Sara Shepard - Съкрушени

Имали ли сте някога лошото усещане, че ще се случи нещо ужасно… и съвсем скоро то се случва? Примерно сте някъде на почивка и внезапно получавате видение, че най-добрата ви приятелка крещи от болка — а след това тя ви казва, че точно в онзи момент си е счупила ръката? Или пък имате засилващо се предчувствие, че повече не трябва да оставате в онова хотелче в Мейн — и същата вечер покривът му се срутва? Или както онзи път, когато бяхте сигурни, че чувате сирени на кръстовището — а на следващата седмица там се случи най-ужасната катастрофа в историята на града? Това може и да ви звучи малко ала-бала, но понякога шестото чувство си е съвсем истинско. Ако някой тихичък гласец в главата ви казва, че нещо става, може би трябва да се вслушате в него.

В Роузууд се случиха твърде много ужасни неща — особено на четири красиви момичета. А в една гореща лятна нощ, когато една от тях внезапно получи лошото предчувствие, че нещо ужасно ще се случи, тя се опита да го отхвърли. Мълниите не удрят по два пъти на едно и също място.

Но знаете ли какво? Точно това стана.

Макар в Рейкявик, Исландия да беше почти три часът сутринта, небето продължаваше да е зловещо бледо. Единственото нещо, по което си личеше, че наистина е среднощ, беше пълната липса на хора — по бреговете на езерото Тьорнин нямаше жива душа. Барът „Кафибарин“, закъдето се говореше, че купонясва Бьорк, беше празен. По главната улица не се разхождаха купувачи. Всички лежаха на сигурно място в леглата си, спуснали напълно щорите, сложили маските за очи за спокоен сън.

Всъщност не точно всички. Ариа Монтгомъри се изтърси през отворения прозорец на тъмната къща в имението Бренън, което се намираше в покрайнините на града. Хълбокът й се удари в студената земя и тя силно извика, след което се пресегна и бързо затвори прозореца. Алармите в сградата виеха, но все още не се виждаха полицейски коли по пътя, който изкачваше хълма.

Тя надникна през стъклото, търсейки Олаф, момчето, с което току-що се беше запознала. Какво, по дяволите, правеше тя тук? Ариа трябваше да се е сгушила в леглото си в пансиона, до приятеля си Ноъл — а не да нахлува незаконно в разни къщи заедно с някакъв непознат. И не да бъде арестувана и вкарана в затвора до края на живота си.

Олаф се появи на прозореца и повдигна една картина пред стъклото така, че Ариа да я види. Платното бе нашарено с ярки, сияещи спирали. Малкото градче беше с главата надолу, спиралите приличаха на сталактити в пещера. В ъгъла се виждаше подписът на художника: Ван Гог.

Самият Винсент.

Ариа отново почувства гаденето. Тя беше поискала да дойдат тук. Тя беше намерила картината и я беше свалила от стената. А сега осъзна, че това е било огромна грешка.

Момичето погледна Олаф.

— Остави я! — извика тя през стъклото. — Излизай, преди да са пристигнали ченгетата!

Олаф открехна съвсем леко прозореца.

— Какво искаш да кажеш? — попита той с исландски акцент. — Нали това ти беше идеята? Или вече си размислила? Може би приличаш повече на еснафския си приятел, отколкото си мислех. И си повече американка, отколкото предполагах.

Ариа се извърна. Тя беше размислила. Тя беше американка. Все пак бяха дошли на почивка — единственото, което искаше, беше да се позабавлява една нощ. Ваканциите не трябваше да свършват по този начин.

Предишната пролет, когато Ноъл беше обявил, че организира пътуване до Рейкявик за себе си, Ариа, брата на Ариа — Майк, и неговата приятелка Хана Мерин, Ариа беше откачила от радост. В продължение на три години тя беше живяла в Исландия заедно със своето семейство, след като най-добрата приятелка на момичетата, Алисън Дилорентис, изчезна в края на седми клас, и сега си умираше от нетърпение да се върне там.

Освен това двете с Хана имаха нужда да отидат някъде — където и да е. Месеци наред, заедно с другите им две най-добри приятелки — Спенсър Хейстингс и Емили Фийлдс — те бяха преследвани и измъчвани от есемесите на злия А., който се оказа истинската Алисън Дилорентис — онази Али, което те бяха познавали, беше всъщност близначката й Кортни. Кортни бе прекарала по-голямата част от живота си в психиатрична клиника, но беше успяла да се размени със сестра си в началото на шести клас и да се престори, че се сприятелява с Ариа, Спенсър, Емили и Хана. Истинската Али си беше отмъстила, убивайки Кортни в онази последна нощ в края на седми клас… и вгорчи живота на момичетата, като се превърна в А. и едва не уби и тях.

Така че когато Ноъл планира ваканцията, Ариа и Хана бяха във възторг от мисълта, че ще дойдат тук. Истинската Али беше мъртва, А. беше изчезнал и те нямаше от какво повече да се страхуват. Последва случката при пътуването им до Ямайка през пролетната ваканция. Случиха се и други ужасни неща. И сега, през юли, Ариа и Хана отново пазеха тайни. След като пристигнаха, двете почти не бяха разговаряли. Не им помагаше и това, че Ноъл изобщо не беше впечатлен от Исландия, или че Майк мразеше страната също толкова, както когато бяха живели тук.

Тази нощ ситуацията се влоши още повече. В началото Ариа просто флиртуваше с Олаф, мърлявия исландски интелектуалец, с когото се бяха запознали в близкия бар, само за да ядоса Ноъл. След пет шота „Черна смърт“, местния шнапс, Ариа се озова в алеята зад заведението, а устните на Олаф бяха притиснати към нейните. След още няколко часа последва и… това.

Пищенето на алармата се засили. Олаф се опита да повдигне още малко прозореца, но той заседна.

Ариа се вцепени. Ако сега му помогнеше, тя наистина се превръщаше в съучастничка на крадец.

— Не мога.

Олаф завъртя очи и направи нов опит. Прозорецът не помръдваше. Той пусна картината на земята.

— Ще изляза през вратата! — извика той. — Чакай ме, чу ли?

После изчезна. Ариа надникна през стъклото, но видя само тъмнина. След това чу стържещи звуци зад гърба си. Излезе на пръсти иззад храстите и надникна зад ъгъла на къщата. Три полицейски коли заораха в чакъла на двора, бурканите на покривите им примигваха и осветяваха в синьо елегантните каменни стени на къщата. После набиха спирачки и от тях изскочиха шестима полицаи с извадени пистолети.

Ариа хукна към гъстата гора. Тя дори не знаеше, че исландските полицаи носят пистолети.

Ченгетата се приближиха до входната врата и извикаха нещо на исландски, за което Ариа можеше само да предполага, че означава „Излез с вдигнати ръце!“. Тя погледна към тежката, поизкривена задна врата, през която предположи, че ще излезе Олаф. Тя не се отваряше. Сигурно имаше някаква сложна ключалка, с която той не успяваше да се справи. Беше ли попаднал в капан? Щяха ли да го намерят полицаите? Трябваше ли да го изчака? Или по-добре да бяга?

Тя извади клетъчния си телефон с международна карта, който си беше купила преди пътуването, и погледна екрана му. Имаше нужда от съвет… но не можеше да се обади на Ноъл. С треперещи пръсти тя набра друг номер.

Хана Мерин изплува от дълбините на сънищата си и примигна в мрака. Намираше се в продълговата, тясна стая. Над главата й висеше картина на късокрак кон. Леглото в другия край на стаята, в което би трябвало да спят най-добрата й приятелка Ариа Монтгомъри и гаджето й Ноъл Кан, беше празно. Хана погледна през прозореца към пътния знак отвън. Надписът като че ли беше на английски, но буквите бяха подредени много шантаво.

Вярно. Тя се намираше в Исландия. На почивка.

То пък една почивка. Какво намираше Ариа в тази страна? През цялото време беше светло. Баните миришеха на развалени яйца. Храната не струваше и исландските момичета бяха твърде екзотични и красиви. И сега, докато Хана лежеше в леглото си, я изпълни зловещо предчувствие. Сякаш някой някъде беше умрял, може би.

Телефонът й иззвъня и тя подскочи. Погледна към екрана. Не разпозна номера, но въпреки това нещо я накара да отговори.

— Ало? — прошепна Хана, стиснала телефона с двете си ръце.

— Хана? — разнесе се от другата страна гласът на Ариа. В далечината се чуваха сирени.

Лежащият до Хана Майк се размърда. Тя се измъкна от леглото и излезе на пръсти в коридора.

— Къде се намираш?

— Загазих. — Звукът на сирените стана по-силен. — Трябва да ми помогнеш.

— Ранена ли си? — попита Хана.

Брадичката на Ариа потрепери. Събралите се пред къщата полицаи се опитваха да разбият вратата.

— Не съм ранена. Може да се каже, че проникнах незаконно в една къща и откраднах една картина.

— Какво си направила?! — изписка Хана и гласът й отекна в празния коридор.

— Дойдох тук с онова момче от по-рано. Той спомена, че в една къща в края на града се намира безценната картина на Ван Гог „Звездна нощ“. Била е открадната от някакво еврейско гето в Париж, като че ли, по време на Втората световна война и крадецът никога не я върнал.

— Чакай малко, ти си с Олаф? — Хана затвори здраво очи, припомняйки си смущаващата си среща с Ариа и някакъв брадат тип, които се натискаха в задната уличка. Той изглеждаше абсолютно безобиден, но Ариа вече си имаше приятел.

— Точно така. — Ченгетата отвориха вратата. И шестимата връхлетяха в къщата като щурмоваци. Ариа стисна здраво телефона си. — И двамата влязохме вътре, за да намерим картината. Не вярвах, че ще… но тя си беше там. След това всичките аларми се включиха… Аз излязох. Сега ченгетата са вътре. Те имат пистолети, Хана. Олаф все още е в къщата. Искам да дойдеш и да ни измъкнеш през някоя от задните улички — ние ще минем напряко през гората и ще те намерим. Просто няма как да си тръгнем с джипа на Олаф при всичките тези ченгета наоколо.

— Те виждат ли те в този момент?

— Не, намирам се зад къщата, в гората.

— Боже, Ариа, защо изобщо си останала там? — извика Хана. — Бягай!

Ариа погледна към задната врата.

— Но Олаф е все още вътре.

— Ариа, какво ти пука? — изписка Хана. — Та ти едва го познаваш! Махай се оттам, веднага! Аз ще дойда с мотопеда. Кажи ми името на улицата, на която ще излезеш, след като минеш през гората, чу ли?

Последва продължителна пауза. Ариа гледаше като хипнотизирана примигващите полицейски светлини. Тя прецени големината на гората зад имението. След това отново погледна към къщата. Все още нямаше следа от Олаф. И Хана беше права. Тя не го познаваше.

— Добре — рече най-накрая Ариа с разтреперан глас. — Тръгвам.

Тя прекъсна връзката и хукна през гората с разтуптяно сърце. Спъна се в един голям пън, счупи тока на обувката си и лошо си ожули коляното. Прецапа през едно плитко поточе и измокри до половината роклята си. Когато стигна до пътя, вече беше измръзнала до кости и кървеше. Обади се на Хана, каза й на коя улица се намира и се свлече на тротоара, за да я чака. Все още чуваше воя на сирените в далечината. Бяха ли намерили вече Олаф? Беше ли им казал той, че е била с него? Ами ако сега я търсеха?

Тогава забеляза Хана с мотопеда в края на улицата и едва не избухна в радостни сълзи. Двете се прибраха мълчаливо, защото бръмченето на двигателя и воят на вятъра бяха твърде силни, за да може Хана да задава някакви въпроси.

Когато се върнаха в пансиона, те отвориха вратата колкото се може по-тихо. Хана светна лампата в мъничката кухня и погледна ококорено Ариа.

— О, Боже — прошепна тя. — Трябва да те почистим.

Хана избута Ариа в общата баня, изми коленете й и почисти косата й от клечките. През цялото време от очите на Ариа се стичаха сълзи.

— Съжалявам — не спираше да повтаря тя. — Не знам какво ми щукна в главата.

— Сигурна ли си, че полицаите не са те видели? — попита мрачно Хана, увивайки я с голямата кърпа.