Бренда Джойс - След невинността

Едуард спря лъскавия си черен пакард пред хотел „Савой“ на югоизточния ъгъл на Петдесет и пета улица и Пето авеню. Пред него имаше една двуколка и една карета, от които слизаха пътници, и при звука от мотора на пакарда впрегнатите коне силно се задърпаха. Едуард намали газта, очаквайки да му дойде редът, за да спре пред гранитното стълбище на хотела. Конете, впрегнати в откритата двуколка, най-накрая се успокоиха.

Той стисна обвития с кожа волан и се загледа право пред себе си, без да вижда. Не можеше да повярва какво беше направил — и какво беше искал да направи.

За миг бе забравил всякакви правила на приличието. Бе забравил намеренията си. Бе забравил, че Софи е твърде млада и твърде невинна за него. Мислеше само как да я целуне и макар и за миг, предположи, че е трябвало да го направи. Как се бе случило така?

Вярно, че Софи беше очарователна с огромния си хлабав кок и дрехите, оплескани с бои. Без съмнение беше достатъчно хубава, за да събуди интереса на един мъж. Но със сигурност не и на мъж като него, свикнал на много по-красиви и много по-пищни жени, мъж, чийто единствен интерес към жените се основаваше на взаимното плътско удоволствие.

Но привличане съществуваше. Само че това нямаше никакъв смисъл. Или пък имаше? Никога преди не бе срещал жена като нея. Беше толкова освежително оригинална и толкова потресаващо уникална. Без съмнение бе талантлива и отдадена на изкуството си. Талантът й само стигаше, за да събуди любопитството на някой мъж, но изкуството й някак си го смущаваше. Беше му казала, че е пристрастена към изкуството си, но той не бе видял никаква страст в портретите на госпожица Еймс и Лиза. Не вярваше, че тя не е способна на страст. Всяка жена, която заявяваше, че амбицията й е да се издържа от продажбата на своите картини и да остане неомъжена, явно бе способна на доста неща. Да, Едуард бе заинтригуван от нейната оригиналност и независимост, от противоречията, които по-скоро долавяше, отколкото виждаше у нея. Той беше сигурен, че под спокойната повърхност, която обичаше да представя пред хората, у Софи О’Нийл се крие много повече, отколкото някой би могъл да предположи.

Нямаше съмнение, че това момиче се нуждае от разтърсване, помисли си съвсем сериозно Едуард. Но можеше ли той действително да я спаси от самата нея? Можеше ли да отприщи вулкан в нейния малък свят, можеше ли да я накара да забрави, че някога се е самоопределяла като ексцентричка или инвалид? Да я накара да осъзнае колко е необикновена? Да й покаже всичко, което животът би могъл да й предложи, да изрови страстта от нея, да я накара да поиска да живее така, както трябва да живее една жена… без да я съсипе? Тази мисъл го стресна. Досега намеренията на Едуард не включваха каквато и да било плътска любов. Представи си как я целува така, както мъж би трябвало да целува жена. Ако можеше да я целуне и после да си тръгне, в това нямаше да има нищо нередно, фактически в живота на Софи О’Нийл липсваха именно няколко горещи целувки. Това щеше силно да я разтърси, точно така, да я накара да пожелае да живее като всяка друга жена.

Щеше ли да посмее? Едуард беше опитен, когато ставаше дума за съблазняване, но никога преди не се бе занимавал с игри, които не дават задоволяващ завършек за двете страни. Запита се дали притежава самообладанието, необходимо за подобен род игри. Можеше ли да следва собствените си правила, правила, които никога преди не му се бе налагало да следва.

Когато каретата пред него си замина, Едуард включи двигателя и се придвижи напред. Слизайки, почувства как се въодушевява при мисълта за следващата си среща със Софи. Ако не се познаваше така добре, щеше да си помисли, че е хлътнал по нея. Но за мъж като него самата тази мисъл беше смешна.

Едуард се изкачи по покритите с червен килим стъпала на „Савой“, докато в същото време портиерът в своята червена ливрея отваряше стъклената врата пред него и му се кланяше. Едуард кимна, мисълта му работеше на пълни обороти. Ако трябваше да направи така, че Софи да започне да се радва на живота, значи им предстоеше двамата заедно да опитат много забавления. Бързо прекоси разкошното, застлано с мрамор, фоайе. Може да започнат с разходка с колата и обяд в „Делмонико“.

Заставайки пред рецепцията за пощата си, той забеляза един висок загорял мъж, който се обърна да го погледне. Едуард помисли, че може би го познава, но с един поглед се увери, че мъжът му е съвсем неизвестен. Когато се обърна, ровейки в писмата, които му бе подал чиновникът, някой, застанал до него, го бутна. Писмата се разпиляха по пода.

— Извинявай, приятел — каза мъжът с дрезгав, ленив глас. — Нека ти помогна.

Едуард погледна високия загорял мъж, който преди малко го бе загледал, а сега се навеждаше да събере писмата му. Мъжът се изправи, бе висок колкото Едуард, но с петнадесетина години по-възрастен. Устата му се изви в усмивка, но необикновените му очи гледаха пронизително.

Едуард го загледа за миг. Познаваше тези очи. Те не можеха да се забравят.

— Познавам ли ви?

Мъжът се усмихна.

— Не мисля.

Едуард бе сигурен, че е виждал някъде очите на мъжа, че някъде е срещал вече този поглед. Знаеше и кога е станал жертва на нарочно блъскане. И на свой ред се усмихна:

— Благодаря, сър.

Запита се дали мъжът не е откраднал някое от писмата му и понеже не успя да ги прегледа, не можеше да разбере. Почуди се какво ли може да иска този мъж от неговата поща. Очакваше съобщение от компанията „Де Беерс“, големия минен консорциум в Южна Африка, а всичко друго нямаше значение. Може би този мъж иска неговата мина, също както и „Де Беерс“.

— Надявам се да не съм ви попречил с нещо — подхвърли мъжът с хладен поглед и сух глас. Последва очарователна усмивка, за която Едуард бе сигурен, че е фалшива. После непознатият се обърна и се отдалечи.

Едуард загледа след него, питайки се кой, по дяволите, е той и какво, по дяволите, иска… и откъде го познава. Ужасно се смути.

Джейк О’Нийл мина през една стая, после през още една, след това през още една и още една. Вървеше през цялата чисто нова къща. Стъпките му отекваха по мраморните подове и във високия таван на вестибюла. След като обходи първия етаж, отиде на втория, после на третия и след това на четвъртия. В стаите за прислугата той спря пред един прозорец. Река Хъдзън блестеше далече долу като гъвкава черна змия в светлата лунна нощ.

Единствената стая, в която не бе влязъл, беше детската.

Докато обикаляше, забелязваше всеки мебел, всяко парцалче, всяка картина. Забеляза цвета на стените, тапицериите на столовете и диваните, покривките на леглата драпериите, аплиците и полилеите. Огледа всеки корниз и всяка гипсова украса.

Никой не би разбрал от безстрастното му изражение дали е доволен. Ако беше доволен, никой не би могъл да разбере. Защото беше сам.

Джейк слезе по стълбите със същата уверена крачка внимателно контролирайки стъпките си. По загорялото му и обветрено лице все още не можеха да се прочетат никакви емоции. Стъпките му отново отекнаха докато прекосяваше фоайето. Влезе в стаята която си бе определил за библиотека. Беше облицована с тъмна ламперия, но изглеждаше още по-тъмна заради виненочервения турски килим на пода; двете стени бяха отрупани с лавици с книги, плочата над камината беше от сив гранит. Не гореше огън. Стаята бе неосветена с изключение на малката лампа на голямото му бюро в стил „чипъндейл“ и беше някак си студена, стерилна.

Той я прекоси, без да се забави. Спря само да си налее чаша от финото шотландско уиски, което можеше да купи с парите си, и го глътна на една глътка после си наля второ. Отиде до големия зелен диван, който поддаде под тежестта му. Парливото уиски вътре в него не можеше да намали потиснатостта му. Тя го стягаше през гърдите.

Джейк затвори очи и дългите му мускулести крака се изпънаха напред, а лицето му се сгърчи от болка, която не беше физическа. Издаде звук — нещо средно между въздишка и изхлипване.

Беше сам в огромната си къща за три милиона долара сам, дори без нито един слуга — но той искаше да е така. Беше живял сам толкова дълго време, че сега познаваше само това съществувание.

Наистина сега, когато се бе върнал, когато къщата му най-накрая бе готова щеше да му трябва армия от прислужници. Предполагаше, че още утре трябва да си наеме секретарка.

Дали слугите щяха да бъдат удобство?

И той го чу. Мил детски смях. Отекващ в коридора отвън.

Джейк застина не смеейки да отвори очи, вслушвайки се внимателно, за да чуе този звук, който му бе толкова скъп — звук, който не бе чувал от четиринадесет години, — звук, който никога вече нямаше да чуе. Но той само си го бе въобразил, залутан в този мавзолей, който бе нарекъл дом; само си го бе въобразил в несекващата си тъга. Не за първи път се вслушваше и като награда дочуваше сладкия й смях, знаеше, че няма да е и за последен път. Защото Джейк си позволяваше да фантазира… защото само това му бе останало.

И само за миг се запита дали не полудява.

И преди му се бе случвало това ужасно нещо — когато лежеше в затвора.

Но дори да полудяваше, не можеше да отхвърли спомените си, не можеше. Тъкмо тези спомени го бяха крепили, бяха му помогнали да остане жив и донякъде с разума си през двете години, докато бе в затвора, преди да успее да избяга.

Затворил очи, той се ослушваше за смеха й и отново го чуваше. Едва дишаше. Чуваше стъпките й, докато тя се приближаваше, тичайки, към вратата. Русата й коса се развяваше, втурна се към него с розови, зачервени бузи. Колко красива беше тя, колко мила, колко съвършена!

— Татко, татко! — викаше тя с протегнати ръце.

Той почти се усмихна, макар отдавна да бе забравил как се прави.

А пък и нямаше за какво да се усмихва, особено мъж на трийсет и осем години, чието единствено удовлетворение идваше от въображението му, от сърцераздирателните спомени от миналото.

Софи. Господи, колко му липсваше. Понякога, в дни като този, той едва понасяше това. Не беше сигурен, че връщането му в Ню Йорк с намерението да живее тук след всичките тези години е добра идея, а съмнението му нямаше нищо общо със страха да не би властите да го открият. Джейк О’Нийл беше умрял и погребан, жертва на престрелка с полицията, която бе превърнала едно магазинче в пламтящ ад. Другарят му в бягството бе застрелян, а Джейк не си спомняше да си бяха казвали един на друг как се казват, преди пламналите стени да се бяха срутили върху тях. Но си спомняше репортажите в лондонските вестници на следващия ден. Дори бе отишъл на това кратко, самотно погребение, и за да оплаче младежа, който бе загинал вместо него, и тъжно да се поздрави — защото Джейк О’Нийл никога нямаше да възкръсне.

Сега беше Джейк Райън, уважаван международен бизнесмен. Беше спечелил първото си състояние със строежи в Ню Йорк, второто в Ирландия със строежи и с нещо по-опасно — предприемачество. Висша ирония на съдбата би било на Ирландия да се приписва каквото и да било участие в този успех. Когато бе избягал от родината си като младо, внезапно озовало се без дом момче, укриващо се от британските власти заради престъпления, които бе извършило в изблик на тъга и отмъстителност, никога не си бе помислял, че е възможно да се върне.