Бренда Джойс - След невинността

Ню Йорк — есента на 1901 година

Диамантът лежеше на покритата със сукно маса, голям колкото мъжки нокът, точно под лампата, висяща над главите на петимата картоиграчи, и хвърляше ярки отблясъци.

— Господи, Деланза, да не си полудял? — каза един от играчите. Едуард се изтягаше на стола си с цигара в уста. Преди часове бе захвърлил настрана жакета си, както и вратовръзката и копчетата за ръкавели. Ръкавите му бяха навити, яката разкопчана, ризата намачкана и почти извадена от сивите панталони. Брадата му не беше бръсната от няколко дни, очите му бяха кръвясали, дали от недоспиване, или от прекалено задимения въздух в стаята. Една апетитна блондинка в оскъдно облекло бе увиснала на дясната му ръка, а една също толкова надарена червенокоска — на лявата. В града имаше стотици клубове за мъже, повечето от които събираха елитна клиентела, и то от високо уважавани лица. Това заведение обаче не бе от тях.

Всеизвестно беше, че „Ла Боа“ се посещава от утайката на обществото, и дамите там добре познаваха всякакви видове удоволствия — и перверзни, — които един джентълмен би желал да опита. Едуард бе влязъл тук едва преди няколко седмици, но оттогава бе станал един от най-редовните посетители на „Ла Боа“.

При вида на диаманта жените край него ахнаха. Другите картоиграчи се втренчиха в него. Само Едуард като че ли беше равнодушен към блестящото украшение, което хвърляше искри по потъналите в мръсотия маси със зелено сукно. Едуард каза провлачено:

— Нямам никакви в брой. Изговаряше неясно думите.

— Тая играчка струва пет пъти повече от мизата — обади се един брадясал негодник.

Едуард не отговори. Погледна мъжа безучастно, после обгърна цялата маса с поглед, пълен с досада.

— Играем ли, или не? Ако не, отивам другаде.

Веднага се разнесоха шушукания и играта продължи. Едуард почти не обърна внимание, когато един от играчите обяви флош от кари, който биеше предишните две двойки. Едуард махна три пъти с ръка. Победителят се пресегна, прибра мизата и диамантът изчезна в джоба му.

— Ти си луд — каза той ухилено на Едуард. — Току-що изгуби цяло съкровище.

Едуард сви рамене.

— Наистина ли? Хич не ми пука.

Изправи се несигурно, прегърнал двете жени. След като възстанови равновесието си, излезе с пиянска походка от задимената претъпкана стая.

Сюзан бързаше по стълбите, защото беше закъсняла, но всъщност нямаше голямо значение кога ще отиде в операта, защото много други компании също щяха да закъснеят. Тя спря във фоайето, за да се огледа, да се наслади на вечерната си рокля без ръкави, придържана само от две презрамки с мъниста и ресни. Сатененият корсаж нямаше почти никаква украса, бе полупрозрачен, но богато клошираната пола бе поръбена с ресни и мъниста. Кремавият цвят подчертаваше тъмната й коса, която тя бе вдигнала нагоре, за да покаже прочутите си висящи обици с перли и диаманти. Беше се наложило да ухажва съпруга си и накрая да го съблазни, за да й ги купи… но се бе заинатил да купи и огърлицата, която тя сега също носеше. Беше си я купила сама… с парите на Софи. Беше си казала, че Софи няма да има нищо против, ако разбере.

Сюзан повика:

— Лиза? Къде си?

Лиза се появи от салона, облечена в по-скромна вечерна рокля от прасковена коприна с малки буфан-ръкави. На раменете си бе наметнала по-светъл шал. На ушите й блестяха обици от осемкаратови диаманти, единственото й украшение.

— От половин час съм готова.

Сюзан не обърна внимание на думите й и обви шала с ресни около голите си рамене.

— Да тръгваме.

Но Лиза не помръдна.

— Не мислиш ли, че трябва да повикаме Софи да дойде с нас?

Сюзан трепна.

— Тя е в ателието си и работи.

— Тя винаги е в ателието си и работи.

— Нямаше да иска да дойде.

— Може би. Но може би щеше да поиска, ако бях поговорила с нея. — Лиза се усмихна притеснено. — Тя е смазана, Сюзан. Преди беше щастлива с работата си. Сега вече не е щастлива.

— Ще го преодолее — каза рязко Сюзан. — Не искам да говоря за това, Лиза. Знам какво е най-добре за собствената ми дъщеря.

Лицето на Лиза стана строго. Гласът й потрепна.

— Сюзан, и двете добре знаем истината за това, което се е случило. Не е честно. Той трябва да се извини и да направи това, което трябва.

Пулсът на Сюзан се ускори.

— Може да не одобряваш начина, по който се отнесох към връзката на Софи с този мъж, но аз направих това, което трябваше… и не се меси, и не й давай някакви глупави идеи! — Тя сложи ръце на кръста си. — Не си ли чувала слуховете? Него вече дори не го допускат в приличното общество, толкова осъдително се държи. Миналата седмица отишъл на едно благотворително представление за събиране на средства за довършване на новото крило на музея „Метрополитън“ с изрисувана жена — полусъблечена!

Лиза изправи рамене.

— Може би и той е нещастен.

Сюзан се разяри.

— Съветвам те да си гледаш собствените работи, Лиза — каза тя хладно. — Софи е моя дъщеря. Този мъж е извън живота й и аз няма да допусна да се върне в него.

— Тя ми е сестра.

— Тя ти е само доведена сестра и нищо повече.

— Може би ще е по-добре да си остана у дома — каза тя, а устата й потреперваше. — Няма да мога да се любувам на операта, като знам, че Софи е сама у дома в такова настроение.

Тя се обърна и побягна, спъвайки се в полите на роклята си.

Сюзан погледна след нея разочарована. Не й се стоеше у дома. Помисли за Бенджамин, който дори сега бе зает в кабинета си с един адвокат и двама банкери. Когато свършеха с работата, щяха да пушат пури и да пият бренди, а можеше да отидат в частен клуб за мъже. Може би след няколко часа той ще дойде да я намери в леглото й за една кратка, суха любовна интерлюдия, а през това време тя щеше да си мисли за покойния си първи съпруг.

Сюзан погледна отражението си в огледалото и забеляза с удоволствие колко красива и привлекателна изглежда. Сюзан нямаше намерение да си стои у дома сама и отегчена, очаквайки вторият й съпруг да й обърне внимание, каквото тя в действителност не желаеше. Не беше съвсем неприемливо за омъжените жени да ходят сами на опера или на други обществени места, не и на нейните години. Сюзан реши, че дори Лиза да откаже да я придружи, тя все пак ще отиде. Лиза ставаше прекалено очебийна за годините си и операта щеше да бъде по-забавна без нея. Сюзан си отбеляза мислено да говори с Бенджамин да уредят подходящ брак за дъщеря му. Наскоро бе дочула, че един много беден, но много родовит британски маркиз е в града и си търси подходяща съпруга.

Сюзан повика каретата си, мислейки за Лиза, докато чакаше, опитвайки се да не мисли за Софи и за това, че очевидно бе нещастна. В края на краищата след време това положение щеше да стане поносимо. Сюзан го знаеше от личен опит.

Сюзан се забавляваше чудесно. Операта не я интересуваше много, но тя добре осъзнаваше, че е фокус на внимание, а това извънредно много я интересуваше. Джентълмените от другите ложи все се обръщаха да я погледнат, да се опитат да хванат погледа и усмивката й. Е, репутацията й не беше съвършена, години наред положението беше такова. След ужаса да представлява олицетворение на скандала тя нямаше желание това да се повтори. Мъжете можеха да й се възхищават отдалече, само много отдалече. Беше останала вярна на Бенджамин през целия им брак, независимо колко копнееше за нещо повече. Сега беше вече достатъчно мъдра, след лудостите от младите й години, за да знае, че сексът не е толкова важен, колкото доброто име.

Но тя копнееше почти отчаяно за мъжкото внимание, което получаваше, може би, защото Бенджамин толкова рядко я забелязваше като жена. Сюзан се правеше, че не забелязва двама предани обожатели, но когато се обърна, една странно позната фигура излезе от една препълнена ложа заедно с някаква руса жена. Сърцето на Сюзан подскочи и спря.

Когато започна отново да бие неравно, тя се взираше с пресъхнала уста и останала без дъх след един висок, широкоплещест мъж с гъста, леко прошарена коса, която падаше по яката на смокинга му. Тя бе омагьосана, неспособна да отклони погледа си.

Не… тя полудява! Това не може да е Джейк!

Джейк беше мъртъв. Беше умрял през 1890-а в ужасен пожар, когато се опита да избяга от затвора. Беше умрял и погребан в едно лондонско гробище, в гроб, който тя никога не бе посетила, но един ден щеше да посети.

Сюзан успя да се успокои. Джейк беше мъртъв и макар че тя знаеше този неоспорим факт, това, че бе видяла мъж, толкова приличащ на него дори в гръб, беше ужасно мъчително. Сюзан докосна гърдите си, но не можа да успокои подлудялото сърце. Никога ли нямаше да престане да страда от загубата и разочарованието си? Той толкова й напомняше на Джейк.

Сюзан изведнъж се изправи. Чувстваше се неловко. Усещаше, че трябва да направи нещо, но какво? Да тръгне подир този непознат и да поиска да види лицето му? И после? Дори да приличаше на починалия й съпруг, тя непременно щеше горчиво да се разочарова.

Наведе се и прошепна на една от познатите си, че скоро ще се върне и се измъкна от ложата.

Джейк ускори крачка. Това беше грешка. Огромна грешка бе, че дойде тук тази вечер.

Беше му дошло до гуша да стои така анонимен, да кисне все в Ривърсайд Меншън. Там работеше, там спеше. Там се хранеше, там идваше любовницата му. Лу Ан вече гласно изказваше недоволството си. Тя искаше да излиза, искаше да се забавлява. Джейк не се обиждаше; тя беше още много млада, а и сексът не беше достатъчен заместител… за никого.

Дори за него.

— От какво се страхуваш? — бе го попитала тя.

Лу Ан със сигурност не беше достатъчно хитра, за да отгатне истината. Но невинната й забележка беше достатъчно точна. Джейк не можеше да й каже, че се страхува да не би някой да го познае, пак по чисто съвпадение.

Не можеше да й каже, че ужасно се страхува да не би пак да го хванат и да го вкарат в затвора.

Не можеше да й каже, че бе уплашен до смърт.

Щеше да умре, преди да го върнат обратно.

Така че той не й бе отговорил, но накрая се бе съгласил да отидат на опера. И ето че се случи.

От всички хора, на които можеше да попадне в препълнената опера тази вечер, той попадна на собствената си жена. Слава на бога, че не го беше видяла.

И той не беше подготвен да я срещне. Не беше подготвен за внезапния шок, бързо последван от прилив на мощни и противоречиви чувства, в които немалко място заемаха гневът и омразата.

Сюзан побърза към обширното фоайе с колони, където се разхождаха много от зрителите с чаши освежителни напитки в ръка, потънали в оживени разговори. Спря за миг, оглеждайки тълпата, стиснала чантичката си с мъниста. И замръзна.

Мъжът, когото следваше, бе застанал с една руса жена, все още с гръб към Сюзан. Но сега тя бе по-близо до него и би се заклела, че вижда Джейк… или неговия призрак.

Двамата като че ли спореха. Сюзан преглътна и се загледа в широкия гръб на мъжа. Той се навеждаше и шепнеше нещо на ухото на жената.

Позата му бе толкова позната… тя почти чуваше дрезгавия му съблазнителен глас. Нещо нахлу в Сюзан и я обгърна от главата до петите. Нещо много по-тежко и много по-вълнуващо от всичко, което бе чувствала през годините. Всяка фибра от съществото й се напрегна.

Не можеше да е Джейк, но толкова приличаше на него… и Сюзан го искаше. Каза си, че тъй като той не е Джейк, тя ще бъде разочарована. И си напомни, че не бива да жертва репутацията, която така ревниво бе пазила толкова много години.

Жената се отстрани, сърдита и нацупена. Запъти се обратно към залата и когато мина край Сюзан, Сюзан забеляза, че не е много красива, но е много млада — може би на осемнайсет-деветнайсет. Тя погледна пак към мъжа. Той се бе обърнал, гледайки след приятелката си, и погледите им се срещнаха.