— Пусни ме веднага, проклет да си!

Трябваше да я пусне. Не го ли стореше, нямаше да може да отговаря за действията си. Тялото му крещеше, умоляваше го да бъде освободено самото то, затова той извърна глава настрана и си пое дълбоко дъх.

— Съгласна ли си на примирие?

Тя се изсмя.

— Никога!

Той я погледна стреснато и видя огъня на омразата в очите й.

— Значи сега ме мразиш, така ли?

— О, да — процеди през зъби тя. — За момент те обичах, но сега те мразя, о, как те мразя!

Той се вцепени. Това, че го е обичала, макар и наивно и за кратко, го слиса. Много жени се бяха влюбвали в него и той го знаеше. Но никога не им беше обръщал внимание, никога не се бе интересувал от чувствата им. Сега нещо го бодна и това нещо може би беше съвестта му.

— Любовта не се превръща толкова бързо в омраза, Никол — промълви той. Устните им бяха съвсем близо. — Искаш ли да проверим колко силно ме мразиш? — Не знаеше защо е толкова важно за него да й докаже, че греши.

— Няма какво да проверяваме — каза тя, внезапно останала без дъх. Погледът й бе прикован в устните му. — Недей.

Нямаше начин да се възпре да я целуне, въпреки че беше огромна грешка. Не и сега. Не и когато телата им се бяха прилепили едно о друго, не и когато се бе притиснал към нейната женственост, не и когато тя тъй дръзко му бе заявила колко го мрази.

— Мисля, че ме искаш по-силно, отколкото ме мразиш — промълви той.

Никол отвори уста да се възпротиви, но той впи устни в нейните, поглъщайки думите й.

Тя започна да се съпротивлява яростно, ала той просто я притисна още по-силно към стената, просто стегна още по-здраво болезнената си хватка около китките й. Никол нададе гневен вик; той жадно пиеше устните й, копнееше да пие много повече и знаеше, че ако продължи, ще я изпие цяла. Тя изопна снага и това бе рай, ала беше и ад.

Тази жена щеше да се съпротивлява докрай.

Когато устните му се плъзнаха към шията й, за да я обсипят с огнени целувки, Никол проговори.

— Ами твоята безценна Елизабет?!

Той се вкамени.

— Какво Елизабет?

— Дори не се преструваш, че си верен на годеницата си!

— А, значи си се справила с домашното си — каза той, като вдигна глава и я погледна. Видя горящата ярост в очите й и му се прииска да я замени със страст — страст по него. — Затова ли било всичко?

— Ти си кажи-речи женен мъж — изсъска тя. — А се държиш като презрян женкар. Пусни ме. Веднага!

Беше права и понеже в крайна сметка притежаваше предостатъчно чувство за чест, той я пусна. Никол извика и скочи към него в опит да го удари отново.

Той я хвана, този път през кръста, приковавайки ръцете към тялото й, отново изумен от нейната свирепост, и още по-възбуден.

Тя се заизвива в ръцете му. Опитваше се да избяга, но той я стисна здраво и я разтърси.

— Престани.

Никол дишаше задъхано като след ожесточена битка. Сега той се бе прилепил към гърба й, а това не й носеше никакво облекчение. Тежката й гръд се притискаше към ръцете му, обгърнали снагата й. Тя прекрати опитите си да се освободи и пое няколко големи глътки въздух. Той на свой ред отпусна леко хватката си, проклинайки за кой ли път и себе си, и неконтролируемото си либидо.

— Няма да те удрям повече — каза накрая Никол. — Само ме пусни.

— Защо? — промълви той, почти опрял устни в тила й. — Струва ми се, че не те притеснявам, Никол. Или греша?

Тя стоеше напълно неподвижно и той знаеше, че усеща как мъжествеността му пулсира до хълбоците й. Искаше да види очите й, реакцията й. Усети как тялото й потръпва.

— Не ме притесняваш — каза тя след кратко мълчание. — Притесняваш единствено себе си.

Поведението му бе непростимо, затова той я пусна. Тонът му бе натежал от горчивина.

— Туш. Но тази игра се играе от двама и ако ти не беше дошла тук, нищо нямаше да се случи.

Тя се завъртя рязко с лице към него и отстъпи крачка назад. Той видя блясъка в очите й. Знаеше какво означава този блясък, и макар да бе отвратен от себе си, част от него ликуваше.

— Ти си този, който няма морал. Ти си този, който не би се спрял пред нищо, за да получи онова, което иска.

В гърдите му се надигна гняв.

— Грешиш. Предупредих те да не се връщаш тук, но ти се върна на своя глава. Ако не си дошла за това, което мога да ти дам, защо дойде тогава?

Никол зяпна. По бузите й плъзна ярка червенина.

— Каква арогантност! Дойдох, за да ти кажа какво мисля за теб сега, когато вече знам истината!

Той вдигна ръце на хълбоците си, устните му се сгърчиха присмехулно.

— Истината. О, да, Елизабет.

— Ти си все едно женен и въпреки това ме преследваше! Аз не знаех, мислех, че ме ухажваш. Мислел си, че съм омъжена жена без морал! Е, в такъв случай кой излиза прав и кой греши?

Чувство за вина загриза сърцето му, но той не беше готов да се изправи лице в лице с него. И не му харесваше да го обвиняват; не беше свикнал да му казват, че греши. Никой не се осмеляваше да му го казва. Ала тя се бе осмелила. Не му харесваше и собственото му поведение, нито преди, нито сега. За втори път тази жена го бе подтикнала към гняв и нежелана възбуда.

— Мислела си, че проявявам към теб интерес като ерген, който ухажва млада дама? — Тонът му бе подигравателен, рязък и жесток.

Тя отстъпи още крачка назад, почервеняла.

— Не мислех, че искаш да ме направиш просто своя любовница.

— И аз не мислех, че ти си целомъдрена стара мома.

От гърдите й се изтръгна сподавено възклицание. Херцогът не можа да повярва, че е изрекъл подобно нещо.

— Ти си жесток!

— Принуждаваш ме да бъда такъв! — грубо каза той. — Нека го кажа още веднъж: не сте добре дошла тук, лейди Шелтън, и не бива да идвате повече.

Никол скръсти ръце пред гърдите си.

— Никога повече няма да дойда тук, Ваша светлост. Освен, разбира се, за да поднеса на вас и невестата ви сватбен подарък.

Усмивката му бе саркастична като нейните думи.

— Значи тигрицата има доста остри нокти. Ще го кажа отново — не си добре дошла тук, Никол, и ако смяташ да създаваш проблеми между мен и Елизабет, по-добре размисли.

— Не се безпокой, нямам никакво намерение да разстройвам твоята безценна Елизабет!

С тези думи Никол се завъртя рязко и се спусна тичешком към жребеца си.

5

Любимата му руска хрътка го гледаше с надежда. Застанал пред огромното огледало до червения лакиран китайски скрин, херцогът намести копринената си вратовръзка, взирайки се безизразно в своето отражение. Когато се обърна и пое черното вечерно сако, подадено му от камериера Рейнард, хрътката ентусиазирано размаха опашка.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Лад — измърмори той, — но отивам на вечеря.

Кучето въздъхна и положи глава върху големите си лапи. Явно бе обречено да прекара вечерта пред камината.

— Простете, че се намесвам, но изглеждате наистина чудесно, Ваша светлост — каза с възхищение Рейнард.

Херцогът кимна отсечено в знак на благодарност.

— Можеш да тръгваш, Рейнард. Слизам след минутка.

Той обърна гръб на отражението си и отиде до масата, където си наля чаша чай, смесен специално за него. Сетне мрачно се вторачи в съдържанието на фината порцеланова чашка, която се губеше в ръцете му.

Трябваше да откаже поканата на Шелтън. А той и за миг не бе помислил да го стори.



Седмица бе изминала, откакто Никол Шелтън беше пристигнала в лудешки галоп в имението му, за да си тръгне също толкова лудешки обратно след дългата и пламенна среща помежду им. За нещастие самата мисъл за това предизвикваше болезнено туптене в слабините му и той знаеше дяволски добре защо тази вечер отива в Драгмор.

Какво ставаше с него? Това ли било да страдаш от неутолена жажда? Никога досега не се бе случвало някоя жена да обсеби мислите му. Колкото и коравосърдечно да звучи, всичките му връзки бяха чисто сексуални, и в мига, в който актът приключеше, вниманието му се насочваше към по-значими въпроси. Не искаше мислите му да са обсебени точно от тази жена. Ядосан, той отпи глътка от екзотичния ароматен чай, сетне изхвърли остатъка, заедно с чашата и чинийката, в буйния огън. Порцеланът се строши с трясък, карайки Лад да вдигне любопитно глава към господаря си.

Беше освободил напрежението, но не бе успял да изтрие Никол Шелтън от мислите си. Продължаваше да си я представя такава, каквато я бе видял за последно — яхнала огромен буен жребец, обута в мъжки панталони. И го беше шибнала с камшика си. Всичко това все още му се струваше невероятно. И все още бе непоносимо възбуждащо.

Херцогът закрачи напред-назад из стаята. Вече нямаше начин да отклони поканата на Шелтън. Но честно казано, той и не искаше. Прокара ръка през гъстата си, изсветляла от слънцето коса. Играеше си с огъня — усещаше го, знаеше го. Огънят бе тя.

През последната седмица се беше впуснал с яростна решителност в работата по възстановяването на Чапман Хол. Ставаше по-рано и си лягаше по-късно от обикновено, без да си позволява и миг отдих или пък размисъл. Ала колкото и зает да беше, тя неизменно изникваше в съзнанието му, неизменно го преследваше. Защо бе толкова запленен от нея? Толкова омагьосан?

Изумителната й външност е достатъчна да влуди всеки мъж, каза си той, но истински опияняващото у нея бе нейното поведение, дързостта й, жизнеността й. Повечето жени — повечето дами — бяха ужасно скучни. С изключение на майка му, чиято интелигентност и необичаен интерес към бизнеса я отличаваха от останалите представителки на нежния пол, не можеше да се сети за никоя друга жена, която да си заслужава да й отдели от времето и вниманието си. Елизабет беше съвсем друго нещо, тя му бе годеница. Нито една от жените, които познаваше, не ходеше на приеми без придружител, освен ако не бе над тридесетте; никоя не препускаше като луда, обута в панталони, никоя не говореше като нея, никоя не бе проявявала толкова характер, дори последната му любовница-французойка, която бе доста избухлива. И нямаше, нямаше нито една жена, която да се нахвърли върху мъж и да го удари с камшика си.

Тя бе всичко, което познатите му жени не бяха. Тъкмо затова, реши той, съм толкова дяволски запленен от нея.

Проблемът бе там, че вече нямаше доверие сам на себе си. Начинът, по който се бе държат с нея миналата седмица, беше отвратителен, нищо, че тя го бе провокирала. Нямаше извинение за това, че си бе послужил със сила, за да я пречупи, за това, че я бе целунал, че я бе докосвал. Никакво извинение. Но тогава нищо не бе в състояние да го спре. Боеше се, че следващия път нищо няма да го спре.

Следващия път ли?

Трябваше да се погрижи да няма следващ път. Нямаше да го понесе, ако я компрометира, независимо че репутацията й вече бе съсипана. Независимо от всичките й провокации. При последната им среща тя го бе съблазнила безмилостно. Няма да има следващ път, закле се пред себе си той.

Цял живот бе живял почтено. Дълбоко в съзнанието му лежеше заровен споменът за безчестието на покойния му баща. Ако предпочиташе жените, баща му със сигурност щеше да обладае Никол още първия ден, на тревата край потока. Но той не беше като баща си. Никога не бе приличал на него. Никога не бе разбивал репутацията на жена; всички жени, които минаваха през леглото му, вече бездруго имаха доста съмнителен морал. Може би цял живот се бе опитвал да изкупи греховете на баща си, но това поне бе живот, с който можеше да се гордее. А сега беше в опасност и това го плашеше.

Закъсняваше. Ако не изпратя извинение, че не мога да отида, трябва да вече тръгвам, каза си той. След което потегли.



Никол се излежаваше в леглото, зачетена в едно есе на американката Аманда Уилсън за необходимостта от реформа в образованието и облеклото на момичетата. Колко е права, мислеше си Никол. В този миг на вратата се почука и тя остави книгата настрана. В стаята влезе майка й.

Графинята се бе прибрала у дома вчера. Това не изненада Никол, защото Джейн никога не оставаше за дълго далеч от съпруга си. Сигурна бе, че ако Реджина не беше на възраст за женене, майка й изобщо не би отишла в Лондон. Сега Реджина беше останала в градската им къща на Тависток Скуеър под грижите на вдовицата лейди Бет Хендерсън. Джейн възнамеряваше да се върне в Лондон на следващия ден, а графът — да се присъедини към нея няколко дни по-късно.

— Не си облечена! — възкликна изненадано Джейн, когато видя, че дъщеря й все още е само по халат и с мокра коса.

— Извинявай. Толкова се увлякох да чета, че изгубих представа за времето. Пристигна ли гостенинът?