Софи закуца — още по-силно от обикновено — подир прислужничката и се насочи към мястото, където антрето излизаше в централното фоайе на къщата. Видя там майка си, застанала в зелено-белия салон, да говори с един младеж.

— Софи! Ето те и тебе! Търсихме те навсякъде. Хенри каза, че си била на плажа. Вярно ли е?

Сюзан вдигна вежди, виждайки колко раздърпана е дъщеря й. Софи спря на място, докато майка й се приближаваше към нея, следвана по петите от младежа. Сюзан беше едновременно красива и елегантна жена, стройната й фигура бе съвършена, косата — тъмна, а кожата — бледа като слонова кост. Беше само на тридесет и шест години. Преди известно време Софи беше осъзнала, че майка й я е родила, когато е била едва шестнайсетгодишна. Често си беше представяла как красивият й и очарователен баща Джейк О’Нийл е омаял майка й. И също толкова често си бе представяла какъв можеше да бъде животът им, ако преди четиринадесет години Джейк не беше принуден да избяга от Ню Йорк. Той й липсваше и тя го обичаше, обичаше го дори и сега.

Софи се надяваше, че усмивката й изглежда естествена.

— Прощавай, мамо. Ходих на плажа да рисувам.

Сюзан премига.

— Сама ли?

Софи кимна.

Сюзан се обърна към мъжа, който изглеждаше доста нервен.

— Казах ли ви, че дъщеря ми е художничка? Учи в Академията и често рисува нощем в ателието си. Гради артистична кариера.

Софи премига смаяно, чувайки майка си за пръв път да говори пред хора за нейните професионални намерения. Макар че почти една четвърт от класа й в академията бяха млади жени, също толкова отдадени на призванието си като нея, все още се смяташе за много странно една жена да преследва цели в изкуството, а не съпруг. Тя погледна към младежа, който кимна отрицателно в знак, че не е чувал такова нещо. Разбра откъде идва смущението му.

— Софи е много талантлива — каза усмихната Сюзан. — Скъпа, покажи ни какво си нарисувала днес.

Софи замръзна, като се сети за скицника си, който беше захвърлила на плажа, както и защо го бе изоставила там, и сърцето й се разтуптя лудо.

— С радост ще покажа някой друг път.

Погледна към Сюзан, чудейки се какво е намислила. Майка й изобщо не одобряваше нейните занимания с изкуство, особено напоследък, и в нормални обстоятелства не би предложила да го показва на гостите си.

— Искам да се запознаеш с Хенри Мартен, скъпа — каза Сюзан и го избута напред. — Той е братовчед на Анет. Току-що е завършил право и скоро ще отвори собствена адвокатска практика.

Софи се усмихна и се насили да насочи вниманието си към младежа, който изглеждаше смутен и явно се чувстваше неловко. Тя протегна ръка, отгатвайки причината за смущението му. Той може би си мислеше, че Сюзан е тръгнала да ги сватосва, но истината не беше такава. Софи дори не беше направила дебюта си в обществото. А и как би могла, щом не е в състояние да танцува?

Не че това имаше някакво значение. Софи винаги си беше мечтала да бъде професионална художничка. Не бе толкова наивна да смята, че някой мъж би могъл да вземе куца жена за съпруга, особено пък ако е луда по изкуството. Двете със Сюзан още преди години се бяха разбрали, че Сюзан няма да я кара да се омъжва и че няма специално да й търсят съпруг. Щеше да бъде прекалено унизително, а и изгледите за успех бяха явно близки до нулата. Софи щеше да се отдаде на своята истинска любов, изкуството.

И това беше за добро. Когато Софи станеше на двадесет и една години, тя щеше да отиде в Париж. Там щеше да продължи да учи рисуване при някой голям художник, например Пол Сезан или Мари Касат, двама големи художници, които тя обожаваше.

Софи погледна Хенри Мартен, който нямаше как да знае, че тя не се интересува от евентуална женитба, видя го как я гледа, смятайки се за неотразима партия. Прииска й се да си е в стаята и да рисува. Но си пое дълбоко дъх, усмихна се широко и каза:

— Приятно ми е, господин Мартен. И моите поздравления. Къде се дипломирахте?

Хенри пое ръката й и веднага я пусна.

— Приятно ми е, госпожице О’Нийл… Аз… ами… в Харвард.

Сюзан се извини и ги напусна с усмивка, а Хенри Мартен като че ли още повече се разстрои, когато остана насаме с нея. Софи почувства как бузите й пламват и й се прииска майка й да не я беше поставяла в такова неудобно положение.

— Това е голямо постижение, сър.

Той я погледна с влажни очи.

— Да, благодаря ви.

Софи отново се насили да се усмихне.

— Никак не е лесно човек да бъде приет там, нали?

Отново неловък поглед:

— Да, не е лесно.

— Навярно много се гордеете.

Тя пристъпи на другия крак, за да облекчи болката в глезена. Не му предложи да седнат, защото искаше да си тръгне и да потърси Лиза. Скицникът й навярно още е на плажа, а тя трябва да си прибере скицата на онзи невероятен тъмнокос непознат на име Едуард.

— Ами… да се поразходим ли, госпожице О’Нийл?

Софи си пое дълбоко дъх и отново храбро се усмихна.

— О, по принцип бих искала, но се страхувам, че трябва да ви оставя и да си почина, ако искам да се възстановя за довечера.

Той се поколеба, явно с облекчение.

— Наистина, госпожице О’Нийл.

Софи се усмихна също така облекчена като него, после бързо се сбогува и двамата се отправиха в различни посоки.



— Софи… не е там! — извика Лиза, затваряйки вратата на спалнята й зад гърба си.

Софи трепна. Киснеше глезена си в леген със солена вода, наметната с памучно одеяло.

— Не може да не е там! Не си гледала, където трябва.

Лиза, дребна, тъмнокоса и изключително красива, възкликна:

— Напротив! Тръгнах по пътеката, която започва до тенискорта, и вървях по нея чак дотам, откъдето се вижда океанът от гребена на последната дюна, както ми каза… и откъдето се вижда друга пътечка, която юди надолу. Нямаше нищо. Намерих само шапката ти.

— О, скъпа — извика Софи смутена и се хвана за стола си. — Дали някой не ми е взел скицника? Но кой? И защо?

— Наистина търсих навсякъде — каза Лиза.

Софи едва ли я чуваше.

— Сега как ще го нарисувам?

Лиза докосна ръката на Софи.

— Да го нарисуваш ли? Кого да нарисуваш?

Софи загледа невиждащо доведената си сестра. Лиза й хвърли въпросителен поглед.

— Видях един изключително красив мъж да върви по долната пътечка, докато рисувах на дюната, и го скицирах. Но той не ме видя.

Знаеше, че се е изчервила. Кожата на лицето й пламна. Почувства, че ако не каже цялата истина, все едно безогледно ще излъже, но не беше така. Само че наистина не можеше да каже на по-младата си сестра какво е видяла в действителност.

И онова, което се бе случило преди известно време на плажа, все още отказваше да излезе от паметта й. Тя не можеше да престане да си го припомня, нито можеше да спре да мисли за това, което той правеше с красивата Хилари. Дори и сега тя без никакъв срам си спомняше страстното му изражение в самия край. Мислите й бяха толкова неприлични, толкова греховни, толкова изнервящи… Софи не можеше да повярва, че е толкова обзета от мисълта за тях… за него. И през целия следобед, откакто се беше оттеглила в стаята си, планираше как ще го рисува, мислеше над композицията и цветовете. Възнамеряваше да промени мъничко онова, което бе видяла, с цел да засили драматизма.

— Кой беше? — запита Лиза, искрено заинтересувана.

— Не знам. Тя го наричаше Едуард.

— Тя? Значи, не е бил сам?

Софи си пожела да можеше да върне думите си назад.

— Не — каза тя, без да гледа към Лиза. Как можа това да й се изплъзне от езика?

Но Лиза бе седнала на ръба на стола й и не й даваше да мръдне.

— Сигурно имаш предвид Едуард Деланза — извика тя възторжено.

Думите на Лиза запалиха пламъче на ужас и очакване.

— Кой е Едуард Деланза?

— Запознах се с него снощи преди вечеря… о, колко ми се иска и та да беше там! Само да беше пристигнала вчера, а не днес!

Софи искрено се надяваше, че мъжът, когото беше видяла на плажа днес следобед, да не е сред поканените от майка й гости за уикенда. Дано никога повече не го види. Сигурно не би могла да погледне този мъж в очите.

Вътрешностите на Софи започнаха да се свиват.

— Да не би да е един тъмнокос и красив?

Лиза я погледна.

— Доста повече от красив. Той е съкрушителен! Ослепителен!

— Тя понижи глас и се наведе към Софи. — И е опасен.

Лицето на Софи бе станало пепелявосиво. Не, Лиза със сигурност не говори за този мъж, който тя бе видяла на плажа. Със сигурност той не е от гостите им за уикенда. Не може да е!

— Жените тук полудяха по него — продължаваше да бъбри Лиза.

— Снощи всички го намираха ужасно привлекателен — и гостенките, и прислужничките. Дори майка ти го погледна няколко пъти.

Софи усети нещо ужасно лошо и сви юмруци, уплашена, че и двете говорят за един и същи мъж, че той е тук, в техния дом.

— Репутацията му е по-черна от нощта, Софи. — Сега Лиза шепнеше с поверителен тон. — Казват, че винаги носел малък пистолет, че е контрабандист на диаманти… на крадени бижута… и женкар.

Софи не можа да потисне смаяното си изхълцване, а сърцето й биеше буйно. Тя затвори очи, припомняйки си с всички подробности онова, което бе видяла днес следобед. Дори според нея той да беше въплъщение на небрежната елегантност, колко лесно си го представяше как пренася контрабандно диаманти… или съблазнява невинна девойка. Взе романа, който беше прочела донякъде, и започна силно да си вее с него.

— Сигурна съм, че слуховете са доста преувеличени. И в края на краищата защо Сюзан ще го кани, ако е толкова невъзможен?

Но тя вече вярваше на клюките, о, как им вярваше. Лиза се усмихна.

— Защото със сигурност не е невъзможен, Софи, въпреки всичко, което прави. Казват, че бил ранен в Африка, а това го прави почти герой! Няколко от дамите вече са влюбени в него; в края на краищата може би е богат като Крез. Нямам търпение да те запозная с него, Софи. Тогава и ти ще ококориш очи.

— Ти вече си ги ококорила — каза Софи, изненадана, че може да говори толкова спокойно.

— Да, ококорих ги, но той в никакъв случай не е за мене. Татко никога няма да позволи такъв мъж да ме ухажва… и двете го знаем. — Но тъмните очи на Лиза просветнаха. — Снощи, след като всички се оттеглиха, той остана с една от жените на терасата. Видях ги… държеше се с нея шокиращо. Той я целуваше, Софи!

Софи замръзна.

— Коя? — изграчи тя. — С коя е бил?

— Няма да повярваш… и аз не повярвах. Беше Хилари Стюарт. — Лиза се наведе по-близо. — Чувах, че искала да се омъжи за него!

Софи не можа да реагира. Най-накрая й стана ясно, че мъжът, когото бе шпионирала на плажа, наистина е Едуард Деланза, и че в най-скоро време тя ще трябва да се изправи лице в лице с него. Божичко, как ще го погледне в очите след всичко, което беше видяла?

2

Едуард Деланза излезе на балкона на стаята си. Запали цигара. Вдъхна дълбоко и се облегна на парапета от ковано желязо.

Погледна надолу към идеално поддържаните морави. Вляво бяха цветните градини; далече вдясно различаваше края на тенискорта. Право пред себе си виждаше как млечнозелените дюни се спускат надолу от моравите и ленивият стоманеносин океан подхвърля върху плажа игривите си вълни с гребени от бяла пяна. На запад, там, където не можеше да го види, слънцето залязваше от другата страна на къщата, обагряйки небето в тъмнорозово сияние.

Едуард се наслаждаваше на гледката. Тя беше спокойна. През последната година бе живял толкова опасно, че ценеше дори най-тихите — и най-скучните! — моменти от живота. Но те никога не траеха дълго. След няколко дни, няколко седмици, няколко месеца отново щеше да усети онова неутолимо безпокойство — безпокойство, което се коренеше дълбоко в неговото минало, в самата му душа. Понякога мислеше за него като за октопод, чиито пипала не може да отърси от себе си, и натоварен с неговата тежест, продължава да върви напред.

Но точно сега бе доволен, че е точно там, където е, и много благодарен. Една спокойно изпушена цигара в лятна вечер като тази. Какво удоволствие! Вдигна лице към неподвижния въздух, гъст и влажен, топъл, но в никакъв случай като вечерите в Южна Африка.

Припомни си, сякаш бе вчера, последната си нощ в Южна Африка, как седеше клекнал зад купчина щайги в Хоупвил, недалече от една железопътна гара, която гореше, как около него хвърчаха и рикошираха куршуми, а съвсем наблизо отекваха експлозии. Британците и африканерите се бяха стреляли цяла нощ, а той бе попаднал в средата на полесражението. Битката му се струваше безкрайна. Едуард живо си спомни как копнееше за цигара, но когато се бе разровил из джобовете си, там можа да открие само две шепи диаманти.