Така че Едуард, както изглежда, трябваше да спасява Софи от самата нея. А защо не? Не беше ли дошло времето да изкупва някои от греховете си? Цял живот досега беше живял единствено за себе си; представляваше завършен хедонист. Не беше ли време да прегърне нечия кауза? Да направи нещо благородно и достойно, да се промени? Едуард нямаше нищо против да докаже, дори само на себе си, че репутацията му е наполовина вярна. Може би щеше да успее да изкупи греховете си като мъж.

И докато правеше това, щеше да освободи Софи. Щеше да я освободи въпреки погрешните представи, които имаше за самата себе си, подхранвани от майка й, може би дори насърчавани от Сюзан заради нейни егоистични цели. Когато дойдеше денят, в който Софи щеше да разбере колко цялостна е всъщност, той щеше да си отиде доволен. Щеше ли?

Предната нощ почти не бе спал Безпокойството за Софи го разяждаше. Имаше толкова много неща, които искаше да знае за нея, а всеки въпрос бе прекалено интимен, за да бъде зададен от чужд човек.

Хилари се бе опитала да любопитства, но той нямаше намерение да споделя мислите си за Софи с любовницата си. В края на краищата тя се бе отказала и бе напуснала стаята му доста преди зазоряване.

Едуард се смути, като си припомни колко шумно и разгорещено се бе любил с Хилари последната нощ. Докато прегръщаше любовницата си, образът на Софи изпълваше мислите му, нескривано еротичен и съвсем плътски.

Едуард твърдо отблъсна потайните си мисли. Софи имаше нужда от приятел или от по-възрастен брат, и това щеше да бъде той. Той щеше да я закриля и щеше да не обръща внимание на греховните мисли, блуждаещи в ума му… И на либидото си. В края на краищата самоконтролът отличаваше хората от първичните животни. Ако не можеше да се контролира, значи не беше по-добър от всичко, което му приписваха.

Двама ездачи се мярнаха на пътя и поеха по алеята в бавен тръс, прекъсвайки мислите на Едуард. С облекчение разпозна Хилари. Тя не само беше разсейването, от което се нуждаеше сега, но беше й оставил запечатана бележка, която обясняваше с общи думи причината за заминаването му. Предпочиташе да обясни прибързаното си заминаване лично.

Хилари скочи от седлото и му хвърли ярка и същевременно изпитателна усмивка. Той видя, че я съпровожда дебеличкият млад адвокат от Бостън.

— Господин Деланза! — Хилари хвърли небрежно юздите на грума, който беше дотичал веднага, и се приближи до Едуард с дълги забързани крачки. — Напускате ли ни?

— За съжаление — каза той. — Добро утро, госпожо Стюарт, господин Мартен.

— Наистина за съжаление — пророни Хилари, а усмивката й угасна. Впи в него пронизващ поглед. — Някакъв проблем ли има?

— Никакъв. Само една работа, която трябва да свърша без отлагане.

— Може би ще се видим в града, когато лятото свърши — каза тя накрая. — След една-две седмици.

— Надявам се — отвърна Едуард, давайки й да разбере, че не я изоставя.

Тя му се усмихна; беше разбрала.

— Може би дори ще е по-скоро — каза тя и след още няколко учтиви думи, без никакви намеци се сбогува с двамата мъже.

Хенри Мартен мълча през цялото време, а сега погледна със съжаление след нея.

— Тя е много красива!

— Наистина.

Хенри се обърна към него, изчервен и с откровено любопитство:

— Тя ви е харесала, нали?

Едуард вдигна рамене.

— Не мислите ли… чувах… че тя не е съвсем… ами… — Хенри почервеня целият като цвекло. — Има ли нещо между вас? — изтърси накрая той.

Едуард почти изстена.

— Никога не разтръбявам с кого съм се целувал — каза той искрено — и послушайте ме, и вие недейте. — Едуард посегна към джобчето на бялото си сако и предложи една цигара на Хенри, но той отказа.

— Всички трябва да бъдем благоразумни — каза Едуард и реши да не запалва цигарата.

Точно тогава видя приближаващата се карета и нещо се сви в гърдите му. Не искаше да заминава, това беше истината. И не мислеше за Хилари Стюарт.

— Предполагам, че няма особено значение дали сте й се харесали.

Едуард вдигна вежда.

— Искам да кажа… толкова жени тичат след вас, нали? — Хенри отново се изчерви. — Чувал съм всички истории, за диамантите, за жените… вие сте невероятен донжуан! Всички го знаят.

Хенри толкова явно му се възхищаваше, че Едуард не помисли да се обижда. Не каза нищо — какво можеше да каже? Слуховете без съмнение бяха преувеличени, но прикриваната завист на мъжете и откритите желания на жените не бяха тайна за него.

Хенри въздъхна.

— Братовчедка ми мисли, че ще се женя за госпожица О’Нийл. Едуард трепна.

Хенри изглеждаше донякъде отчаян.

— Аз не съм като вас, ако разбирате какво искам да кажа. Никоя жена не тича след мене. Ще бъда щастлив, ако се оженя за някоя наследница, дори такава, с малък недостатък, като госпожица О’Нийл.

Едуард почувства силен гняв, толкова голям, че не спря, за да помисли колко неразумно постъпва.

— Значи ще се ожените за нея заради парите й?

— Нима всички не се женят за пари? Но аз не знам — каза Хенри, загледан в ботушите си, които явно бяха чисто нови. — Не мога да реша какво да правя.

— Защо не можете?

Хенри го погледна в очите.

— Това ужасно куцане… а е и странна.

Едуард го загледа втренчено, ъгълчетата на устата му се извиха надолу.

— Значи я намирате отблъскваща, така ли? Но бихте се оженили за нея все пак?

Хенри се поколеба. Виждайки смразяващия поглед на Едуард, той разбра, че е постъпил глупаво, но не можеше да разбере къде точно е сгрешил.

— Ще се ожените за нея дори да я намирате отвратителна, така ли? — каза Едуард със застрашителен тон.

Хенри пребледня.

— Да не би да съм ви обидил, сър? — заекна той.

— Отговорете на въпроса ми, и ще видим.

— Не знам. Нямам желание да се женя за инвалид. Казаха ми, че имала малък проблем, някаква малка деформация. Но дори и така тя е приятна; доста мила е; дори е хубавичка, не мислите ли? Но е саможива и ексцентрична, не го ли знаехте? Само че аз вероятно няма да намеря друга наследница По дяволите! Каква каша!

Едуард стисна челюсти.

— Не ми харесва думата „инвалид“, господин Мартен, фактически тя изобщо не е инвалид.

— Какво?

— Чухте ме. — Едуард впи очи в младия адвокат. — Десният й глезен е зараснал неправилно, когато се е счупил преди много години — това е. Тя е талантлива и хубава, и е толкова нормална във всяко отношение, колкото сме вие и аз — но доста по-приятна като човек, не мислите ли?

— Вие… вие я харесвате? — ококори се Хенри.

— Много — каза простичко Едуард. И добави меко:

— Тя ще бъде много интересна жена, не се и съмнявам.

Хенри Мартен зяпна изненадан за втори път тази сутрин. Когато видя, че Едуард вдига куфара си, се свести.

— Съжалявам! Не исках да ви засегна. Искам да бъдем приятели.

— Не се извинявайте на мене — подхвърли Едуард, крачейки към каретата. Подмина кочияша и сам метна куфара на задната седалка, сякаш беше играчка. — Дължите извинение на госпожица О’Нийл, господин Мартен. Надявам се, че сте достатъчно мъж, за да се погрижите да го направите.

Той скочи в каретата и се извърна.

— И за бога, не се женете за нея. Не й е необходимо съжалението ви — всички наоколо я съжаляват. Нужно й е нещо много по-различно от съжаление.

Хенри остана, впил поглед в заминаващата карета и в ленения костюм на гърба на Едуард Деланза. Не можеше да повярва. Възможно ли е това? Едуард Деланза, безспорният разбивач на женски сърца, невероятният контрабандист на диаманти, истински пират и — ако слуховете бяха верни — жива легенда, се интересува от госпожица Софи О’Нийл?

Хенри би се заклел, че е така.

6

Софи се почувства много по-добре на следващата сутрин и куцането й беше значително по-незабележимо. Сега тя подбра грижливо дрехите си. Вместо да си сложи обичайната блуза и морскосиня пола, облече бяла памучна рокля, чиято висока яка бе поръбена с дантела, а бухналият нагръдник беше плисиран, както и широката пола. Докато си обуваше обувките, се напрягаше да чуе гласа на Едуард сред разговорите и смеховете на моравата точно под вратата, отворена към терасата й. Със сигурност щеше да познае леко дрезгавия му баритон, щом го чуеше.

Тръгна към балкона, но не се осмели да излезе навън. Долу играеха крикет. Жените бяха толкова хубави в пастелните си рокли, мъжете в светли ленени сака и панталони за голф. Усмивката й угасна. Не видя Едуард в групата.

После Софи осъзна точно какво прави и седна. Какво й става? Държи се като някаква млада и зелена хлапачка, замаяна от любов!

Усети, че се изчервява. Едва ли беше замаяна от любов. Беше твърде разумна и твърде сериозна за да бъде замаяна от любов. Утре сутринта се връщаше в Ню Йорк при редовните си занимания в Академията през деня и при самотните нощи в ателието. След този ден едва ли щеше да види отново Едуард Деланза.

И все пак си спомни лудостта от предишната вечер, учудена, че всичко това се бе случило. Изчерви се още по-силно, като си спомни мига на близостта помежду им. Боже господи, той не само бе докоснал увредения й глезен и го бе оголил, но беше говорил за него толкова небрежно и в това нямаше нищо лошо. И тя на свой ред почти му бе разказала най-съкровените си мисли, почти бе споделила с него най-големите си страхове. А почти не го познаваше.

Софи си напомни, че вчерашната вечер за него е била само флирт, един от стотиците, не, хилядите, които е имал досега в живота си. За нея наистина това беше първото подобно преживяване. И все пак тя не можеше да забрави колко беше любезен и загрижен… и съкрушителната му нежност. Не й се стори неискрен. Напротив: стори й се открит и пълен със съчувствие.

Софи не посмя да продължи с размишленията. Беше почти пладне и гостите бяха поканени на грандиозна закуска, каквато Сюзан винаги даваше на гостите си в края на седмицата. Софи ги чуваше как се събират в къщата на долния етаж Докато се разхождаше из стаята си, тя избягваше да поглежда отражението си в огледалото, както имаше навик. Изведнъж краката й сякаш станаха оловни. Софи спря. Вчера Едуард Деланза я беше попитал дали не крие красотата си, за да отблъсква нежелани ухажори.

Бавно, с някакъв ужас Софи се обърна към огледалото, напълно съзнавайки, че не е красива и думите му са били само друг вид флирт. Въпреки това изглеждаше доста хубавичка в тази лятна рокля фантазе, а вчера почти се бе почувствала красива. Софи се гледаше, опитвайки се да долови следа от красота във външността си, но бе разочарована.

Красивата лятна рокля не променяше факта, че е скучна и безлична, че лицето й е съвсем обикновено. Никога нямаше да бъде блестяща красавица като Хилари или Лиза… и никакви флиртове никога нямаше да променят този факт.

Тя побърза да излезе от стаята си и заслиза по стълбите, като почти се затича. Спря в салона, където гостите вече се събираха по двойки и на групи, смееха се и разговаряха, отправяйки се към трапезарията. Едуард още го нямаше. Искаше й се пулсът й да се позабави, да не бие така бързо и отсечено.

— Добър ден, госпожице О’Нийл.

Софи трепна. Хенри Мартен стоеше зад нея, леко изчервен. Софи успя да изобрази някаква усмивка.

— Добро утро, господин Мартен. Приятна ли беше ездата?

— Да, благодаря, госпожице О’Нийл. Мога ли да ви придружа?

Софи вдигна вежда учудено. Вчера Хенри не й беше казал и една дума нито преди вечеря, нито след това. Тя се почуди какво ли го е накарало да промени отношението си, но се усмихна.

— Разбира се.

Гостите се бяха събрали в трапезарията и се нареждаха пред бюфета, който Сюзан беше подредила. Софи усети някакво смущение.

— Чудя се — каза тя меко, а бузите й се зачервиха — къде ли е господин Деланза?

Хенри я погледна.

— Не знаете ли, че той замина? Не ви ли е казал?

Софи помисли, че не е чула правилно… сигурно не бе разбрала.

— Моля?

— Напусна Нюпорт, отиде в града. Госпожице О’Нийл, добре ли сте?

Тя не можеше да отговори. Беше като поразена от гръм.

— Госпожице О’Нийл?

Софи си пое дъх едва-едва, беше смаяна. И невероятно разочарована. Независимо колко се опитваше да се самозалъгва, тя се беше надявала на още един флирт с Едуард Деланза. В действителност се бе надявала този път да бъде по-въздържана и не толкова откровена, да се държи като дама и да не бъде толкова ексцентрична.

И тайничко се бе надявала Едуард да я намери поне малко интересна, да я вижда не като обект на любезно отношение, а като жена от плът и кръв като всички останали.