Бренда Джойс - Скандална любов

Ейдриън се наведе и надникна през прозореца на каретата. Щом видя дома си, го прониза внезапна тревога.

Беше напуснал Клейбъроу преди четири дни. Четири непоносимо дълга дни. Заминал бе не в пристъп на гняв, въпреки че още беше ядосан на Никол, задето се бе изложила на такава опасност. Заминал бе в пристъп на страх. Всъщност, направо беше избягал.

Но това не му бе помогнало.

Не можеше повече да бяга от самия себе си, от чувствата си или от съпругата си.

Случката с хулиганите, които впрочем веднага бяха заловени и пратени в местния затвор, бе изправила Ейдриън в жестока битка с най-дълбоките му, най-съкровени чувства. Истината, която се бе опитвал да избягва може би от самото начало на връзката си с Никол, сега се бе врязала ясно и неизличимо в ума му. Моментът, в който той осъзна без колебание, че обича съпругата си, беше най-ужасяващият в живота му.

През целия си живот се бе старал да държи себе си и страстите си под железен контрол. През целия си живот бе управлявал строго емоциите си. Още като малък се бе научил да прикрива своите чувства от всички, дори от себе си. Защото да чувства означаваше да бъде и уязвим. Да чувства означаваше да бъде нараняван.

А сега той вече не беше неуязвим. Тъкмо обратното, никога не бе бил толкова уязвим. Любовта му към Никол граничеше с лудостта, беше като обсебен. Онези хулигани едва не я бяха наранили, навярно е можело даже да я убият. Само мисълта за това, дори и сега, четири дни по-късно, го караше да трепери от ужас.

След задържането на тримата мъже веднага бе напуснал Клейбъроу, за да замине за Лондон. За да надбяга собствените си чувства. За да надбяга истината, която сега го гледаше право в очите. Възнамеряваше да си възвърне контрола над себе си — и над сърцето си, — независимо на каква цена. Дори и това да означаваше да остави съпругата си за неопределено време в провинциалното имение и да потърси убежище в прегръдките на други жени.

Ала нито един от плановете му за бягство не успя. Бе отишъл при Холанд Дюбоа с намерението да се отдаде на такива оргии, че да не помисли повече за Никол, но вместо това учтиво скъса с нея. Мислеше да остане в Лондон и да потъне в делата си, но вместо това с нетърпение се отправи към дома.

Осъзнатата истина — толкова нова, толкова властна, — бе все още в него и продължаваше да го плаши. Имаше мигове в последните дни, когато се бе будил посред нощ с усещането за паника и самота, каквито бе изпитвал в ранното си детство. После тревогата му отлетя, но не преди да я осъзнае, не преди да осъзнае собствената си уязвимост. Своята човешка природа.

Накрая се предаде. Никол беше негова съпруга и той бе влюбен в нея. Беше го отблъсквала много пъти, но той бе оцелял — така, както бе оцелял и след жестоките удари на Франсис. Напоследък обаче тя не го отблъскваше. Напоследък между тях имаше примирие денем, което нощем се превръщаше в най-завладяваща интимност. Имаше надежда. Бракът им можеше да успее. Първата им седмица го обещаваше. Ала Ейдриън вече знаеше, че никога няма да се задоволи с това, което бяха споделяли досега. Сега той искаше много повече. Искаше нейната любов и искаше тя да бъде тъй огромна, страстна и всепоглъщаща като неговата.

Когато каретата затрополи по чакълената алея Ейдриън усети, че се изпотява. Преди да замине, се бяха скарали жестоко. Свада, започнала заради него, заради умопомрачителния му страх за нейната безопасност. Вероятно бе усложнил нещата още повече, като замина без да й каже и дума за намеренията си. Как ли щеше да го посрещне Никол сега?

Носеше със себе си предложение за мир. Голяма кутия, опакована в луксозна хартия за подаръци, лежеше на седалката до него. Щом видеше съдържанието й, тя щеше да разбере искреността на желанието му да поправи последиците от гневния си изблик и от необмисленото си заминаване за Лондон.

Каретата спря пред огромните, гравирани врати на Клейбъроу. Ейдриън слезе от каретата с кутията в ръка. На стълбите го посрещна мисис Вийг. Той попита за съпругата си и узна, че тя е горе в покоите си.

Беше така нервен, както когато като ученик го викаха при директора. Изкачи бавно стълбите до третия етаж. В коридора крачките му се удължиха. Сърцето му биеше като обезумяло.

Вратата й бе отворена. Той пристъпи в дневната и долови някакво движение в спалнята. Отиде до вратата и изведнъж го обзе луда радост. Навярно винаги щеше да се чувства така, щом я види. В момента, в който прекрачи прага обаче, радостта му угасна.

Никол бе с гръб към него. Огромен сандък лежеше на пода отворен и пълен почти догоре с нахвърляни безразборно дрехи. На леглото й имаше купища рокли, фусти, ризи, кюлоти, обувки, ръкавици, шалчета и плетени дамски чантички. Ани се суетеше край тях с тревожно изражение на лицето. Докато Никол вземаше поредния куп дрехи, момичето го видя и се стъписа. Никол хвърли купа в сандъка и също го видя.

— Мадам — каза той сковано.

Тя го стрелна с гневен поглед, но тонът й бе повече от учтив — беше официален и страшно студен.

— Ваша светлост.

После рязко се обърна и грабна нов куп дрехи. Херцогът много бавно подпря кутията до стената на пода и скръсти ръце.

— Мога ли да запитам какво правиш?

Нямаше нужда да пита, защото бе очевидно. Пелената на вцепенението започна да се отдръпва и божа прониза гърдите му.

— Не виждаш ли? — тросна му се Никол и хвърли дрехите в сандъка. — Събирам си багажа.

— Това е очевидно. Накъде си тръгнала?

Тя втренчи поглед в него. Сивите й очи блестяха като диаманти и го гледаха точно толкова твърдо.

— Напускам те.

Сега от вцепенението вече нямаше и помен. Ала херцогът цял живот се бе учил да крие реакциите си зад маска и изящно изваяните черти на лицето му не издадоха нищо.

— Напускаш ме?

— Напускам те.

— Разбирам.

Спокойствието му заплашваше да се пропука. Той бързо влезе в стаята, отправи се към прозореца и се загледа с невиждащ поглед през него, обърнат с гръб към нея. Чу, че Никол пак се захваща с багажа и пъхна дълбоко ръце в джобовете си, борейки се да овладее в желязна хватка паниката, която го обземаше. Обърна се.

— Мога ли да попитам защо?

Тя се извърна рязко.

— Как смееш да ме питаш защо!

Преди още ехото от този вик да заглъхне, Никол отиде до него с три бързи крачки и го зашлеви през лицето с все сила. От удара Ейдриън залитна назад.

Тя не се отдалечи. Чакаше със святкащи очи, готова на жестока битка с него. Той обаче никога не би наранил жената, която обичаше.

— Това е, струва ми се, четвъртия път, когато ме удряш.

— И последния.

Никакви други думи не можеха по-ясно да покажат непоколебимите й намерения. Непоколебимата й решителност. Да го напусне. Паниката бе там, прикрита под повърхността — черна мъгла, която заплашваше да го задуши, да го повлече надолу.

Когато видя, че той няма да отвърне на предизвикателството, Никол се изсмя. Дяволски язвително. С омраза. Сетне рязко му обърна гръб и затръшна капака на сандъка.

— Ани, доведи двама прислужници да свалят сандъка долу.

Ани излетя от стаята, загубила ума и дума. Дори не бе усетил присъствието й.

Ейдриън потърси у себе си повече сила, отколкото някога му бе трябвала за каквото и да било, и като по чудо намери. С привидна небрежност, той се приближи към съпругата си. Никол не помръдна и това му даде да разбере, че тя все още иска война. Ейдриън обаче нямаше намерение да се хваща на въдицата. Не и сега. Не когато бе постигнал пълен контрол над себе си.

— Предупреждавам ви, мадам — каза безстрастно той, като я хвана за брадичката с върха на пръстите си. — Ако ме напуснете сега, няма да бъдете приета отново. Никога. Достатъчно ясно ли се изразих?

От устните й се изтръгна див смях.

— Никога няма да се върна! Никога!

Ейдриън още не знаеше защо, но вече не го и интересуваше. Защото цветовете си бяха отишли и мракът отново го бе погълнал. Той бе познат, дори почти успокояващ.

— Много добре. — Той я пусна. Усмивката му бе студена. — Аз ви предупредих. Този път, мадам, вашата безразсъдна натура ще ви отведе, накъдето е решила и аз няма да ви спася.

— Добре.

Той се извъртя на пети и излезе от стаята. Вече бе повече от вцепенен, но това нямаше значение. Беше оставил зад себе си парчетата от разбитото си сърце и бе неспособен да чувства, а това устройваше херцог Клейбъроу по-добре от всичко друго.

Животът бързо възвърна нормалния си ритъм. Херцогът напълно забрави, че изобщо някога е имал съпруга, че жена му някога е съществувала. Върна се към ежедневието, което бе поддържал толкова много години. Ставаше с изгрева и се заемаше с работите на обширните си имения, които непрестанно изискваха неговата намеса. Прекарваше следобедите и вечерите затворен в кабинета си с документите или управителите си. Спеше дълбоко, без да сънува.

Само дето винаги се будеше посред нощ. И всеки път се чувстваше като шестгодишно момченце, а не като мъж, наближаващ трийсетте. В непрогледните среднощни часове го обземаше паника и тя бе истинска. Само тогава той си спомняше за Никол и я мразеше. За пореден път омразата се бе превърнала в негово убежище, в негова сила.

Седмица по-късно в Клейбъроу пристигна майка му. Посещението й бе неочаквано. Ейдриън стана от писалището си, за да я посрещне. Не се зарадва, че я вижда; тъкмо разговаряше с управителя на стопанството за дървен материал, а човекът бе пътувал цял ден от юг за тази среща. Херцогът го помоли да почака и се затвори насаме с майка си.

— Мамо, каква изненада. — Тонът му бе учтив, но нищо повече.

— Ейдриън, какво става? Чух невероятен слух! Че твоята съпруга се е настанила у семейство Сърл в Кобли Хаус!

— Моята съпруга? — сдържано повтори Ейдриън. — А, херцогинята.

Той сви рамене, очевадно незаинтересован от темата на разговора. Внезапно обаче слепоочията му запулсираха.

— Да не би да сте се скарали? Или тя само гостува на семейство Сърл? Моля се да е второто, но коя младоженка на втората седмица от брака си ще хукне да гостува на приятели и ще зареже съпруга си?

— Мамо, това е въпрос, който не желая да обсъждам. Но ще отговоря само на него и след това ще оставим тази тема. Решихме да живеем разделени.

— Да живеете разделени! — Изабел бе ужасена.