Но Едуард го нямаше. Той дори не бе дошъл през юли, нито през август, нито през септември. Софи трепереше от гняв, стискайки юмруци в яростен опит да се овладее.

— Не, нищо не прекъсваш. Стреснах се, това е.

— Наистина? — Той грейна в усмивка, трапчинките му се очертаха, но беше някак си фалшиво. Беше грозно. — Е, защо се учудваш, че идвам в дупка като тази. Мъжете ходят по такива заведения, откакто свят светува. Но не разбирам дамите да ходят по такива места.

Софи си каза, че не е необходимо да оправдава поведението си пред него.

— Пол Дюран-Рюел прави изложба за мене в Ню Йорк, не в Париж — там, където критиците са по-снизходителни. Това е повод за празнуване, Едуард. И приятелите ми настояха да празнуваме.

Той се ухили неприятно.

— И това ли правиш тук? Празнуваш? С приятелите си?

Тя изправи рамене.

— Да.

Очите му, които хвърляха огън, я загледаха не само безсрамно, но и презрително.

— Къде е бебето? — изстреля той.

Тя си пое дъх.

— С Рашел. Рашел е моята най-добра приятелка. Отидоха на разходка. Едуина излиза на разходки всяка сутрин и всеки следобед.

Той затихна.

— Едуина?

— Да. Едуина Жаклин О’Нийл.

Погледите им се кръстосаха. Изражението на Едуард бе странно, измъчено.

— Искам да я видя.

— Разбира се — каза Софи. — Скоро ще се върнат. Може би, ако дойдеш в апартамента ми по-късно…

— Ще идем там заедно — прекъсна я той бързо и настоятелно.

Софи се напрегна. Обзе я ужас и пулсът й запрепуска бясно. Едуард изкриви уста неприятно… и многозначително.

— Да — каза той с нисък и суров глас. Прочитайки мислите й, добави:

— И това можем да направим.

Софи се дръпна и се накани да избяга.

Едуард беше толкова бърз, че тя не успя да направи нищо повече от едно незабележимо движение. Ръката му се стрелна напред и хвана лакътя й. Софи извика, защото той я стискаше силно.

— О, не — изръмжа той. — Сега няма да ми избягаш. Ще отидем да си поговорим.

И преди Софи да успее да протестира, той я бутна към вратата.

Тя не искаше да прави сцени.

— Добре. Само ме пусни. Преди някой да реши, че ме малтретираш и да се опита да направи нещо.

Едуард я стрелна със студен поглед. После пусна ръката й. Отправиха се към вратата един до друг, но без да се докосват, излязоха от „Жалко!“ и тръгнаха в хладния есенен следобед. Тя чувстваше напрежението, което се събираше в него, което кипеше, съскаше и искреше, готово да избухне.

Софи трепереше така силно, че едва си поемаше дъх. Казваше си, че трябва да запази самообладание. Беше очаквала Едуард да се появи, но и не беше го очаквала, в края на краищата не и по този начин — такъв студен и враждебен, почти неразпознаваем. Сега не бе време да се рови в скъпи спомени. Нито беше време да усеща всепоглъщащата му мъжественост. Софи си пое дъх, премигна, за да отпъди сълзите. И запита с най-естествения си и най-учтив глас:

— За какво искаш да говорим?

Той я измери с очи, после отхвърли назад глава и се разрази в гръмък смях.

— За какво, по дяволите, мислиш, че искам да говорим? Искам да говоря за дъщеря си… и искам да знам какво, по дяволите, мислиш, че правиш в някаква проклета кръчма?

На Софи това й дойде много.

— Нямаш никакви права над мене, Едуард. Няма да обяснявам постъпките си.

Той я хвана за ръцете и я притисна до твърдото си тяло.

— Имам много права — каза той меко, но заплашително. — Защото съм бащата на Едуина.

Софи се напрегна, когато погледът му се плъзна по нея, едновременно яростен и горещ свличащ всичките й дрехи, обгръщаш налетите й с мляко гърди. Макар че Софи бе разгневена, замря, усещайки остро мощното му бедро, притиснато до нейното.

— Колко често идваш тук? — изстреля той, като отново я разтърси.

Софи искаше да избяга. Борбата не беше толкова опасна, по-опасно беше да се поддаде на желанието, което бушуваше развихрено в нея.

— Вече е моя работа.

Погледите им се срещнаха. Изражението на Едуард се промени. Изведнъж той обхвана с една ръка седалището й и я притисна така силно до себе си, че слабините им се докоснаха. Софи нададе смаяно възклицание.

— Ти ставаш моя работа — каза той.

— Не — изстена тя.

— Да — каза той грубо. — Аз още те искам.

Софи не можеше да повярва, че това се случва. Някога бе обичала Едуард и може би още го обичаше. Трудно беше да се каже. Беше толкова разсърдена, че той не беше дошъл при нея за раждането на Едуина или дори непосредствено след това. Толкова разсърдена, толкова разочарована, но и толкова облекчена. И цялата й страст се бе пренесла върху бебето още от мига, когато се бе родило. В живота й нямаше място за друга любов.

Но Едуард не я обичаше. Никога не я бе обичал. Но поне в миналото беше галантен и мил. Вече не бе такъв. Бе груб, суров и стряскащ Караше я да се чувства като някаква евтина улична проститутка.

И Софи с големи усилия се опитваше да не си спомня как ръцете му бяха я люлели, когато я бе отнесъл в леглото си през онази нощ нощта на урагана. Как бяха се плъзгали по нея… как можеха и сега да се плъзнат. Тя неволно си припомни изгарящата топлина помежду им, това толкова силно желание, когато бе крещяла безсрамно в самозабрава. Дори си спомняше изражението на лицето му, докато се движеше върху нея… в нея. Екстазът се преплиташе със страдание, той бе мощен, незабравим и мъжествен.

И след това я бе прегръщал нежно, сякаш я обичаше.

Ако този път се поддадеше на трескавото желание, което нарастваше в нея, нямаше да има никакви мигове на нежност.

— Няма ли да ме поканиш в леглото си? — запита Едуард с нисък глас, полюлявайки многозначително таза си, опрян в нея.

Сълзи изпълниха очите на Софи.

— Не — каза тя със задавен шепот. — Не.

Само да можеше желанието да си отиде, но той го възбуждаше — нарочно, умело. Тялото й трепереше, притиснато до неговото. Трудно й беше да диша.

— А защо не, скъпа Софи? — запита Едуард, като изведнъж хвана и двете й ръце. Бедрото му се плъзна между нейните. Твърдо, топло. Мъжествено. — Сигурно не си вярна на скъпия Жорж?

Софи се вгледа в красивото му лице. Загледа се в студените му сини очи, красиви, както винаги, въпреки хладината, която вееше от тях, и в твърдата му подвижна, изразителна уста.

— Как смееш да хвърляш камъни по мене?

Той се засмя.

— Смея. Смея да правя всичко.

Подтекстът му бе сексуален, и тя го знаеше.

— Ти си отвратителен. Променил си се. Толкова си ужасен, колкото те рисува репутацията ти!

Опита се да го отблъсне.

Смехът му замря, но той не я пусна.

Тя престана да се бори и да се дърпа, защото всяко нейно движение само я караше да го усеща още по-силно.

— Пусни ме. Веднага, преди да съм се развикала за помощ.

Едуард я стисна още по-здраво.

— Проклятие! Да не би да си влюбена в него, Софи? Влюбена ли си?

— Не разбираш! — извика Софи.

— О, разбирам, скъпа. Идеално разбирам. — Усмивката му проблесна. Бедрото му се притисна по-силно и по-високо, така че тя бе принудена да го възседне. — Хайде, скъпа, няма нужда да играем игрички, достатъчно добре се познаваме, за да разиграваме някакви игри… освен ако не са игри на любовта.

Софи ахна. С непресторено възмущение тя се опита да се освободи. Той се засмя тихо и сурово и се наведе без усмивка над нея. Софи разбра, че се готви да я целуне… и застина на място.

— По-добре — промърмори той, — много по-добре. Нека видим какво си научила по време на престоя си във веселия Париж.

Притисна я по-силно, така че не можеше да има никакво съмнение колко е възбуден.

Софи веднага вдигна ръце, за да го отблъсне. Не искаше това, не го искаше. Поне не с ума си. Но тялото й бе така жадно, така изгладняло, Софи бе забравила какво представляваше дивото желание. Колко бе умопомрачително, колко разтърсващо, колко всепоглъщащо. Сега я измъчваха картини, но не картини от миналото… а картини от бъдещето. Виждаше себе си и Едуард голи, с преплетени тела, пламтящи от страст. Виждаше как Едуард навлиза все по-дълбоко и толкова нежно, толкова безпрепятствено в нея. Виждаше екстаза, който някога бе познала.

— Не, Едуард. Не така.

— Защо? — прошепна той с уста до нейната, а дъхът му пареше устните й. — Ние сме приятели. Стари приятели. Поне не си ли малко привързана към мене?

— Стари приятели? — въздъхна тя, но не можа да довърши изречението.

Устата му докосна нейната. След миг той я завладя грубо, вмъкна езика си дълбоко в нея. Това не беше съвкупление. Това беше изнасилване.

Софи извика, но не защото той я нараняваше, а защото се уплаши. От него… и от себе си. Опита се да го отблъсне, но в същото време устните й копнееха за него и му се поддаваха. Той откъсна устата си от нейната, задъхвайки се.

— Господи, Софи! Толкова е хубаво! И тя се задъхваше.

— Мислиш си, че поне бяхме… бяхме любовници… че това ти дава право да ме третираш… като… като…

— Като какво, Софи? — въздъхна той опасно. — Като проститутка? Като уличница? Като развратница?

Тя изстена и побеля.

— Забрави новия си любовник. — Очите му мятаха искри. — Аз съм по-добър от него. Ще ти го докажа. Ще ни бъде по-хубаво. Ела. Ела доброволно, Софи. Този път няма да бъда груб… Обещавам.

Софи го погледна втренчено, съблазнителният му тембър я обвиваше като топъл пашкул. Той впери поглед в очите й.

— Софи. И двамата знаем, че ме искаш. И аз те искам. Беше хубаво. И пак може да бъде хубаво. Дори по-хубаво, фактически, защото ти имаш опит.

— Остави ме — прошепна тя.

— Защо? Обичаш ли го? — изхриптя той.

— Ти си луд — изхълца тя. — Харесвам Жорж… но не го обичам!

— Добре. Не ми се нрави особено много идеята да заведа в леглото си жена, която да е влюбена в друг мъж. — И той грейна в ярка усмивка. — Но ако беше така… — и той сви рамене, — щях да се примиря.

Тя го загледа, защото се бе превърнал в чудовище. В човек, когото тя не познаваше… когото никога не бе познавала.

— Ти не разбираш!

Живите му сини очи бяха станали студени като сапфири.

— Разбирам. Разбирам каква бохемка си. Разбирам те, Софи, разбирам нуждите ти. Аз ти бях първият, нали? Събудих те за желанието. Предполагам, че това ме прави щастливец.

— Стой настрана от мене — каза Софи тихо и отчаяно. — Моля ти се.

— Предпочиташ него пред мене, така ли? — Той се усмихна сурово и студено. — Не… не и след днешния ден.

Софи, задъхана, изгуби самообладание и се задърпа да се освободи от ръцете му. Диво и безпаметно. Едуард веднага я пусна. Софи политна назад и се спъна, после се опря на червената тухлена стена. Обгърна раменете си с ръце, задъхана, почти разплакана.

— Как смееш!

— Не! — извика внезапно Едуард, насочвайки пръст към нея. — Ти как смееш? Как смееш да ми отказваш собствената ми дъщеря, проклета да си, Софи О’Нийл!

Софи срещна ослепително яростния му поглед.

— Аз не ти отказвам Едуина.

— Не? — Той тръгна към нея, после спря и вдигна ръка, свил юмрук — Искам да знам защо не ми каза по-рано?

Софи се поколеба. Реши, че заслужава да му каже истината.

— Страхувах се.

— Страхувала си се! От какво?

Сълзи изпълниха очите й. Тя притисна още по-силно ръце към раменете си.

— Не знам. От това.

Той я загледа смаяно, сви уста. Тя видя, че той се опитва да разбере, но не може. Софи нямаше намерение да му обяснява. Защото стана точно така, както се бе страхувала. Той бе дошъл, защото беше загрижен. За дъщеря си. Не за нея.

Вървяха мълчаливо към нейния апартамент, внимавайки да не се докосват. Софи също внимаваше да не гледа към Едуард. Гърбът й се изпъна, когато влязоха в сградата, защото очакваше той да я хване за лакътя и да й помогне да се качи по тясното стръмно стълбище. Но той не го направи. За първи път от много време насам Софи осъзна колко странно се движи, докато изкачва стълбите пред Едуард. Беше съвсем сигурна, че той вижда всичко.

Когато стигнаха на площадката, Софи чу Рашел да пее.

— Те са си у дома.

Тя пъхна ключа в ключалката и отвори вратата.

— Едуина, скъпа. Мама си дойде! — извика Софи, втурвайки се към дъщеря си.

Рашел и Едуина бяха на пода на едно голямо одеяло. Рашел седеше с кръстосани крака, облечена в черна пола и ослепително бяла блуза, с тежките си черни обувки. Бе наметната с яркосин шал. Едуина още не можеше да седи. Тя лежеше по гръб и размахваше ръце във въздуха, гукайки. Но като чу гласа на Софи, престана да издава сладките бебешки звуци и се усмихна.