Управителят на конюшнята я очакваше. Никол му махна за поздрав и се усмихна. В отговор О’Хенри също й се усмихна. И той бе с бричове и ботуши, но неговите бяха изцапани и износени, а изтърканата му зелена шуба определено бе виждала и по-добри времена.

— Добрутро, Ваша светлост — поздрави той и изведе оседланите коне. — Мислех, че днеска няма да дойдете.

— Да пропусна да пояздя Зевс? Никога!

Яхнаха конете и потеглиха. Никол бе в приповдигнато настроение, тъй като нейният свят бе станал почти съвършен. Единственото, което му липсваше, бе любовта на нейния съпруг, но тя все повече се убеждаваше, че наистина е напълно възможно един ден да има и нея.

Час по-късно те излязоха на един черен път. Наоколо не се мяркаше никой и мистър О’Хенри се обърна към нея с широка усмивка.

— Хулиган иска да го пусна да тича на воля. Мислите ли, че ще можете да ме стигнете, Ваша светлост?

Никол се засмя. Мистър О’Хенри вече знаеше, че е отлична ездачка и беше спрял да се безпокои за нея още при първото им излизане заедно.

— Въпросът е дали ти ще можеш да ме настигнеш — предизвикателно отвърна тя, прилепи се до шията на жребеца си и двамата полетяха по пътя в стремглав галоп.

Конете им се изравниха и препуснаха един до друг с оглушителен тропот, устремени с всички сили напред. Състезаваха се грива до грива в продължение на една-две мили, докато внезапно насреща им се зададоха трима мъже. Водени от една и съща мисъл, Никол и О’Хенри дръпнаха юздите и намалиха рязко ход, за да не причинят инцидент или да опръскат с кал лицата на пешеходците.

Тримата мъже ги наближиха и Никол видя, че са млади, дрипаво облечени и с раници на гръб.

— Работници от фермите, които са останали без работа — предположи тя. Вероятно всичко, което притежаваха, беше на гърба им. Сърцето й се сви от жалост. Времената наистина бяха тежки за низшите класи.

— Безпътни пройдохи, ако ме питате мене — изсумтя О’Хенри. — Щом човек иска да работи, все може да си намери нещо. Да не сте им дали никаква милостиня, Ваша светлост.

Никол нямаше пари, иначе с радост щеше да им предложила някоя и друга лира. Внезапно единият от мъжете я погледна право в очите и тя бързо извърна глава. Погледът на червенокосия беше дързък и груб. И прекалено заинтригувани от вида й.

Тройката внезапно се умълча. Никол не погледна повече към тях, обзета от внезапен смут. Усещаше обаче, че те продължават да наблюдават нея и управителя на конюшнята.

— Карайте право покрай тях — каза тихо О’Хенри и пришпори коня си в тръс.

Никол тъкмо се канеше да направи същото, когато червенокосият сграбчи поводите на коня й. Очите й щяха да изхвръкнат от ужас.

— Здрасти, момиче. Хубав кон имаш.

— Пуснете го, ако обичате — каза Никол спокойно, Не желаеше да предизвиква скандал и се надяваше, че това ще се окаже само молба за милостиня.

— Да ти се намират една-две лири? — попита мъжът с широка усмивка, която разкри дупките във венците му.

— Пусни я — каза О’Хенри. Той бе подминал групата, но сега обърна коня си и се приближи към Никол. Наложи му се рязко да дръпне юздите, тъй като един от мъжете стъпи пред него, за да му попречи за продължи.

— Моля ви — каза Никол. — Нямам никакви пари. Както виждате, не нося дамската си чантичка.

— Не носела дамската си чантичка, момчета — захили се червенокосият.

— Ще взема да мина с коня право през тебе, момко — предупреди О’Хенри мъжа, който препречваше пътя му. — Пуснете Нейна светлост!

— Нейна светлост? — разсмя се нападателят на Никол. — Ако тази е Нейна светлост, тогава аз съм херцогът! Е, щом няма пукнат петак, със сигурност има много хубав кон, а си има и чифт хубави крака. Като гледам, ще им намеря и на двете полезна работа.

Никол възкликна ужасено. О’Хенри тръгна напред с намерение да изпълни заплахата си и да прегази мъжа на пътя. В същото време тя пришпори коня си. Ала червенокосият, който го спираше, не само не пусна поводите, а и сграбчи крака й със свободната си ръка. Жребецът закова на място, объркан и тревожен.

Червенокосият не успя да направи нищо повече. О’Хенри подкара коня към него, принуди този, който стоеше на пътя му, да отскочи настрана и зашиба с камшика си гърба на червенокосия.

Мъжът изскимтя, пусна Никол и коня й и се втурна с рев към коняря. Двамата му другари също се нахвърлиха върху О’Хенри и само след миг го свалиха от седлото и започнаха да го налагат с юмруци.

Никол изкрещя и се спусна с коня си в мелето. Стиснала камшика си, тя започна да удря мъжете като обезумяла.

Беззъбият червенокос се извърна към нея. В очите му святкаха отмъстителни пламъчета. Никол се опита да го шибне през грозното лице, но той хвана камшика, изтръгна го от ръцете й и го запрати надалеч. Сърцето й спря да бие. Мъжът се ухили. В този миг тя разбра, че съдбата й е в неговите ръце и че ще бъде по-лоша и от смъртта.

Жребецът й обаче, вече в паника, надуши човешката кръв, изцвили и се изправи на задните си крака. Огромните му копита се стовариха върху нападателя на Никол. Мъжът изрева от божа и се свлече под предните крака на животното. Никол едва успя да дръпне коня назад, за да не го стъпче.

Мъжът се изправи на колене. По лицето му имаше кръв, дрехите му бяха разкъсани. Олюля се леко, сетне изведнъж хукна да бяга, последван от другарите си.

За секунда Никол остана загледана след тях. Сетне, като дишаше тежко и се мъчеше да успокои коня, тя погледна О’Хенри, който седеше на земята с окървавено лице. След миг той се изплю и от устата му изпадна един изкъртен зъб.

Никол скочи с вик от седлото и се втурна към него.

— О, господи! Добре ли си?

О’Хенри вдигна поглед към нея и тя видя раните по лицето му.

— Нищо ми няма, Ваша светлост. Вас нали не ви нараниха?

И преди Никол да успее да му отговори, усмивката му угасна, очите му се изцъклиха и той се строполи на земята в безсъзнание.

30

Удуърд почука два пъти на вратата на кабинета на Ейдриън и Изабел усети как стомахът й се свива.

Посещението й не бе неочаквано, защото още вчера беше изпратила на сина си бележка с молба да я приеме. Писмото бе необичайно официално. Беше направила два опита да го редактира, но така и не успя да постигне естествения тон, доскоро толкова обичаен между нея и сина й. Накрая тя остави бележката в първоначалния й вид.

Не бе разговаряла истински с Ейдриън откакто преди около месец му разкри истината за неговото раждане. Всъщност, оттогава насетне почти не се бяха виждали. Колкото и да бе болезнено да го признае, Изабел избягваше собствения си син.

Проявила бе желание да помогне на графиня Драгмор със сватбените приготовления и Джейн бе приела с голямо облекчение. Изабел познаваше лейди Шелтън от години, но не бяха близки; сега те бяха станали партньорки и в действията си, и по дух. Разбираха се фантастично. Изабел винаги бе харесвала Джейн, доколкото я познаваше. А след като я опозна по-отблизо, тя не само я хареса още повече, а и започна искрено да й се възхищава. Подобно на самата нея, Джейн бе бунтарка по сърце. Беше интелигентна, независима, състрадателна и мъдра. И също като нея бе жена на действието, а не манастирско олицетворение на женствеността. Изабел добре знаеше, че преди брака си графинята, тогава все още само Джейн Баркли, е била много популярна актриса. Но не смяташе този факт за недостатък, напротив, той я караше да й се възхищава още по-силно.

След като вече познаваше достатъчно добре графинята, Изабел бе повече от сигурна, че Никол ще бъде идеалната партия за нейния син.

Подготовката на голямата, пищна сватба й бе помогнала да забрави за малко страха, който я преследваше от близо тридесет години. Но вече нямаше какво да поглъща вниманието й. Вече не можеше да избяга от това, което бе в сърцето й.

Последният й истински разговор с Ейдриън бе завършил със свада. Той й се бе ядосал, и с право. Винаги се бе страхувала, че синът й ще я презре, че ще я намрази, задето е скрила истината. Най-големите й страхове се бяха сбъднали. Ейдриън бе побеснял. Дали още й се сърдеше? Не издържаше повече на неизвестността. Всеки ден бе за нея нов извор на болка.

Когато Изабел влезе, Ейдриън стана от писалището си и й се усмихна. Тя обаче не можа да отвърне на усмивката му.

— Как си, мамо? Каква странна бележка. Молиш ме да те приема?

Държеше се така, сякаш нищо не се е променило. В сърцето й трепна плаха надежда. Очите й изведнъж се замъглиха от сълзи.

— Не исках да ти се натрапвам.

— Никога не си се натрапвала — каза той някак остро. След това заобиколи писалището. — Нещо не е наред. Какво?

Изабел попи сълзите си с носна кърпичка и се взря в сина си.

— Ейдриън — попита тя тихо — да разбирам ли от държанието, ти, че вече не ми се сърдиш?

— Може би е по-добре да седнеш — отвърна Ейдриън и я отведе до един стол.

— Още ли си ми сърдит?

Той я погледна.

— Мамо, не биваше да криеш от мен истината за Франсис и Ейдриън Стоун, не и след като станах достатъчно голям, за да мога да те разбера. Опитвам се да те оправдая. Ясно ми е, че не си искала да ми признаеш, че си имала извънбрачна връзка. Но аз щях да те разбера. А и да си признаеш за някаква отдавна минала и забравена афера е нищо в сравнение с това да позволиш на един мъж — на собствения си син — да знае кой е истинския му баща. Как можа да не разбереш това?

— Знаех, че постъпвам неправилно — прошепна Изабел.

— Тогава защо? — настоя Ейдриън. — Защо не ми каза по-рано? Разбирам защо не си казала на Ейдриън Стоун — в края на краищата той вече не е бил част от живота ти. Но аз съм твой син. Аз трябваше да зная. Не можеш да си представиш какво облекчение изпитах, щом разбрах, че Франсис не ми е истински баща.

— Страхувах се.

— От какво? От това, че тайната ще стане публична? Това никога няма да се случи, мамо. Ще пазя репутацията ти с всички сили.

— Не се боях за репутацията си — каза Изабел, мачкайки ожесточено кърпичката в ръцете си.

— Тогава за какво? Наследството ми е гарантирано, дори и истината да излезе наяве. В края на краищата дядо Джонатан те направи свой наследник след Франсис. Законната наследница на Клейбъроу си ти, а след теб — аз. Имам много братовчеди, които умират от желание да оспорят правата ми, но техните претенции ще бъдат отхвърлени от съда.

— Страхувах се, че ти никога няма да ми простиш за постъпката и за това, че не ти казах.

Ейдриън я погледна с изненада, после се усмихна нежно.

— Мамо, това е нелепо.

— Прощаваш ли ми? — попита невярващо Изабел.

— Мамо, бях сърдит, но това е минало. Нищо не се е променило, макар да съм леко обиден, че си ме смятала способен да те заклеймя, задето си открила любовта с друг мъж, а не с Франсис. Радвам се, страшно се радвам, че си преживяла поне малко щастие в живота. Господ е свидетел, че Франсис положи всички усилия да те направи нещастна.

Изабел зарови лице в шепите си, обзета от огромно облекчение. Доплака й се. Трябваше да знае, че синът й, нейният прекрасен син, никога няма да се отрече от нея. И все пак, откъде да знае? Ейдриън бе толкова праволинеен, понякога дори прекалено морален. Беше толкова благороден, най-благородния човек, когото познаваше. А стореното от нея бе напълно непристойно, въпреки че го бе сторила от любов.

Ейдриън я потупа непохватно по рамото.

— Не плачи, мамо. Миналото е минало. Пред нас е бъдещето.

Изабел най-после успя да се усмихне.

— Изпратил съм детективи. Единият трябва да е стигнал до Бостън преди две седмици. Ако баща ми е там, ако е жив, би трябвало да е получил писмото ми. Зная, че звучи прекалено оптимистично, но не мога да не се надявам, че отговорът вече пътува през Атлантика.

Изабел изтръпна. Трябваше да се досети, че Ейдриън ще започне да издирва баща си незабавно.

— Когато науча нещо, ще те уведомя веднага.

— Не — поклати енергично глава тя. — Не. Не желая да знам. Не искам да зная дали е жив или мъртъв. Или женен. Не.

Той я погледна.

Сърцето й щеше да се пръсне. След всички тези години бе немислимо той да е жив, да не е женен и все още да я обича. Немислимо. Ако го видеше щастливо женен или безразличен към нея, болката щеше да е непоносима. Точно толкова, колкото и ако бе мъртъв.

— Добре, мамо — отговори Ейдриън меко. За да смени темата, той я попита дали иска да остане и да вечеря с него и съпругата му.

Изабел се усмихна през сълзи. Щеше да откаже. Много добре знаеше, че младоженците трябва да бъдат повече време сами, за да подредят отношенията си, въпреки че много й се искаше да разбере как вървят нещата между сина й и неговата съпруга. Преди обаче да успее да отговори, вратите на кабинета неочаквано се разтвориха.