Тя си пое дъх. Сърцето й още биеше лудо.

— Вие сте светски човек — каза Софи, подбирайки думите си внимателно.

Беше решена да научи какви са намеренията му. Решена да разсече тази неразбираема загадка веднъж завинаги.

— А аз съм, както виждате, пристрастена, но ексцентрична художничка. И…

Тя не можа да го изкаже. Не можа да изрече истинската причина, поради която той не можеше да я смята за интересна Очите му потъмняха.

— И какво още?

— Защо ще ме ухажвате? — извика тя, губейки крехкото си самообладание и заедно с него — хладнокръвието си.

Той се навъси.

— Значи сте ексцентрична, така ли? Това е смешно, защото аз не ви намирам ексцентрична. Оригинална, талантлива, да. Но ексцентрична? Не. Чии думи са това, Софи? Ваши или на майка ви?

Софи се ококори.

Той се приближи към нея. Софи отстъпи назад.

— Да не би да забравяте нещо?

Софи облиза устни. Той я бе накарал да се опре на стената. Тя трепереше и беше изплашена… вгледа се в него, мълчейки упорито. Почуди се дали той не би могъл сега да се възползва и да я целуне. После какво щеше да прави тя?

През ума й мина като светкавица мисълта, че тъй като никой никога не я беше целувал, това може и да й хареса.

Очите му бяха станали буреносно сини.

— Не давам пукната пара за това, че имате изкривен глезен, Софи.

Софи не му вярваше.

— Тогава сте единственият.

— Тогава всички останали са просто едни проклети глупаци.

Софи се взираше в него, ясно осъзнавайки, че телата им са разделени едва от няколко инча разстояние. Тя усещаше топлината му. Нещо по-лошо, усещаше, че и тя самата се сгорещява, и то по такъв начин, както никога преди не се беше чувствала.

— Какво по-точно искате да кажете?

Той вдигна ръка. За един кратък миг, в който сърцето й почти спря, Софи помисли, че ще я докосне. Ръката му като че ли се насочваше към рамото й, после той опря длан на стената, малко отстрани над главата и, и се облегна на нея с цялата си тежест.

— Искам да кажа, че съм дошъл на гости при вас така, както всеки друг мъж би могъл да дойде. Чистосърдечно и благоприлично. Защото ви намирам интересна. А вие се държите така, сякаш съм прокажен.

— Не съм искала да създавам у вас такова впечатление — каза глухо Софи.

Ръкавът на дрехата му беше толкова близо, че тя усещаше финия син вълнен плат до бузата си. Едуард я погледна втренчено.

— Защо се плашите от мене?

— Не се плаша.

Но се плашеше… о, как се плашеше. Какво ли ще направи, ако той я целуне?

Усмивката му се изви. В очите му проблесна горчиво пламъче.

— Предполагам, не бих ви обвинил. Но ви обещавам, Софи, няма да ви нараня. Искам да бъда ваш приятел.

Бе изрекъл последната фраза с мек, съблазнителен шепот. Софи реагира незабавно. Сърцето й заби тройно по-бързо. Не можеше да диша, не можеше дори да преглътне. Какво приятелство, чудеше се тя, има той предвид?

Софи погледна в неговите искрящи сини очи. В главата й изскочи картина — мъж и жена, слети. Мъжът беше Едуард, жената беше самата тя. Навярно думите му носеха някакво по-дълбоко, по-сложно значение. Сюзан сигурно щеше да го изтълкува така. Тя си спомни колко покровителствено се бе държал той с нея на верандата в Нюпорт онази вечер. И не знаеше дали да се успокои, или да се разочарова, ако той сега говори напълно искрено.

Едуард приковаваше погледа й с очи.

— Приятели ли сме, Софи?

Софи потрепери. Знаеше, че той го усеща, защото бузата й докосваше ръката му. И ако се облегнеше само още малко повече на ръката си, коленете им също щяха да се докоснат.

— Софи?

Тя се опита да измисли какво да му отговори. Нямаше начин да избегне клопката на двусмислицата.

— Разбира се, приятели сме, ако това искате. — Тя знаеше, че по лицето й плъзва червенина.

Стори й се удовлетворен. Но следващите му думи наистина я накараха да изгуби почва.

— Ще нарисувате ли нещо за мене?

— Какво?

— Ще нарисувате ли нещо за мене, Софи? — повтори той.

Тя се загледа в него, без да помръдва, а сърцето в гърдите й отново се разтуптя буйно.

— Нарисувайте ми нещо — замоли я той. — Каквото и да е. Каквото ви дойде на ума.

Говореше с такъв тон и по такъв начин, както според Софи го беше правил много пъти преди, с много жени, когато е искал да сграбчи плячката в ръце и да я отнесе в леглото си.

Софи притисна гръб до стената.

— Не. Не мисля. Не. Усмивката му изчезна.

— Защо не?

— Идеята не е добра.

— Защо?

Софи не се чувстваше на себе си. Инстинктът й подсказваше да не удовлетворява молбата му. Може би, защото го намираше така неотразим, може би, защото желаеше одобрението му, дори то да няма никакво значение за работата и за успеха й. Тя някак си усещаше, че ако въведе Едуард в света на своето изкуство, това ще бъде твърде опасно — много по-опасно, отколкото това, че сега е тук сама с него или от това, че се съгласи да бъдат приятели.

— Искате твърде много.

— Много? Но нали нарисувахте портрет на госпожица Еймс.

— Не е същото.

— Защо?

Софи не можеше да отговори. Нямаше как да му каже, че госпожица Еймс е симпатична стара вещица, докато той е принцът от мечтите на всяка жена. Че собствената й майка бе настояла за тази поръчка, а не я бе молил един великолепен, застрашителен непознат.

— Много съм заета — каза тя накрая, а езикът й се заплиташе поради факта, че тази истина всъщност бе само едно извинение. — Лекциите и уроците ми отнемат почти всичкото време.

— Разбирам. — Изглеждаше засегнат. Махна ръката си от стената. — Помислих, че тъй като се сприятелихме, бихте могли да отделите малко време… за мене.

Софи замръзна. Ами ако той наистина е само галантен? Ако наистина иска да й бъде приятел? Ако успеят да установят платонично, но топло приятелство? Сърцето на Софи се сви в копнеж. Тя трепна, разбирайки, че не й се иска той да напусне живота й. Че той вече е станал част от нейния свят, независимо че едва-що бе влязъл в него.

— Защо правите така? — прошепна тя.

— Защото така трябва — отговори той меко. Погледът му обаче бе дързък. — Вие имате нужда от мене, Софи. Имате нужда някой да ви разтърси.

Софи можа само да го изгледа продължително. Внезапно и двете му ръце се опряха на стената, точно отстрани над главата й.

— Имате нужда някой да ви разтърси — каза той отново, този път сурово и изведнъж бедрата му се опряха плътно в нейните. — И то жестоко.

Софи застина на място, усещайки как мускулестите му бедра притискат нейната мека плът, усещайки топлината, която плътта му пораждаше в самата нея. Пропадна в блестящите искрящи дълбини на очите му, които бяха започнали да пускат диви пламъци така, както Софи никога досега не беше виждала у никой мъж или жена. Тя облиза устни. Сърцето й биеше диво. Не изглеждаше възможно, но… На Софи й хрумна нелепата мисъл, че той може да я целуне. И ако инстинктът не я подвеждаше, тя щеше да го отблъсне, и то съвсем уверено. Софи се опита да подбере думи, с които да го направи, но не успя.

— Аз ще ви разтърся, Софи — прошепна той с хвърлящи огън очи и се наведе още по-близо, докато гърдите му почти опряха до нейните.

Погледите им се срещнаха и между тях припламна нещо — толкова силно, толкова блестящо, че Софи забрави всички предупреждения на Сюзан и всякакви почтени намерения. С цялото си сърце изричаше „да“. Той разбра, устните му се извиха леко и наведе глава. Очакването на неговата целувка беше най-прекрасният и най-мъчителният момент в живота й.

Тогава Софи забрави всичко. Огън се разля във вените й, изгори кожата й, изпълни средоточието между бедрата й, карайки я да усети ново и странно влечение. Тя чу как от устните й се изтръгна меко изхлипване точно преди той с цялата си тежест да се докосне до нея. Софи хлъцна, когато неговата издута, набъбнала мъжественост се опря с цялата си дължина в корема й и тя се парализира.

Устата му докосна нейната. Софи издаде лек звук, нисък стон на желание. Устните му отново докоснаха нейните. Софи сви ръце в юмруци, за да не им позволи да сграбчат раменете й. Тялото й туптеше несвястно в отговор на деликатното и леко като перо докосване на устните му, на масивната и гореща тежест от слабините му. Обзе я изгарящ копнеж по него, копнеж да се стопи в ръцете му, докосвайки го навсякъде, да, навсякъде, нуждата да се отпусне на пода и голата й мека плът да се прилепи към пулсиращата му твърдост. Искаше да стене от това, искаше да пъшка, да вика, искаше да изкрещи: „Да!“ Искаше да извика: „Ела!“ И искаше той да я целува така, както го беше видяла да целува Хилари. Дълбоко, с цяла уста, сякаш пие от купата на нейните устни, като прелюдия към начина, по който щеше да я вземе с великолепното си мъжествено тяло.

Но не стана така. Вместо това, след един ужасно кратък момент, след невероятно лекото докосване на устните му той застина на място.

Софи държеше очите си затворени. Но дишаше тежко, сякаш бе тичала маратонско разстояние. Впиваше ноктите си в дланите. Тялото й трептеше като опъната тетива на лък.

— Божичко — изшептя той дрезгаво.

Софи се осмели да отвори очи, осмели се да погледне в неговите. И се вцепени от мъжката сласт, която блестеше в тях.

— Божичко! — възкликна той и се дръпна от нея, като почти я блъсна в стената.

Софи не можеше да повярва. Тя се опря на стената, отчаяно търсейки повече въздух, а сърцето й биеше лудо и така силно, че го чуваше. Бавно започна да разбира. Той я бе целунал, но това бе траяло ужасно кратко, навярно не повече от няколко секунди. И тя се бе поддала.

Не, не се бе поддала. Тя се бе държала като развратница, диво и безумно, на ръба на осъществяването на най-дивите си фантазии.

Софи прикри устата си с ръце, нежелани сълзи замъглиха погледа й. Господи божичко!

— По дяволите! — изрече той.

Бе отишъл на другия край на стаята, далече от нея и сега стоеше с гръб към нея, прокарвайки неспирно ръка през косата си.

Накрая се обърна. Разделяше ги цяла стая. Усмихна й се. Усмивката му не беше толкова самонадеяна, по-скоро несигурна.

— Май наистина искам тази картина — пошегува се той.

Софи не отговори, защото не можеше да говори. Но ако една картина би го накарала да си отиде, да пощади девствеността и здравия й разум непокътнати, е, значи може да я получи. Може ли?

— Софи? Добре ли сте? — Той вече не се усмихваше.

Тя се запита дали той вижда колко е разстроена сега. Софи се насили да изправи гръб и да се усмихне широко — надявайки се с всички сили той да не забележи колко са влажни очите й, да не е усетил безумната реакция на нейното жадно и копнеещо тяло спрямо неговото агресивно тяло.

— Да, добре съм.

Усмивката му изглеждаше принудена.

— Съжалявам. — Той се поколеба. — Вие сте много симпатична, Софи, и аз… аз се забравих. Ще приемете ли извинението ми?

— Няма за какво да се извинявате — каза Софи, опитвайки се да разбере какво иска да каже. Усещаше, че устата и трепери. И се учуди въпреки болезненото сътресение. Наистина ли я намира симпатична? Защо иначе ще я целуне? Но тя е обикновена… и куца.

— Наистина, господин Деланза — прибави Софи, преглъщайки трудно.

— Отново сте твърде снизходителна — измърмори той, а очите му не се отделяха от нея.

Софи не можеше да понесе това така интимно преплитане на погледите и сведе очи към пода. Всичките й мускули се вцепениха, когато усети, че той се приближава към нея. Когато погледна нагоре, той се бе спрял, явно внимавайки помежду им да остане достатъчно безопасно разстояние.

— Да не би да съм застрашил нашето приятелство?

Тя се поколеба, после реши да бъде дръзка.

— Не знам. Вие така ли мислите?

— Ако съм го застрашил, ще ви се реванширам — закле се той веднага, стиснал твърдо челюсти. — Обещавам ви, Софи О’Нийл.

Не можеше да е неискрен. Софи отговори от дъното на душата си.

— Оставаме си приятели.

Той се усмихна облекчен.

— Това означава ли, че ще получа картина?

Тя не послуша предупредителния глас вътре в себе си.

— Да.

— Какво ще нарисувате?

— Не знам.

Той каза:

— Аз знам какво искам.

— Вие… знаете ли?

Гласът й пресипна. Защото отново си представи, че е в ръцете му и чувстваше всеки инч от интригуващото му мъжко тяло така, сякаш наистина беше в прегръдките му.

— Искам ваш портрет.