Тялото му отново започна да се движи — бързо, мощно. Нямаше никакви нежни увертюри, никаква предварителна игра, само резки, яростни тласъци. Тя се отпусна назад, като издигаше към него таза си, за да срещне неговия в буен, страстен сблъсък. По-силно. По-бързо. Телата им се срещаха с ярост, наказваха се взаимно. Внезапно Никол впи свирепо пръсти в него, залята от вълна на огромна, всепоглъщаща наслада. Във върховия момент от гърдите й се изтръгна вик.

С ликуващ смях Ейдриън събра сили за един последен тласък, още по-мощен, още по-дълбок, който я отхвърли назад и я прикова към отсрещната стена на каретата. Тя заби нокти в гърба му, разтърсвана от нови и нови вълни на екстаз, докато той учестяваше все повече и повече тласъците си и накрая изригна в нея.

Останаха да лежат напълно изтощени и подгизнали от пот. Каретата ги люлееше напред-назад. Постепенно Никол започна да усеща тежестта му, която я смазваше, влажната му риза и панталоните, които драскаха голите й гърди и крака. Нощницата й бе събрана безпомощно около кръста. Но не й беше студено. Неговото пламнало тяло я топлеше.

Когато осъзна какво бяха направили току-що и собствената си роля в него, я обзе непоносимо отчаяние. Тя извърна лице от него и затвори очи. В същия миг усети, че Ейдриън я наблюдава.

Нямаше да то погледне. Защото ако отвореше очи, щеше да заплаче. Той вече беше победил. Не заслужаваше още една победа.

Още го обичаше. Въпреки всичко продължаваше да го обича. Не бе забравила защо беше избягала и как той я бе отвлякъл от Кобли Хаус. А сега, сега просто й бе припомнено колко безнадеждни са опитите й да го пропъди от себе си и от живота си.

— Никол — промълви той.

Никол мълчеше.

— Зная, че не спиш.

Тя стисна здраво очи. Искаше й се Ейдриън поне да се изправи, за да не трябва непрестанно да усеща топлината и твърдостта на тялото му, но той просто се надигна леко и се облегна на лакът. Отново я прониза болка, ала Никол я потисна. Ейдриън я бе принудил да се върне при него. Не можеше да избяга, както не можеше да избяга и от любовта си към него. А той се интересуваше само от тялото й — така както се интересуваше от Холанд Дюбоа и от бог знае още колко други жени. Всичко бе безнадеждно, напълно безнадеждно. Безнадеждно бе да обича такъв мъж. Нямаше да плаче, защото ако започнеше, никога нямаше да спре.

Той докосна лицето й. Никол пак отказа да реагира. Пръстите му обаче бяха леки и внимателни, и въпреки болката допирът му й се стори нежен. Тя обаче знаеше, че това е само илюзия.

— Моля те, недей.

— Тогава ме погледни.

Никол се подчини и очите й веднага се напълниха със сълзи. Не знаеше какво бе очаквала да види в погледа му, но със сигурност не беше нежността, която извираше от него. Това бе нейната гибел. Ридания задавиха гърлото й.

— Ако си поплачеш, може би ще се почувстваш по-добре.

— Няма.

— Е, съмнявам се да ти стане по-зле. — Той леко се усмихна.

Тя не можа да отвърне на усмивката му. Внезапно й се прииска да се сгуши в прегръдките му, въпреки че това бе последното място, където би могла да подири утеха. Бързо затвори очи и извърна лице, като ту се молеше той да се отдалечи поне малко от нея, ту копнееше да протегне ръка и да я прегърне.

— Наистина ли е толкова ужасно?

Гласът му бе топъл. Все още беше наведен над нея. Беше прекалено близко. Никол знаеше, че трябва да каже нещо унищожително, трябваше. Вместо това отвори очи и отново срещна погледа му.

Нежността още бе там. Изражението му изглеждаше загрижено, но тя знаеше, че той не се интересува от нея, не повече, отколкото се интересуваше от любовницата си. Ръцете й намериха гърдите му и се опитаха да го отблъснат. Задушаваше се от паника.

— Моля те!

Ейдриън се надигна и я привлече в обятията си.

— За бога, недей! — извика Никол и сляпо замахна да го удари.

Той я притисна към гърдите си.

— Плачи.

— Моля те, не прави това — каза тя, но сълзите й вече се ронеха.

Той не отговори, само я погали със силната си длан по гърба.

— Проклет да си — изхлипа Никол. Юмруците й се свиха и го заблъскаха по гърдите с безпомощни и отчаяни удари, каквито бяха и сълзите й. — Мразя те — проплака тя, докато го блъскаше. — Мразя те.

Той трепна, но не я пусна и не спря да я гали по гърба. Никол продължаваше да плаче, да плаче безспир. Дълбочината на мъката й го потресе. Не можеше да разбере защо плаче, но разбираше тази насъбрана, дълбока болка. Ръцете му я стиснаха още по-здраво, залюляха я, сякаш бе дете. Обзе го тъга.

Мъчно му бе за нея — за това, което й причиняваше такова страдание, а Ейдриън се досещаше, че това е самият той. Мъчно му бе и за себе си. Защото сега, след като бе открил любовта си към нея, след като бе разбрал колко много се нуждае от нея, не можеше повече да отрича чувствата си, а те нямаше да изчезнат. Очевидно любовта му щеше да остане несподелена. Сърцето му кървеше. И докато Никол ридаеше в прегръдките му като дете, той внезапно се почувства като малко момче и също му се доплака. Очите му се напълниха със сълзи.

Опита се да си напомни, че не е вече малко момче, че е възрастен мъж, но това не помогна.

Никол продължи да изплаква мъката си още дълго, но накрая риданията преминаха в хлипове, а немощните й удари по гърдите му постепенно спряха. Ейдриън и сега не я пусна и не спря да я люлее. Юмруците й се разтвориха, а пръстите й се вкопчиха в ризата му.

Бе престанала да плаче, ала през тялото й премина силна тръпка. Ейдриън прокара утешително ръка по гърба й и усети, че тя заспива в обятията му.

— Утре ще се почувстваш по-добре — обеща й той. — Утре нещата няма да ти изглеждат толкова ужасни.

Никол въздъхна.

— Не те мразя — прошепна тя, заровила лице на гърдите му. — Всъщност не те мразя.

Ейдриън почти се усмихна. В миглите му проблесна нова сълза.

— Спи сега. След няколко часа ще си бъдем у дома.

Пръстите й стиснаха ризата му още по-здраво.

— Обичам те, Ейдриън. Не те мразя, обичам те.

Той се вцепени.

Пръстите й се разтвориха и тялото й се отпусна в прегръдките му. Все още зашеметен, Ейдриън я погледна и видя, че е потънала в дълбок, уморен сън. Много внимателно, много нежно той я сложи на седалката и се взря в мокрото й от сълзи лице.

Не те мразя, Ейдриън, обичам те.

Тя само бълнуваше. Нали?

34

Късно същата вечер херцогът и херцогинята пристигнаха в Клейбъроу. Херцогът слезе пръв от каретата на семейство Сърл и пазачите на собствените му порти зяпнаха от изненада, когато го познаха. Ейдриън обаче имаше и други изненади за тях, освен появяването си в раздърпан вид от чужда карета. Той се протегна да вземе спящата си съпруга. От часове Никол не бе помръдвала, не бе издавала и звук. Никога не бе виждал човек да спи такъв дълбок сън. Не искаше да я буди, затова я вдигна внимателно на ръце.

Никол се размърда.

Ейдриън я пренесе по входните стъпала. Във фоайето вече го очакваха Удуърд, мисис Вийг и камериерът му Рейнард. Никой не си позволи повече от това да премигне при вида на херцога, понесъл на ръце блудната си съпруга боса, увита в кожено палто и спяща. Той се обърна към мисис Вийг, без дори да забави крачка:

— Когато Нейна светлост се събуди, несъмнено ще поиска гореща вана и топла храна.

Докато се качваше по стълбите, Никол въздъхна и го обгърна с ръце. Ейдриън не сваляше поглед от лицето й. Щом прекрачи прага на спалнята й, клепките й трепнаха и се отвориха. Той я положи нежно на леглото.

— Вече сме си у дома. Заспивай. Късно е.

Никол му се усмихна. Беше непринудена, сънлива, прекрасна усмивка, след която очите й моментално се затвориха отново. Сърцето на Ейдриън се преобърна. Как копнееше за още много такива усмивки, само че отправени съзнателно специално за него.

Още преди няколко часа бе свалил влажната й нощница и сега Никол бе гола под палтото. Той бързо го съблече и я зави добре с топлите завивки. След това отиде до камината и запали огъня.

Последните й думи още звъняха в ушите му. През целия остатък от пътуването до Клейбъроу не бе спрял да ги чува. Не те мразя, Ейдриън, обичам те. Знаеше, че тя не го мисли наистина. Нали?

Страхуваше се да се надява. Ако това бе истина, той щеше да бъде най-щастливия мъж на земята.

Огънят се разгоря и Ейдриън излезе от стаята, като отправи един последен дълъг поглед към своята спяща съпруга. Отиде в своите покои, където го очакваше Рейнард, и му подаде наметалото си.

— И аз бих желал една вана и нещо за ядене.

— Вече съм приготвил банята, Ваша светлост. А Удуърд отиде за вечерята.

Ейдриън изведнъж стана неспокоен. Потупа хрътката си, която се бе спуснала да го посрещне, но го направи несъзнателно, все още обзет от мисълта за Никол. Удуърд се появи на вратата с масичка на колелца, вкара я в стаята и със замах разпъна покривката.

— Първо вана ли ще вземете, Ваша светлост?

— Абсолютно — отвърна Ейдриън. Не помнеше някога да е бил по-мръсен.

— Преди да отидете в банята, ще ми позволите ли, Ваша светлост, да ви уведомя, че имате посетител? — попита Удуърд.

Ейдриън тъкмо разкопчаваше ризата си.

— Какъв посетител?

— Пристигна съвсем неочаквано вчера, малко след като заминахте. Нямаше покана и щях да го отпратя в странноприемницата Боршийд, но тъй като идваше чак от Америка, реших, че ще е по-добре да го настаня в една от стаите за гости на четвъртия етаж.

— Да не е куриерът, когото пратих в Бостън? — рязко попита Ейдриън. В гърдите му трепна лъч надежда.

— Не, Ваша светлост. Името му е Стоун, но не пожела да каже за какво ви търси. Мистър Стоун в момента пие бренди в библиотеката на четвъртия етаж. Мога да му кажа да ви изчака там, докато се навечеряте или пък да му кажа, че ще го приемете утре.

Кръвта нахлу в главата на Ейдриън и за пръв в живота му, му прималя.

— Ваша светлост? Да не сте болен?

Той се съвзе, обърна се и се втурна нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала и зарязвайки Удуърд да гледа слисано след него. Баща му бе дошъл. Не можеше да повярва. Нямаше да повярва, докато не го видеше с очите си.



Ейдриън Стоун разглеждаше разсеяно колекцията от книги в библиотеката — едната от библиотеките в дома на херцога. Чувстваше се дяволски неловко. Не биваше да идва. Сега вече го знаеше със сигурност.

Тревогата от предстоящата среща със сина му, която ставаше все по-силна с всеки нов ден от дългото прекосяване на Атлантика, беше нищо в сравнение с това, което усещаше сега. Знаеше, че синът му е херцог, но нямаше начин да бъде подготвен за шока от неговото имение, за Клейбъроу.

Очаквал бе навсякъде да има лукс, да. Очаквал бе да види богатство. Но такъв дом, достоен за кралска особа от миналия век на пищен разкош, дом с размери и осанка на дворец, никога не беше очаквал. В душата му отново нахлуха всички съмнения и въпроси. Той беше обикновен човек. Баща му бе обущар, а майка му — шивачка. Гледаше на себе си като на морски капитан, а не като на корабен магнат. Носеше скъпи, шити по поръчка дрехи, ала се чувстваше не на място в тях и хиляди пъти предпочиташе моряшкия вълнен пуловер и мушамата за дъжд. Дори тази малка библиотека го бе поразила, защото в действителност тя съвсем не беше малка.

Що за човек бе синът му? Ейдриън Стоун много се страхуваше, че е надменен, арогантен младеж, който ще го сметне за недостоен да му бъде баща.

Някакво раздвижване при отворената врата го накара да спре да разглежда рафтовете и да се обърне. Висок, добре сложен мъж стоеше на прага, скрит наполовина в сянка. После влезе в стаята.

В мига, в който светлината го обля, Ейдриън Стоун разбра, че това е синът му. Лицето му бе същото като на Изабел. Неспособен да се помръдне, останал почти без дъх, той впери поглед в мъжа — порасналия мъж, — който бе негов син.

Херцог Клейбъроу също го гледаше втренчено.

Стоун забеляза, че макар да бе наследил повечето от поразителните си черти от своята майка, синът му има мастна и ъгловата челюст като неговата, и това го спасяваше да не е прекалено красив. А очите, очите му бяха същите златисти кехлибари като неговите собствени. Приликите обаче не свършваха дотук Херцог Клейбъроу притежаваше още и огромния ръст, и мощната фигура на своя баща.

И тогава Стоун съзря дрехите. Видя мократа копринена риза и изцапаните бричове. Видя ботушите, покрити с кал и опръскани от дъжда. Погледът му се върна на лицето на сина му. Нямаше нищо контешко в дрехите на този човек — нямаше нищо контешко и в лицето му. Синът му бе мъж във всеки смисъл на думата, мъж, който, ако се съди по вида му, бе имал невероятно дълъг и тежък ден.