— Млада ли е?
— Много. Едва на двайсет и една години.
— Талантът й е суров, но мощен. Използва светлосянката великолепно, но разхвърляно. Трябва да изучава усилено светлината поне няколко години. Композицията е дръзка и оригинална. Вниманието й към детайлите в лицето на младежа е фантастично. Ако пожелае, може да има търговски успехи… ако се върне към класицизма.
— Мари, тя учи от тринайсетгодишна и няма желание да рисува по старите традиции. Отчаяно иска да учи при някого като тебе.
Мари обърна рязко глава и погледна Волар.
— Наистина?
— Така казва Пол Веро.
— Бих искала да се запозная с нея — каза изведнъж Касат.
— Ще го уредя. Тя ще бъде много развълнувана.
Касат се усмихна.
— Ще бъде още по-развълнувана, когато й кажете, че купувам портрета на този красив млад мъж, който седи в „Делмонико“ — каза Касат.
Скъпа Луизин,
Днес видях една картина, която ме разтърси повече от всичко, което съм видяла напоследък. Художничката е млада американка на име Софи О’Нийл. Купих картината й, озаглавена Делмонико Нарисувана е с маслени бои, представлява един изключително красив младеж, изпълнен с мъжка грация, великолепно небрежен, излегнат на стола си. Тя използва цветовете дръзко, светлосянката й е много интересна, а вниманието към детайлите, що се отнася до лицето на модела, е невероятно. Сигурна съм, че тази художничка ще стигне далече, когато окончателно установи стила си, и тогава ранните й творби ще бъдат предмет на гордост за всеки колекционер. Знам, че никога не съм препоръчвала някого от днешните млади художници, но трябва да се запознаете с изкуството на Софи О’Нийл.
Софи прегръщаше възглавницата си, знаейки, че плаче като дете. Можеше до безкрай да си повтаря, че бебето ще се роди след шест седмици, но не можеше да лъже дори себе си. Започна да се плаши. Не искаше да бъде сама, не и сега, не и шест седмици, преди да роди бебето, и най-вече — не и за цял живот.
Припомняше си красивото строго лице на Жорж Припомняше си и Едуард. Софи искаше да забрави Едуард. Господи, колко искаше да може да го забрави. Защото тогава щеше да бъде свободна да намери любовта с друг мъж. С Жорж или с някого като него.
Това бе донякъде ирония. Тя никога не бе искала любов. Още от най-ранни години бе погребала дълбоко всякакви глупави романтични мечти. Но Едуард бе влязъл в живота й със замайващия си чар, със съвършената си галантност, с горещите си целувки, с мъжествеността си. Вдъхвайки живот в тези мечти на ученичка.
Когато сълзите й постепенно пресъхнаха, Софи стана от леглото и взе писалка и лист хартия. Седна на единствения стол в спалнята си, претрупан с дрехи и разклатен, и намери една книга, върху която да пише. Почуди се как ще намери думи, с които да каже на Едуард, че скоро ще стане баща. Не можеше повече да отлага. Той трябваше да знае. И тя трябваше да напише писмото леко и неангажиращо. На всяка цена трябваше да му попречи да види какво става в сърцето й. Софи започна да пише.
5 май 1902 година
Скъпи Едуард,
Минаха много месеци, откакто говорихме за последен път, и несъмнено това е по моя вина. Но преместването в Париж беше голяма стъпка за мене. Трябваше да наема апартамент, ателие, да намеря учител и компаньонка. Всичко се нареди много добре. Имам много приятели, включително и прекрасната ми компаньонка Рашел, намерих стария си учител Пол Веро, който сега е мой наставник. Уча с великия Жерар Леон и той изглежда доволен от картините ми. Има дори нещо още по-хубаво. Ухажват ме двама търговци съперници Пол Дюран-Рюел го познаваш. Намекна, че може да ми уреди да направя самостоятелна изложба — това е мечтата на всеки художник. Андре Волар е продавал такива големи художници като Ван Гог и Гоген, когато никой друг не е искал да ги продава. И двамата са завладени от картините ми. А ако не си чул, твоят портрет е продаден в Ню Йорк преди известно време, както и портретите на баща ми и на Лиза.
Сега трябва да стигна до истинската причина да напиша това писмо. Надявам се, че няма да бъдеш много шокиран. Очаквам дете към края на юни. Мислех, че би искал да знаеш.
Надявам се, че при тебе всичко е наред.
С искрени чувства
Бързо, преди да е изгубила смелост, тя подписа писмото, сгъна листа и го пъхна в плика. Запечата го с восък и с облекчение видя, че никаква сълза не е зацапала плътната бяла хартия.
19
Канската колония, Африка — август 1902 година
Лопатата се заби в земята. Бух. Той заби острието дълбоко и отхвърли настрана влажната червеникава пръст. После отново заби лопатата. Бух. Отхвърли още една лопата пръст, отново и отново. Работеше, без да мисли, но усърдно, движенията му бяха автоматични, въпреки че ръцете му бяха така уморени, че всеки път, щом вдигнеше лопатата, сякаш ги изваждаше от ставите им. Въпреки че още преди часове мускулите на гърба му се бяха схванали болезнено. Въпреки физическата болка той не спираше… сякаш се наслаждаваше на самоналожената си агония.
— Защо не наемете няколко мъже?
Едуард трепна. Един старец стоеше наблизо и го наблюдаваше. Едуард го позна. Беше фермер, но едва ли имаше какво да стопанисва като ферма — в непрекъснатите битки тази пролет фермата му бе изравнена със земята. Едуард си спомни, че е чул, че жена му и двамата му сина също са загинали в пожара.
Едуард знаеше, че нещо в него е умряло, защото не почувства тъга заради ужасната загуба, сполетяла стареца. Не почувства нищо, може би само празнота.
Едуард пусна лопатата. Работеше вече цял ден, още от изгрев слънце, без нито минута отдих, и нямаше да спре до залез. Отиде под сянката на едно самотно дърво, където бе оставил инструменти и храна. Взе манерката и отпи няколко глътки. Старецът го наблюдаваше и не смяташе да си ходи. Едуард не му обръщаше внимание.
— Защо не си наемеш помощници? Вземи няколко момчета от града, ще се радват да ти поработят — каза фермерът.
— Обичам да работя сам — каза Едуард рязко.
Не искаше да говори. Наистина. Макар че от последния му истински разговор с хора бяха минали няколко месеца. За последен път бе разговарял на Бъдни вечер с майката на Софи. Бе отплавал за Африка още на другия ден с един британски търговски кораб.
— Знам, че можете да си го позволите — каза старецът, наблюдавайки го с орлов поглед. — Всички знаят, че сте богат, дори да не изглеждате или да не се държите като богаташ. Само дето пилеете диамантите така, сякаш никнат от земята.
Едуард взе лопатата, без да отговори. Разменяше малки диаманти срещу насъщните продукти, още откакто бе стъпил в Южна Африка през февруари. Отдавна бе свършил парите, още в Ню Йорк. Затова се бе върнал на това място, в този ад на земята. Затова беше тук, разработвайки диамантената си мина. Това нямаше нищо общо с каквото и да било… или с когото и да било.
Един представител на „Де Беерс“ бе дошъл в града миналата седмица, опитвайки се да изкупи участъка му. Едуард бе отказал в пристъп на безумство. „Де Беерс“ щяха да му платят цяло състояние, достатъчно, за да се върне у дома. Но къде беше това „у дома“? В Ню Йорк? Дом ли беше недовършената му къща на Пето авеню? Или екстравагантният апартамент, който все още можеше да наеме в „Савой“? Със сигурност не беше Калифорния. Не можеше и да мисли да се върне в ранчото „Мирамат“, където баща му живееше с брат му Слейд и с жената и детето на Слейд, Не беше негов дом и къщата в Сан Франциско, където майка му живееше сама. Едуард не беше я виждал и не беше разговарял с нея още откакто родителите му се бяха разделили преди повече от две години.
Стомахът го болеше, фактически цялото тяло го болеше, а слепоочията му пулсираха мъчително. Нямаше смисъл да продава. Нямаше къде да иде. Нямаше къде да иска да иде. Като че ли Хоупвил в Канската колония, в Южна Африка, е неговата съдба.
Със сигурност не беше Париж, където беше тя.
Едуард не можеше да повярва, че му е хрумнала такава жестока и чудовищна мисъл. Яростно обърна гръб на стареца и закопа отново.
— Странен човек си ти — забеляза старецът зад гърба му. — Обичаш да се измъчваш май?
Едуард продължи да не му обръща внимание, докато старецът не си тръгна. Той отново започна да копае стегнато и ритмично. Ако искаше да се самоизмъчва, това си беше негово право.
Не спря нито да си почине, нито за да се изпикае, нито да пийне пак вода — не и докато мракът не се спусна над оголената скалиста земя. Това беше онзи час от деня, който той най-много ненавиждаше. Защото, докато стигнеше до града пеша, въпреки физическото изтощение, умът му бе свободен да блуждае.
Едуард събра инструментите си, метна раницата на рамо и взе лопатата в другата ръка. Тръгна към Хоупвил, използвайки цялата сила на волята си, за да се възпре да мисли. Много трудно бе да държи ума си незает. Нещо по-лошо, копнееше за компанията на стареца. По-добре щеше да бъде да слуша сухите му коментари, отколкото бръмченето на собствените си мисли.
Когато Едуард стигна в Хоупвил, бе гневен. Гневеше се на себе си, гневеше се на Софи, гневеше се на целия свят.
Това бе върховната ирония. Той бе влязъл в живота й, за да я освободи, а сам бе попаднал в робство. Защото сега тя го е забравила, но той не можеше да я забрави. Нито една секунда, нито една минута от нито един ден. Каквото и да правеше, както и да го правеше.
Едуард вървеше по главната улица на града, кимайки на срещнатите войници или търговци. Понеже влакът от Кимбърли минаваше през Хоупвил, драгуните тук бяха постоянно присъствие. През май бе подписано примирие, но все още имаше отделни актове на насилие и терор, извършвани от радикалните елементи и от двете страни.
Улицата бе широка, спокойна и затрупана с боклуци. Беше зима в долината на Оранжевата река, което означаваше, че времето бе студено, но приятно. Всичко бе затрупано с кал; този път бе валяло по-силен дъжд. В резултат на това белосаните дъсчени къщи в предградията бяха станали кафеникаво-сиви. Продавачите в центъра на града не си даваха труд да боядисват каквото и да било в бяло или в някакъв друг цвят заради зимните валежи и летния прах. Покрай лишената от дървета главна улица се редяха паянтови, разклатени дървени постройки с фалшиви фасади.
Едуард бе наел стая в най-добрия хотел на Хоупвил, двуетажна измазана постройка. Той се изкачи по тухлените стъпала и мина през тъмното фоайе с дъсчен под. Взе ключа си от дремещия чиновник, решен да не мисли за Софи… отчаяно решен.
Едуард се качи горе и пъхна ключа в ключалката. Вратата бе отключена и се отвори широко, което накара Едуард да посегне към оръжието си в задния джоб. Той се прилепи до стената и изчака натрапникът да излезе напред. За никого не беше тайна, че той търгува с диаманти.
— Едуард?
Изненадан, но с непроницаемо изражение, Едуард пристъпи напред, вече със свален пистолет. Една жена се надигна от леглото му.
Тя се усмихна, абаносовата й коса бе разпиляна в съблазнителен безпорядък Полата й стигаше почти до коленете, откривайки дълги, стройни прасци с цвят на кафе.
— Донесох ти нещо — каза тя закачливо.
Отегчен, той затвори вратата, ритвайки я с прашния си ботуш.
— Как влезе?
— Само срещу една усмивка — прошепна тя, изправяйки се, за да се приближи към него. Обви нежните си ръце около шията му и притисна сладострастно тялото си към неговото.
Той не беше закопчал ризата си и гърдите му бяха голи. Веднага усети твърдите й зърна през тънката коприна на роклята. Едуард остави оръжието на бюрото, хвана китките й и ги свали от врата си, а това отдалечи гърдите й от неговите.
— Това е доста изненадващо. Не мисля, че сме се запознавали.
— Не е, защото не съм положила усилия — загледа го тя. — Аз съм Хелън, опитвам се да ви привлека вниманието още от февруари, Едуард. Не харесвате ли жените?
Едуард я беше виждал. Беше единствената красива жена, останала в града. Фактически преди време би я намерил за смайващо красива. Ясно му беше, че тя му дава аванси, които бе пренебрегвал. Но бе изгубил желанието си много отдавна, още в коледната сутрин, когато се бе събудил до две евтини жени, чиито имена не запомни, а и не си даде труда да го стори, изпълнен с отврата от самия себе си.
Хелън се притисна към него, но вече без усмивка.
— Не харесваш ли жените? Не ме ли харесваш? — прошепна тя.
Дори сега, след осем месеца сексуално въздържание, въпреки очевидната физическа реакция на тялото му спрямо горещите й извивки, той нямаше истинско желание да я събори на леглото.
"След невинността" отзывы
Отзывы читателей о книге "След невинността". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "След невинността" друзьям в соцсетях.