Но, господи, той наистина искаше да бъде такъв в очите на Софи. Разбра, че беше имал нужда тя да мисли най-доброто за него, да вярва в него, да го вижда като галантен авантюрист, като герой от книга, защото никой друг не го виждаше такъв. Той бе направил спасението на Софи своя цел — но бе пропилял дори тази своя единствена амбиция, защото сега Софи бе влюбена в него.

Едуард никак не искаше да я изоставя сега, по този начин, когато едва бяха започнали. Искаше да я види, че е осъществила мечтите си — всичките си мечти. Искаше да споделя всичките й триумфи — един след друг. Но това беше невъзможно. Той нямаше избор. Трябваше да се оттегли сега, преди да е разбил още повече сърцето й, преди да е унищожил онова, което бе останало от невинността й и надеждите й за бъдещето.



Софи отказваше да мисли. Бе излязла от дома си почти панически, отблъсквайки предупрежденията на Сюзан и сестринските съвети на Лиза. Но докато прекосяваше разкошното фоайе на „Савой“, й се струваше, че всички я гледат, сякаш всеки знае какво е намислила, къде отива и при кого.

Но тя нямаше да спре, не и сега. Дори да имаше още достатъчно здрав разум, за да знае, че Лиза е права. Едуард не можеше да й бъде приятел, защото намеренията му не бяха почтени. Но тя усещаше със сърцето си, че той беше най-добрият й съюзник, че беше истински приятел, че можеше да му повери целия си живот. А като се бе съгласила той да покаже изкуството й на Жак Дюран-Рюел, нима не бе направила точно това?

Никой здравомислещ човек обаче не би могъл да примири логиката на Лиза или предупрежденията на Сюзан с чувствата, усетени с нейното сърце, и Софи тичаше колкото можеше по-бързо. Към него. Към своята съдба — дори ако тази съдба беше да стане негова любовница, а не съпруга.

Тя спря на рецепцията с пламнали бузи и запита за номера на стаята му. Знаеше, че чиновникът гледа след нея, докато тя влиза в асансьора с месингови врати. Той се заиздига много бавно към петия етаж. Софи стисна юмруци и се замоли асансьорът да се движи по-бързо. Струваше й се, че и двамата други пътници в асансьора също я зяпат.

Щом излезе от него, тя престана да мисли за всичко останало. Само си представяше как той я прегръща и как я отнася в леглото си. Ясно видя пред себе си великолепието на неговите прегръдки, щастието да приема неговите докосвания, целувките и любовта му. Софи бе отчаяна. Никога не се бе чувствала по-отчаяна през живота си. Почука на вратата.

Той отвори след миг, беше по риза.

— Софи?

Софи го загледа, без да може да продума.

— Какво се е случило? — запита той рязко, хващайки я за ръката.

— О, Едуард — възкликна тя, после сподави едно ридание дълбоко в гърдите си. — Може ли да вляза?

Той отвори широко очи. В първия миг не отговори и Софи се уплаши да не би да откаже. Той огледа коридора вдясно и вляво.

— Нека си облека жакета и да намерим удобно място да поговорим за това, което те притеснява.

Със сериозно лице затвори вратата и я остави да чака в преддверието.

Софи се взря в една точка, готова да се разплаче. Искаше да бъде в стаята му, в ръцете му. Остана неподвижна като статуя, очаквайки Едуард да се появи. Не можеше да разбере защо не й позволи да влезе в стаята му.

След миг вратата се отвори и Едуард се изправи пред нея, повеждайки я към асансьора.

— Не е добра идея да дойдеш тук, още повече в стаята ми — каза той малко рязко. — Някой видя ли те да се качваш?

Тя изведнъж се ядоса.

— Не знаех, че държиш на репутацията си.

Той натисна бутона на асансьора.

— Не държа. Но държа на твоята.

Софи се разтопи.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не съм на себе си.

— Виждам — каза той по-меко. В очите му се четеше искрена загриженост. — Искаш ли да се поразходим с кола извън града?

Софи кимна, оставяйки се да я води.

Едуард мина по Бруклинския мост и се насочи към Лонг Айлънд. Софи като че либе потънала в мислите си и не обръщаше внимание на пейзажа наоколо, който ставаше все по-идиличен. Мълчеше. Едуард искаше да разбере какво я тревожи, но беше достатъчно добре възпитан, за да изчака тя да заговори. След известно време Едуард забеляза, че тя е заспала, очевидно изтощена Скоро главата й се търкулна на една страна и тя се облегна на ръката му.

Той се зачуди какво ли се е случило между нея и Сюзан след неговото тръгване и си представяше най-лошото, тъй като вече добре познаваше Сюзан. Никога не беше мразил някого така, както мразеше майката на Софи. Изглеждаше му истинско чудо, че един толкова егоистичен и твърд човек е родил такова любящо същество като Софи.

Софи се размърда. Беше спала почти един час. Въздъхна, обръщайки лице към него. Той я погледна и сърцето му се сви. /Днес не беше уместно да й каже, че се разделя с нея.

Миглите й се размърдаха и тя отвори очи. Срещна погледа му и се усмихна сънено.

— Едуард?

— Здравей — прошепна той. — По-добре ли си?

— Да — каза тя и се поизправи. Но когато се отърси от съня, усмивката й изчезна Погледна го също толкова напрегнато, както и преди. — Къде сме?

— Близо до Ойстър Бей — каза той. — Знам едно хубаво малко ресторантче там. Не исках да те будя, но сега, щом си вече будна, защо не спрем да похапнем?

— Да — каза Софи със странен тон. — Това е чудесна идея. Бузите й бяха порозовели.

Едуард се зачуди какво ли я кара да се изчервява Започна да се чувства неловко. Тя със сигурност не мисли за това, че сега са сами двамата, на петдесет мили от семейството и приятелите й. Едуард съжали, че се е отдалечил толкова много. Щом се подкрепят с малко храна и си починат, ще се върнат в града, обеща си той.

Но почувства, че тя го гледа, и когато се обърна за миг, видя, че се е загледала в устата му. Софи веднага отмести поглед, но кръвта му пламна при мисълта какво подсказва погледът й.

Нямаше значение. Нямаше да я целуне, нито веднъж. Не се осмеляваше.

Пейзажът около Лонг Айлънд Саунд беше великолепен със зеленината си, със светлите плажове с цвят на гъста сметана. Небето беше яркосиньо, но на изток бе почти черно. Едуард не трябваше да е моряк, за да разбере, че от Атлантика идва буря.

— Май ще трябва да спрем някъде — каза той угрижен. — Насреща ни идва буря. Но тези бури обикновено отминават бързо.

Мислено се помоли да стане точно така.

Едуард паркира пакарда пред една стара странноприемница с колониален вид, квадратна и висока, с бели капаци и стръмен покрив, с два тухлени комина. Бе заобиколена, от весела бяла дъсчена ограда и разкошни зелени морави и градини. Той покри колата с платнището, докато Софи се оглеждаше наоколо, застанала пред вратата на странноприемницата, боядисана в изумруденозелено. Очарователната странноприемница беше пуста, но в това нямаше нищо чудно. След първия септемврийски уикенд всички се връщаха в града. Собственикът явно бе учуден, че ги вижда, и ги настани на най-хубавата маса, край прозореца, който гледаше към залива. Софи остави Едуард да поръча леко рибно ястие за нея, прие и чаша вино. Небето бързо потъмняваше и след малко навън като че ли се спусна нощ. Едуард се наведе през масата.

— Какво се е случило? Какво те доведе в стаята ми? — запита той тихо. — Ти си разстроена, Софи.

Софи избягваше да го погледне в очите.

— Чувствам, че ти си ми приятел, Едуард.

На него му стана още по-неловко.

— Да, така е. И точно затова не биваше да бъдем тук. Не искам да ти причиня зло, Софи, господи, не искам.

Софи се усмихна кратко, смутено.

— Радвам се.

Стомахът на Едуард се сви.

— Да не сте се скарали със Сюзан, след като си тръгнах?

Лицето на Софи стана сурово.

— Не точно.

— Софи?

Софи го погледна и премига.

Това не е вярно. Че тя не иска аз да продавам картините си. Едуард не каза нищо, наслаждавайки се на близостта й. Софи накара устните си да се разтворят в лъчезарна усмивка. Едуард я загледа втренчено.

— Какво каза тя, Софи?

Софи погледна към масата.

— Тя само се опитва да ме предпази — каза тихо Софи, без да вдига поглед.

— Нямаш нужда да те предпазват, Софи.

Тя вдигна поглед и впи кехлибарените си очи в неговите, дръзко и открито.

— Дори от тебе?

Той не можа и дума да каже. Загледа я смаяно. В края на краищата у него проговори светецът, а не демонът, който бе така непреодолимо изкушен.

— Дори от мене.

Тя отмести очи. Ръцете й, които си играеха със сребърните прибори, потрепераха. После тя го шокира. Без да го погледне, изрече с нисък и дрезгав глас:

— Дори ако имах нужда от твоята закрила, нямаше да я поискам.

Едуард трепна. Нямаше начин, след последните няколко дни не се съмняваше какво означава това.

Бе признателен, че тъкмо тогава храната им пристигна. Сега вече беше нащрек; усещаше опасност и от нея, и от себе си. Веднага щом бурята отмине, ще тръгнат.

Но само минути, след като им сервираха, вятърът започна да огъва дърветата и заваля проливен дъжд.

Те гледаха заедно бурята зад прозореца и почти не се докосваха до храната. Заливът беше черен, белите гребени на вълните се гонеха яростно по тъмната повърхност на водата. Погледите им се срещнаха и останаха заковани един в друг.

Сякаш останалият свят бе престанал да съществува. Сякаш бяха само той и Софи, и свирепата буря отвън. Светът бе станал суров и див, дори страшен, но те си бяха намерили уединена ниша, топла и уютна, в която бяха само двамата. Едуард бе обзет от силен копнеж, който извираше от сърцето и душата му, както и от слабините му. Копнеж, срещу който се бореше с всеки грам воля, който му бе останал. Защото беше илюзия. Светът не беше черен вакуум и те не бяха единствените двама души в него, мъж и жена, предопределени да се слеят завинаги.

Софи го погледна крадешком.

— Това е много романтично — каза тя с дрезгав глас.

Едуард я погледна в неясната танцуваща светлина, хвърляна от свещта на масата им. Опита се да потисне чувствата си.

— Скоро ще свърши.

Фините й ноздри трепнаха и в очите й като че ли заблестяха сълзи.

— Знам.

Тя се обърна да погледне непроницаемата нощна чернота навън.

Едуард не можа да прогони от главата си мисълта, че на горния етаж има свободни стаи. Никога не беше желал жена толкова страстно, колкото желаеше Софи, и никога не я бе желал така страстно, както в този момент. Бутна чинията си настрана и отпъди грозното черно изкушение. Вятърът изведнъж зарева така силно, че стените на ресторанта потрепераха. Листа, откъснати от дърветата, се разхвърчаха и затанцуваха бясно из въздуха. Гледайки навън, Едуард си помисли, че така и така няма да могат скоро да тръгнат оттук… а и нощта наближава.

Сякаш като по знак към масата им се приближи собственикът.

— Имам лоши новини.

— Какви? — запита Едуард смутен.

Не беше обаче толкова смутен, колкото би трябвало да бъде. Пулсът му туптеше силно в ушите, също като бурята отвън.

— Тъкмо съобщиха по телеграфа, че тая буря е периферията на един ураган, който е започнал в Карибите. Окото вече било във Вирджиния, очаква се да мине покрай Лонг Айлънд някъде през нощта. Та вие няма как да тръгнете сега. Но горе имам много стаи. — Той засия. — Казват, че утре следобед щяло да грее силно слънце.

Едуард кимна и мъжът се отдалечи. Стомахът му беше свит, напрегнат и той се обърна към Софи:

— Човекът е прав. Няма начин да се върнем в този дъжд. Съжалявам, Софи.

Софи го погледна право в очите.

— А аз не съжалявам.

Софи стоеше на прозореца си в малката стаичка, която й бяха дали. Нощта се бе спуснала и дъждът я обагряше в сребристо. Тя стоеше, заслушана в дъжда, гледайки пороя струи юда, който обливаше стъклата. Стоеше и мислеше за Едуард. Би ли се осмелила?

Обърна се и загледа вратата отвъд огромното легло, която свързваше стаите им. Не й се виждаше възможно, но той не бе дошъл в стаята й. Не бе направил никакъв опит да я съблазни. Тя не разбираше. Защото, ако той не залагаше на съблазънта, тогава на какво залагаше?

Да не би и тя, и всички останали да са го преценили погрешно? Възможно ли бе той наистина да е неин приятел — и то почтен? Ако беше така, Софи знаеше, че трябва да се радва, но на нея й се искаше да плаче, не от радост, а от отчаяние и несбъднати надежди.

Беше стигнала твърде далече и не искаше да се връща назад.

Софи прекоси половината стая и спря. Веднъж, немного отдавна, когато Едуард я бе насърчил да покаже картините си на някой търговец, й бе казал, че тъй като тя е човек на изкуството, отхвърлянето ще стане част от живота й, факт, с който тя трябва да се научи да се справя. Тя не му бе казала, че тъй като е жена и човешко същество, отхвърлянето вече е факт в нейния живот, неизбежен факт и че вече стотици пъти се е сблъсквала с отхвърлянето. Сега Софи стоеше застинала със сълзи в очите. Да бъде отхвърлена от майка си, от Хенри Мартен или Кармин Вандербилт, или от търговци като Жак Дюран-Рюел не беше нищо в сравнение с това, да бъде отхвърлена от мъжа, в когото се бе влюбила.