— Не. Не харесвам жените.

Тя се засмя и каза:

— Ти може би не, но тялото ти явно се чувства различно от тебе.

Лицето на Едуард остана каменно.

Тя се вгледа в него, после се отдръпна.

— Странен си. Не се усмихваш, не се смееш. Дори не говориш… не и ако можеш да го избегнеш. Знам, наблюдавала съм те. Работиш, като че ли си обладан от някакъв дух, после играеш хазарт точно по същия начин. И пиеш по същия начин. Държиш се така, сякаш мразиш всички.

Едуард се обърна с гръб към нея, хвърли шапката си на стола и съблече ризата. Думите му бяха толкова тихи, че тя едва го чуваше.

— Не мразя никого. Само себе си.

Не гледаше към нейното отражение в малкото напукано огледало на бюрото, към което се бе обърнал. Тя прекоси стаята и дъските на пода пукаха под стъпките й. Чу я да спира пред вратата, докато откопчаваше колана си и разкопчаваше панталоните.

— Коя е тя? — прошепна Хелън. — Коя е жената, която е разбила сърцето ти?

Едуард замръзна със стиснати зъби. После си възвърна самообладанието и свлече панталоните по твърдите си бедра. Отдолу носеше бельо до коленете, което показваше толкова, колкото и прикриваше.

— Срамота е. — Вратата се отвори. Тя се спря. — Винаги можеш да си промениш решението, Едуард.

Едуард се наведе над легена за миене и заплиска лицето си с хладната вода.

— Имаш писмо. От Ню Йорк. Ей там, на бюрото е. Тя излезе, затваряйки след себе си вратата.

Едуард гледаше едрия почерк на Софи, а думите се размиваха и ставаха нечетливи. Ръцете му трепереха. И той целият трепереше.

Мислех, че би искал да знаеш. Очаквам дете към края на юни.

Надявам се, че няма да бъдеш много шокиран.

Господи! Софи очакваше дете и макар да не бе го казала направо, бе оставила съвсем ясно да се разбере, че това във всеки случай е неговото дете. Едуард преброи назад от края на юни — детето беше заченато в края на лятото. Детето… тяхното дете.

Надявам се, че няма да бъдеш много шокиран.

Шокиран ли? „Шокиран“ бе дори прекалено меко, за да изрази смаяното и яростно учудване. Господи божичко! Беше август. Август, за бога! Софи бе родила дете. Неговото дете.

Едуард скочи на крака. Зърна дивото си изражение в огледалото. Изглеждаше като лунатик. И се почувства като лунатик. Господи! Защо, по дяволите, не му бе казала по-рано? Защо, по дяволите, не му беше казала веднага?

Не подлежеше на съмнение какво ще направи сега. Вече имаше цел, посока, съдба.

Детето му беше в Париж. Неговото дете. Едуард щеше да хване следващия влак от Кимбърли. До вечерта щеше да бъде в Кейптаун и с малко късмет след около месец щеше да бъде в Париж.

Съвсем съзнателно той избягваше да мисли за Софи и за това, какво ще направи, когато отново я види.



Париж — октомври 1902 година

Никой не отвори.

Едуард стоеше пред заключената врата, сърцето му биеше до пръсване, макар че Софи я нямаше у дома.

Нямаше я у дома. Тя и бебето бяха излезли. Той бе дошъл от толкова далече, колкото можа по-бързо, никак не беше лесно да се измъкне от разкъсваната от войни Южна Африка. Въпреки неотдавнашното примирие, подписано през май във Вереенигинг, бурите атакуваха влака за Кимбърли, изкараха го от релсите и го забавиха с два дни. Няколко пътници бяха убити в нападението, самият Едуард за малко не бе ранен. Когато стигна в Кейптаун, не можа веднага да намери кораб, който да не е от британската флота. Без колебание пропиля цяло състояние за подкупи, за да си спечели място на един от бойните кораби на нейно величество. Но този кораб отиваше в Дувър, а не във Франция. Общо му трябваха шест седмици, а не четири, докато стигне до Париж.

А нея я нямаше у дома. За да се успокои, Едуард се облегна на стената и потърси цигара в джоба на палтото си. Запали я и вдъхна дълбоко. Сърцето му обаче не спираше да бие учестено.

Сградата беше стара и порутена, а доколкото Едуард можеше да прецени, не се различаваше особено от овехтелите, пълни с мишки, квартири в Ню Йорк. Наистина в Монмартр нямаше други постройки освен тези стари, рушащи се сгради и западнали кабарета. Тук като че ли живееха само неудачници, проститутки, просяци и крадци. Едуард не можеше да повярва, че тя живее на такова място с тяхното дете. Трябва да има някаква грешка.

Не за първи път Едуард се питаше отчаяно дали е момче, или момиче. Картината в ума му бе все една и съща, още от онзи съдбоносен ден през август, когато научи, че е станал баща. Виждаше Софи да държи едно повито бебе, с мека и ведра усмивка, радостна, отправена не към детето им, а към него.

И какво, по дяволите, прави тя — да живее в такава дупка? Това не беше правилно. Една самотна жена като Софи не биваше да живее тук Детето му не биваше да живее на такова място. Неомъжените жени, дори радикални като Софи О’Нийл, дори неомъжени и с дете, живееха в прилични, почтени жилища с придружителки и прислуга. Едуард започна да чука по-силно и по-яростно на вратата.

Едуард хвърли цигарата и смаза фаса с тока си на овехтелия под. Прекалено късно осъзна, че е чист, макар да се нуждаеше от поправка. Обърна се рязко, за да слезе по стълбите и да отиде в галерията „Дюран-Рюел“. Там сигурно ще знаят нещо повече за нея.

Някой се качваше нагоре. Едуард спря, чудейки се дали може да попита този човек за нея. Но мъжът също замръзна, когато видя Едуард, и го загледа смаян и изненадан.

Косата на Едуард веднага настръхна от притеснение. Беше сигурен, че никога преди не е виждал този мъж, който го гледаше с разширени от учудване очи, в които се четеше, че го е познал. И нещо по-лошо, докато се гледаха така, в очите на другия мъж запламтя тъмен гняв. Едуард имаше чувството, че човек не само го познава, но и че го мрази.

Но той не го познаваше. Едуард беше сигурен, че никога не го е срещал.

Мъжът се сепна и доизкачи стълбите, заставайки пред Едуард. Беше облечен небрежно със закърпени панталони, черни обувки и памучна риза, отгоре с леко палто, но въпреки това беше хубав. Той се обърна към Едуард:

— Софи ли търсите?

— Тя тук ли живее? — запита Едуард, запалвайки нова цигара; пулсът му бе ускорен, а ръката видимо трепереше.

— Да. — Сините очи на мъжа хвърляха искри. Той изведнъж обърна гръб на Едуард и почука силно на вратата. — Софи? Скъпа, аз съм, Жорж. Отворете вратата.

Едуард се накани да изръмжи. Не говореше френски, но смисълът на думата „скъпа“ не му убягна, също както и неприкритата враждебност на Жорж.

Жорж се обърна.

— Няма я у дома.

— Не.

— Тя знае ли, че сте тук?

— Не. — Усмивката на Едуард никак не беше приятна. — Още не.

Жорж замълча за миг и двамата мъже се загледаха като два бика на малка арена. После той каза:

— Тя не е и в ателието си. Сега идвам оттам… най-вероятно е с Пол в „Жалко!“

— Кой е Пол?

— Неин приятел. Най-добрият й приятел.

Едуард се замисли. Жорж явно много се интересуваше от Софи и Едуард вече се питаше какви точно са отношенията им. Но кой, по дяволите, е Пол? Едуард се сети, че това име му звучи познато, и се опита да си припомни.

— Пол Веро?

— Да — каза Жорж, явно не желаейки да даде повече информация.

— Къде е „Жалко!“? — запита Едуард през стиснати зъби.

— Сега отивам там — каза Жорж. — Искате ли да дойдете?

— Да — каза рязко Едуард, последва непознатия по стълбите и на улицата, където беше прекрасен есенен ден, хладен, но не студен, и всички дървета на улицата грееха в червено. — Не ви познавам, но вие ме познавате. Откъде?

— Всички ви познаваме, господине, от картините на Софи.

— От картините на Софи? — повтори той. Жорж му хвърли мрачен поглед.

— Да. Тя ви нарисува на няколко картини.

Едуард се опита да разгадае какво му бе казал той. Без малко да зяпне от учудване. Софи го бе рисувала… отново. Колко пъти? И защо? Вълнението плъзна във вените му, потискайки донякъде гнева. Тя трябва да е запазила някакви нежни чувства към него, трябва.

Но след това се сети, че художниците по цял свят рисуват всякакви обекти, още откакто свят светува, и независимо дали рисува ябълка или човек, художникът няма нужда да обича своя обект. Първоначалната му еуфория бързо спадна. Устата му се изпъна на твърда, решителна черта.

Двамата вървяха мълчаливо по тесните улички. Накрая завиха зад един ъгъл и дочуха по-ясно живите звуци на пиано, последвани от дълбоки мъжки смехове, някои от тях доста пиянски. На Едуард му се стори, че дочува и по-високи, женски гласове.

Влязоха в „Жалко!“. Не беше кафене, а кръчма.

Очите на Едуард се разшириха. Тук има грешка! Софи не може да посещава кръчми, пълни с пияни, развратни мъже. А тя беше и майка! Но колкото и да се опитваше да се самоуспокоява, знаеше прекалено добре, че тя живее в онази миша дупка там през няколко улици… и че този мъж е неин приятел.

Вдървен, зашеметен, изпълващ се с ярост, Едуард огледа кръчмата. Барът се състоеше от едно претъпкано и задимено помещение. Посетителите бяха пийнали и оживени. Повечето маси, скупчени една до друга, бяха заети, още десетина мъже и две жени седяха на столчетата пред бара. Порази го това, че мнозина от посетителите се обърнаха и го загледаха, явно го познаха, както бе казал и Жорж.

Едуард не даваше и пукната пара. Защото Софи беше тук, както бе казал този човек Закова поглед в нея и остана неподвижен, като вкаменен.

Сърцето му се сви. Силна болка отекна дълбоко в него. Тя седеше на малка маса с трима мъже, двамата на нейна възраст, третият по-възрастен и с побеляла коса. Все още носеше тъмносинята пола и простата бяла блуза, но на раменете й бе преметнат ярък шал в червено и златно. Косата й се спускаше свободно по гърба, сплетена в дебела плитка, както често я носеше, но не седеше като ученичка с книга пред себе си. Беше се отпуснала небрежно на стола си. Сега не беше нито толкова тънка, нито толкова крехка на вид. Бузите й бяха розови, може би от чашата бяло вино на масата пред нея, и се смееше. Усмивката й бе слънчева и блестяща. Тя беше променена.

Онази Софи О’Нийл, която Едуард познаваше, никога нямаше да си помисли да седи в задимен бар на една маса с дръзки млади мъже, които пият вино и пушат цигари.

Той се почувства така, сякаш динамитът, който бе хвърлил във въздуха влака за Кимбърли, отново бе избухнал… но този път вътре в него.

Погледна я и шокът започна да се превръща в съвсем истински гняв.

През цялото време се бе измъчвал като в ада — заради нея. През цялото време тя бе живяла тук, във веселия, безгрижен Париж, бе рисувала и се бе забавлявала с бохемско увлечение. Кой ли е любовникът й, питаше се той с ледена ярост. И къде, по дяволите, е детето?

Едуард тръгна към нея. Тя седеше с гръб към него, още не го беше видяла, но другите го забелязаха, престанаха да говорят и се загледаха в него. Софи утихна. Едуард се усмихна мрачно. После сърцето му спря, когато видя как Жорж кляка до нея и бързо й шепне нещо на ухото. Смъртоносен гняв обзе Едуард. Знаеше, че той е нейният любовник. Беше абсолютно уверен в това, както никога досега.

Жорж стана. Софи се обърна бавно, все още седнала, а лицето й бе бяло като току-що изпран чаршаф. Видя го и извика. Жорж застана близо до нея и сложи ръка на рамото й.

На Едуард му се искаше да смете тази ръка и да смете самия него незнайно къде.

Софи стана.

Едуард спря пред нея. Не стори нищо на французина. Вместо това само се усмихна студено. Не се опита да скрие гнева си или да понижи дискретно глас.

— Къде, по дяволите, е детето ни, Софи? — запита той със стиснати юмруци. — И какво, по дяволите, правиш тук?

20

Софи го загледа втренчено, явно неспособна да възприеме факта, че Едуард стои пред нея в „Жалко!“, някак си по-голям от естествен ръст и по-застрашителен откогато и да било. Все едно сънуваше. Но това не беше сън… най-накрая той бе дошъл. О, господи!

Тя не можеше да издаде нито звук.

— Не съм призрак — каза Едуард, а синият му поглед бе студен и пронизващ. — Но ме гледаш така, сякаш съм. Какво не е наред, Софи? Не се ли радваш да ме видиш? В края на краищата, ти ми писа. Да не би да прекъсвам нещо?

Тя най-накрая схвана гнева и подигравката в тона му и замря. Почти в транс се опита да запази външното си самообладание, което трябваше да носи като броня около себе си, докато той е в Париж. Но нима не знаеше, че той ще дойде? Нима не се бе молила за това?

Но не беше дошъл навреме. Сурови и разкъсани картини се носеха в мисълта й. На разстроените лица на Рашел и Пол, когато Софи се вкопчваше в ръцете им и виеше от болка, далеч надхвърляща всичко, което въображението можеше да си представи. Горчивина нахлу в нея като прииждащи приливни вълни. Едуард не беше тук за раждането на детето. Раждането беше дълго и мъчително. Софи се бе мъчила почти двадесет и четири часа, повечето от които минаха в остри болки, и само с върховно усилие на волята бе изтласкала Едуина от утробата си, когато бе така неизмеримо изтощена, че не можеше да направи повече нищо. По това време Жорж беше при нея и държеше ръката й. Когато подадоха на Софи дъщеричката й, тя бе заплакала не от радост, а от облекчение.