поддаваше на обяснение и що се отнасяше до нея, той губеше контрол над себе си. А херцогът не беше свикнал да губи.

Имаше много неотложни дела, с които трябваше да се занимава в Лондон, но през малкото си свободно време посещаваше по два пъти на ден дома на Стафърд, за да проверява как е Елизабет. Щеше да бъде егоистично и нетактично от негова страна, ако не го правеше. Много по-нетактични обаче бяха нежеланите мисли, които му минаваха, като гледаше годеницата си.

Без да иска, той тайно правеше сравнение. Елизабет беше болнава, дребна и крехка. В съзнанието му изплуваше образът на Никол Шелтън. Тя не беше болнава, дребна и крехка, напротив. Беше здрава и жизнена. При едно от посещенията му Елизабет заспа докато седеше до нея, и точно тогава му хрумна, че не изпитва ни най-малко влечение към годеницата си и че никога не е изпитвал. Всъщност дори никога не я беше целувал, освен веднъж на осемнайсетия й рожден ден и то само защото знаеше, че тя го очаква. Но онова беше непорочна целувка.