— Не, Софи — каза Едуард, — колкото и да си мислите, че знаете защо, мене едва ли ще ме убедите.

Софи се ядоса. Сега тя се наведе напред.

— Да не би да ме насърчавате да се впусна в търсене на жених?

Той я погледна в очите.

— Мисля, че един ден ще го направите. Когато бъдете готова.

— Ще потърся брак, когато и вие сторите това, Едуард.

Той замря.

Софи усети дивото задоволство на мига.

— Е, вие направихте личния ми живот своя работа — така че не можете да ме обвинявате, че ви се меся.

Усмивката му бе колеблива, ъгълчетата на устата му едва се помръднаха.

— Предавам се.

Очите й се разшириха в престорено невинен поглед.

— О, хайде де, Едуард. Признайте си. И двамата знаем, че сега само тичате по жени, но един ден ще поискате да се ожените. Всички мъже искат жена, която да им управлява домакинството и да отглежда децата им.

Усмивката на Едуард угасна.

— Не и аз.

Софи го погледна, искрено смаяна.

— Сериозно ли говорите?

Той кимна мрачно.

— Защо?

Дългите му пръсти галеха столчето на чашата.

— Всичко ми е известно, Софи. Животът не е розова градина. Рядко е такъв.

— Колко странни неща говорите.

Погледът му срещна нейния, потъмнял и мрачен, какъвто никога преди не го бе виждала.

— Ще се шокирате, ако разберете колко много омъжени жени флиртуват с мене, опитвайки се да ме вкарат в леглото си.

— Наистина е неморално. Има и също толкова неверни съпрузи.

— Да. Но аз открих, че верността почти не съществува в този свят.

Софи едва не го зяпна.

— Сигурно преувеличавате. Да не би да искате да кажете, че няма да се ожените, защото не можете да понесете евентуалната невярност на съпругата си?

Той се усмихна едва-едва.

— Не преувеличавам за съжаление. И не вярвам в любовта, срещал съм само сласт. Да, и не бих понесъл, ако жена ми не ми бъде вярна. Виждате ли, дълбоко в себе си нося донякъде старомодни ценности. И най-важното, не бих могъл да понеса аз самият да бъде неверен — а ако се оженя, това несъмнено ще се случи.

Софи замълча. Едуард или беше много романтичен мъж, или човек без никакви илюзии. Или може би и двете едновременно.

Седяха над чаша кафе. Ресторантът сега беше почти празен, само те бяха останали… и не бързаха да си тръгват.

— Беше прекрасно, Едуард — каза Софи.

Бе изпила повече вино, отколкото би трябвало, и това бе намалило нервността, която усещаше преди, фактически сега бе останало само леко, пулсиращо предчувствие.

— Радвам се. — Той я погледна мило. — Софи, опитвали ли сте се някога да продадете някоя от картините си?

Софи трепна, отвори широко очи, изведнъж като че ли пробудена.

— Не.

— Защо? — Тонът на Едуард беше небрежен, но погледът му не беше. — Не сте ли мислили за това?

— Да, мислила съм. Възнамерявах да стана професионална художничка, да се занимавам с това. Но… не съм готова.

— Мисля, че сте повече от готова.

Софи го загледа през масата, впи поглед в блестящите му сини очи. Стисна ръце, положени в скута й. Не каза нищо.

— Да поразпитам ли… да намеря известни търговци на картини? Може би да ви уредя срещи?

Софи трепереше. Не беше готова, знаеше го.

— Знам кои са най-добрите търговци — чу се да казва.

— Страхувате се.

— Да.

— Недейте. Отхвърлянето несъмнено ще бъде част от живота ви. Дори големите художници са били отхвърляни в ранните периоди от живота си.

Имаше право. Но Софи въпреки всичко се страхуваше — и се разкъсваше. Лесно би било да се остави на Едуард да я води, както той искаше.

— Не знам.

— Нека идем при някой търговец — каза Едуард.

Софи го погледна толкова уплашена, че страхът се превръщаше във възбуда.

— Не знам — повтори тя.

— Мисля, че трябва да престанете да се криете, Софи — каза рязко Едуард. — Рисувайте това, което искате. Открито. Продавайте картините си. Рискувайте да ви отхвърлят. Носете красиви рокли, сменяйте си прическата, ходете на светски събирания, чайове, надбягвания. Нека мъжете ви видят такава, каквато наистина сте.

Той се усмихна, без да откъсва поглед от нея.

— Какво общо имат дрехите ми и мъжете с предмета на моето изкуство? — запита тя, треперейки от гняв.

— Всичко, смятам аз — каза той сухо.

— Не.

Каза го твърдо, но трепереше, защото в това, което той й предлагаше, имаше изкушение. Наистина тя вече бе излязла от обичайната си кожа. Вече не се чувстваше като саката ексцентричка; днес наистина се почувства млада, съвършена и красива. Чувстваше се така, сякаш се разхожда в блестяща празнична рокля, с разпусната коса, в повишено настроение. Почти се виждаше на някой бал, обкръжена от обожатели… и Едуард.

Софи се насили да отпъди нелепата мисъл. Преглътна и каза:

— Не се крия, от нищо не се крия.

— Нима? — запита той очевидно не вярвайки.

Софи се осмели да го погледне в очите, отказвайки дори да допусне, че може да бъде прав. Защото не беше прав… не беше.

— Ако се криех, Едуард, щях отдавна да съм се отдръпнала от вас.

Едуард прие предизвикателството, наведе се през масата и я погледна с тъмни и напрегнати очи.

— Не можете да се скриете от мене, независимо колко се опитвате. Тонът му бе толкова първичен, колкото той беше мъжествен, и Софи трепна, внезапно осъзнавайки това.

— Вие… заплашвате ли ме?

— Не. Аз съм вашият закрилник, Софи. Никога не го забравяйте.

През нея пробягна трепет, кожата и настръхна.

Едуард добави:

— Ако не рискувате, никога няма да успеете.

Тя се вгледа в него. Помисли за риска, който възнамеряваше да поеме, ставайки негова любовница. Това щеше да я промени като жена и несъмнено щеше да обърне завинаги живота и.

Ръцете му стиснаха нейните.

— Вече поехте рискове, много рискове… и дори не го съзнавате. Вие сте авантюристка, Софи, смела авантюристка и това ще бъде само още едно приключение в живота ви, пълен с приключения. Сигурен съм. Никога не съм бил по-сигурен в нещо.

Сълзи изпълниха очите й. Никой преди не беше я хвалил така.

— Добре.

Той се облегна на стола си, усмихнат, доволен, мъжествен в отпускането си.

През ума на Софи пробягна мисълта, че трябва да го нарисува така, незабавно, както си почива на стола в „Делмонико“. Сърцето й затуптя силно в нова възбуда и тя забрави страховете си.

— Едуард — измънка тя, безсрамно дръзка. — Ще ми направите ли една голяма услуга?

Той я погледна.

— Разбира се. Всичко. Винаги. Само кажете.

Сърцето й заби още по-силно.

— Ще ми позирате ли? — запита тя.

11

Нюпорт Бийч

Сюзан се разхождаше из спалнята си, спирайки, за да погледне през терасата към осветения от звездите океан. Гледката й бе позната и тя не забелязваше сребристите качулки върху плътната, полюшваща се черна вода. Беше толкова погълната от мислите си, че не чу почукването на вратата. Когато Бенджамин тихо произнесе името й от прага, тя трепна.

И той беше облечен за лягане, в копринен халат, обточен с кадифе, и пижама.

— Сюзан?

Сюзан знаеше защо е дошъл. Не бе се омъжила за Бенджамин нито по любов, нито от страст, следователно нямаше защо да очаква страстна връзка с него. За тези десет години и половина, откакто бяха заедно, почти не бе съжалявала за нещо и едно от тези неща бе фактът, че той много рядко идваше в леглото й. Тя се усмихна.

— Ела, Бенджамин.

Той също се усмихна и влезе.

— Загрижена си, скъпа. За какво?

Сюзан въздъхна, отпускайки се в долния край на леглото си — покрито с изящен балдахин в златисто и жълтото.

— Изобщо не съм сигурна дали Софи трябваше да остане сама в града.

Той седна до нея, докосвайки я с коляно.

— Защо не? Софи е зряла и умна. Случило ли се е нещо, за което аз не знам?

Сюзан му се усмихна. Бенджамин не беше мъж, който би събудил страст у някоя жена, но беше мил, приятен и загрижен, макар да не го демонстрираше. Човек трябваше да го познава, за да разбере сериозното му притеснение.

— Не — каза тя, мислейки за Едуард Деланза. Беше видяла Хилари онзи ден. Хилари бе явно неспокойна и скоро Сюзан разбра защо. Едуард не беше в лятната й вила заедно с нея. Беше в града. На Сюзан това никак не й хареса и се разтревожи. — Мисля, че трябва да я доведем пак тук. Наистина край морето има много неща, с които да се забавлява.

— Скъпа, Софи е на двайсет години, интелигентна и разумна млада жена, предана на изкуството си. Остави я. След няколко седмици така и така ще се върнем в Ню Йорк.

Сюзан успя да се усмихне.

— Разбира се, прав си — каза тя, но имаше шесто чувство и това, което то й казваше, никак не й харесваше. Не беше получавала новини от госпожа Мърдок, на която преди няколко седмици бе изрично наредено да й съобщи, ако Едуард Деланза посети Софи. Сюзан имаше нужда само от това успокоение, но сега то липсваше.

Бенджамин потупа ръката й и се обърна, за да загаси светлините. Сюзан свали копринения си халат и се плъзна под чаршафите, облечена в тюркоазена сатенена нощница. Бенджамин посегна към нея. Сюзан затвори очи, когато ръката му обхвана гърдите й. Той започна да дразни с пръст зърното й, докато то щръкна.

Сюзан го остави да я гали, едва възбудена. Както винаги, започна да мисли за Джейк. Виждаше го толкова ясно, сякаш беше тук, в стаята, висок, с широки рамене и стройни хълбоци, златист и толкова непоносимо привлекателен. Господи. Проклет да е. Само да не беше станало нужда да избяга. Щеше още да е жив. Сюзан си представи какво ли би било да го посети в затвора, представи си как върви, облечена в изящни дрехи, по един безкраен, едва осветен коридор и минава покрай другите затворници, всички възбудени и мъжествени.

И Джейк щеше да чака готов. Джейк винаги беше готов, станеше ли дума за секс.

Сюзан изстена, вече напълно възбудена, виждайки Джейк зад железните решетки в грозната затворническа униформа, знаейки, че членът му се е възбудил при мисълта, че ще се любят.

Бенджамин се плъзна върху нея и Сюзан го обгърна, разтваряйки широко крака, гореща, влажна и открита.

Вратата на килията не беше заключена. Пазачът се ухили неприлично и многозначително. От другите килии се дочуваха подвиквания. Сюзан не им обръщаше внимание. Тя влезе в килията, омагьосана от искрящия поглед на Джейк Вратата се затвори зад гърба й и ключалката щракна Джейк се опря на отсрещната стена, ерекцията му изпъваше тънкия памучен плат на панталона. Повдигна ъгълчетата на устните си. Сюзан се втурна към него. Джейк я опря в стената, вдигна полите й и навлезе в нея горещ почти измъчващ.

Сюзан извика. Сега в нея беше Бенджамин и тя достигаше оргазъм, изгубена в огън и светлина, и това беше великолепно.

Малко по-късно тя отвори очи и се загледа в тавана. Бенджамин я целуна по бузата, каза „благодаря“ и се търкулна по корем до нея, обърнат на другата страна През нощите, когато идваше при нея, той винаги оставаше до сутринта и Сюзан наистина нямаше нищо против това. Сега той щеше да заспи здраво, без да я докосне повече.

И Сюзан изтръпна от болка. Утробата й още пулсираше, но имаше и нещо повече. В очите й блестяха сълзи. Сърцето я болеше. Тя го мразеше, копнееше за него, искаше го. Нито една нощ не минаваше, без да го пожелае, но нощите, когато Бенджамин идваше при нея, бяха още по-непоносими.

Не беше възможно да не прави сравнение между онова, което някога бе имала, и това, което имаше сега, и макар логиката да й напомняше, че тогава е била нещастна, а сега е щастлива, логиката беше суров и безмилостен другар за през нощта. Присъствието на Бенджамин до нея винаги я караше да закопнява безнадеждно.

Сюзан накрая се отмести от Бенджамин и прегърна възглавницата си. Не за пръв път си представяше как се люби с Джейк, докато съпругът й бе с нея. Джейк винаги споделяше леглото им. Но фантазиите не се основаваха на действителността Последния път, когато видя Джейк жив, той бе в затвора, но изобщо не както във фантазиите й. Не бе поискал да прави нищо с нея. Сълзите й отново потекоха.


Ню Йорк, 1888 година

— Елате с мене, госпожо — каза пазачът с тържествен израз на лицето.

Сюзан бе облечена в тъмен костюм, който подхождаше на мрачното й, траурно настроение. Носеше черна шапка с воалетка и черни ръкавици. Държеше бяла кърпичка пред носа си, за да се пази от непоносимите миризми в затвора, предимно на немити мъжки тела. Следваше пазача с вдигната глава, вирнала нос като истинска снобка, но вътрешно пухтеше. Високите й токчета отекваха силно по каменните подове. Пазачът отключи вратата и тя влезе в една малка стая с изподраскана дървена маса и няколко стола. Джейк седеше на единия стол, напрегнат и изтощен. Друг пазач стоеше зад него.