Точно тогава би разменил всички камъни за едно дръпване, стига да бе възможно.

Влакът от Кимбърли бе дошъл със закъснение два часа и половина. Едуард се бе промъкнал под бодливата тел и порядъчно се бе порязал; бе получил и един куршум в рамото, когато един войник го бе видял в последния момент, преди да се метне на влака. Но бе успял. Скочи в последния вагон и когато пристигна в Кейптаун, посрещнат от кървавочервената зора, се бе качил на един търговски кораб по същия начин точно когато се отделяше от кея. Окървавен, изпонатъртен и изтощен, но се бе качил. С джобове, пълни с диаманти.

Никога нямаше да се върне там.

Потънал в спомена, Едуард допуши цигарата и се сепна чак когато тя започна да пари пръстите му. Насили се да се върне в настоящето и осъзна, че мускулите му са напрегнати и е започнал да се поти — така реагираше винаги когато го нападнеха неприятни спомени. Нямаше надежда за Южна Африка; още преди месеци го бе разбрал. Ненавистта имаше дълбоки и преплетени корени. Така и така някога щеше да продаде всичко там. Убитият няма как да се наслаждава на богатството.

Погледът му се плъзна по красивата морава долу. Няколко гости бяха излезли навън с чаши в ръка, облечени в смокинги и в обсипани с бижута вечерни рокли. Не за пръв път погледът му се върна обратно към единствения стол на балкона, опрян до вратата, която водеше към спалнята. На него лежеше отворен скицник. Ветрецът подмяташе страниците му.

Това бе скицникът на воайорката. Когато двамата с Хилари се връщаха в къщата поотделно, вървейки по различни пътища, Едуард го бе намерил захвърлен в пясъка точно там, където тя бе седяла и го бе гледала да изнася представлението си за нея. Бе проявила необикновено голям интерес. Но това вълнение не можеше да се сравни с изненадата му, когато видя скицата, която тя му бе направила. Не можеше да не бъде поне малко поласкан, че го е рисувала, но в скицника й имаше още няколко рисунки, на Нюпорт Бийч. Малката воайорка имаше талант, това му беше напълно ясно.

Едуард запали още една цигара, не съвсем успокоен, и се замисли за нея. След инцидента на плажа не бе преставал да се сеща за нея. Инцидента. Все още се смущаваше от собственото си поведение, то беше напълно осъдително. Наистина той не я беше карал да остава там и да гледа. Сега му стана ясно, че е рисувала — точно поради тази причина е била тогава на плажа.

Въпреки всичко повечето млади дами веднага биха избягали. Но не и тя. Тя беше останала, до самия край. Само като си помисли за това, той усети проклетия си член да се втвърдява. Едуард разбра, че въпреки многото си смразяващи авантюри — и разминавалия на косъм със смъртта — е станал много по-разпуснат и по-развратен, отколкото е смятал. Инцидентът го доказваше. Как иначе да си обясни собственото си поведение? Как да обясни и нейното? Никой не го беше запознал с нея, но тя вече го бе заинтригувала.

Предположи, че и тя е гостенка на Ралстънови; надяваше се да е така. Улови се, че очаква следващата им, вече истинска, среща едновременно с любопитство и възбуда. Сигурно ще я намери долу при другите гости.

Едуард стана, усещайки как нещо пърха в гърдите му; развесели се от това самонаблюдение. По дяволите, това негово ужасно сърце биеше два пъти по-бързо от обикновено. Не можеше да си спомни кога за последен път е почувствал пулса си да се ускорява само при мисълта за някоя жена.

Върна се в спалнята, поправи вратовръзката си и облече бяло вечерно сако, а после се втурна по стълбите.

Спря на долния етаж, забави ход и влезе в официалния салон Гостите се събираха на групички по двама-трима, бъбреха си приятелски и отпиваха от аперитивите, разнасяни от слуги в ливреи. Поне двадесет души бяха там; явно и тази вечер съседите са поканени на вечеря. Погледът му се плъзна по всички присъстващи — включително Хилари Стюарт — и замря. Воайорката стоеше сама пред високия френски прозорец в другия край на салона.

Сърцето му като че ли спря. Но първата му мисъл беше: „Не, невъзможно е!“

Беше съвършено безлична женска фигура, към каквато по принцип не би погледнал втори път. Само дето сега отново и отново връщаше погледа си към нея — беше омагьосан. Не можеше да откъсне очи.

Изглеждаше ужасно. Косата й бе събрана на строг кок, не носеше украшения, дори обици, а сивата й рокля беше със сигурност в най-неподходящия цвят, който би могла да избере. Едуард я събличаше мислено, представяше си вълнуващите извивки на тялото и, виждаше я с разпусната коса. Представяше си я как е облечена само с едно огромно колие от искрящи диаманти, а той я люби…

Отново напрегнат, Едуард влезе в салона, за да се възползва от предимството на електрическото осветление, сигурен, че видът й ще го разочарова. Сега я виждаше по-добре и наистина бе разочарован. Тя нямаше никакъв стил наистина, но не беше скучна — в никакъв случай. Вярно, че не беше негов тип — той предпочиташе откровено съблазнителни и натрапчиво привлекателни жени, не такива, които се крият зад грозни рокли и грозни прически. Но въпреки това бе омагьосан.

Тя също го гледаше. Едуард се зачуди как ли се е чувствала тя днес следобед, докато го е наблюдавала с Хилари. Как ли се чувства сега? Какво ли си мисли. Лицето й бе станало яркочервено. Сърцето му започна да бие по-бързо и по-силно. Погледите им се срещнаха. Сякаш мина цяла вечност, преди той да успее да откъсне своя.

Господи! Той си напомни, че тя е млада. Много млада. Доста по-млада от него. Съмняваше се дали има повече от осемнадесет години. Навярно е направила дебюта си тази година. Без съмнение е много чиста, много млада, много невинна девойка — само дето той бе унищожил невинността й днес. О, господи!

Едуард стоеше като закован до вратата, изчервявайки се от внезапни, съвсем реални, угризения, тъй като най-накрая бе разбрал какво всъщност е направил… и какво мисли за себе си в този момент. Нарочно се бе любил с любовницата си пред една млада дама, едва напуснала училищната скамейка. И копнееше да се люби със същата тази млада дама точно сега — да й покаже блясъка на плътската страст, да я посвети в удоволствието, в агонията, в екстаза. В действителност го предусещаше не само с тялото си, но и с мисълта си.

Едуард се насили да откъсне поглед от нея. Бе шокиран от самия себе си, шокиран от това, което вече бе направил, и от онова, което сега искаше да направи. Сърцето му биеше толкова силно, че го чуваше в ушите си. Какво му става? Тя не само не беше жена, след която би се загледал, но и интересът му към нея бе възникнал поради съвършено неприемливи причини.

Погледът му се върна крадешком към нея, този път съвсем съзнателно. Тя го гледаше, все още изчервена чак до високата корава яка на невъзможната си рокля, но изведнъж рязко се обърна, когато очите им се срещнаха. През ума му се мярна ужасяващата мисъл, че губи контрол над себе си.

Но защо? Тази жена не беше и никога нямаше да бъде подходяща за него. Тя несъмнено си търсеше подходящ съпруг, някой ден щеше да има няколко деца в напълно подходящ за нея дом Интересът й беше напразен, защото Едуард беше заклет ерген. И, най-вече, знаеше колко гнила работа може да бъде бракът. Страстта не можеше да служи като спойка между двама души, а Едуард не вярваше в любовта. Разделените му родители бяха живо доказателство. Освен това стотици омъжени жени търсеха прегръдките му.

Хилари се появи до Едуард заедно с друга жена.

— Здравейте, господин Деланза — каза тя учтиво.

Едуард се насили да изобрази усмивка и се поклони, взе ръката й и я целуна. Изрече нещо автоматично, неспособен да отпъди образа на благоприличната млада жена в другия край на стаята… или други образи, които далеч не бяха толкова благоприлични:

— Добре ли се забавлявахте днес на слънце, госпожо Стюарт?

Дългите й мигли се спуснаха.

— Много добре. А вие?

— Ммм. Да.

Познавате ли госпожица Вандербилт?

— Как бих могъл да я забравя? — каза Едуард с усмивка, наведе се над ръката й и я вдигна към устните си.

Кармин Вандербилт се засмя нервно, но пусна широка усмивка, без да се реши да си дръпне ръката.

Докато Хилари бъбреше, Едуард реагира така, както се предполагаше, че трябва, но не изпускаше от погледа си младата жена в другия край на салона. След няколко мига разбра, че нещо не е наред.

Тя стоеше сама, съвсем сама. Но това всъщност не бе възможно.

— Коя е онази млада дама? — запита той внезапно двете жени.

Хилари и Кармин проследиха погледа му и когато видяха за кого пита, и двете го погледнаха с разширени от учудване очи:

— Това е дъщерята на Сюзан Ралстън от първия й брак. Но защо питате?

— Защото стои сама и очевидно това не й е приятно — блесна с усмивката си Едуард. — Мисля, че трябва да я избавя — каза той, кимна й и остави двете жени да зяпат неловко подир него.

Едуард тръгна да прекосява стаята.

Кимаше на хората, които срещаше по пътя си, но не спираше и не повеждаше разговор. Казваше си, че постъпва почтено и се мъчеше да си повярва. Не можеше да разбере защо още никой не се е притекъл на помощ на госпожица О’Нийл. Само той ли е тук джентълменът? Събралите се го дразнеха с безразличието си. И не обръщаше внимание на леката издутина между краката си.

Докато се приближаваше към целта си, той започна да забелязва много интересни подробности. Беше средна на ръст, но му се струваше, че пропорциите й са съвършени за скромната й фигура. Улови златисти отблясъци в кестенявата й коса, спомни си колко златиста му изглеждаше в слънчевата светлина, видя, че кожата й има топлия цвят на кайсия, което я правеше наистина забележителна. Зачуди се кой ли й е направил такава строга старомоминска прическа, питаше се кой й е избрал тази непоносима рокля и усети, че се ядосва. Та тя няма да си намери съпруг, ако се показва в такъв вид.

После си я представи с друг мъж и раздразнението му нарасна.

Беше го забелязала. Той видя как очите й се разшириха. Беше се приближил към нея съвсем нехайно. Колко съжаляваше за непростимото си поведение следобеда. Но беше твърде късно за съжаления. Тя знаеше кой е — беше го гледала съвсем открито. Но в никакъв случай не биваше да разбере, че той е бил толкова безсъвестен, че да знае, че тя го гледа. Тя никога нямаше да узнае. И когато отминеше напрежението от първия момент на срещата им, щяха да си говорят така, сякаш не се е случило нищо необичайно. Може би един ден тя щеше да забрави.

Тя не виждаше никого освен него. Като че ли разбираше намерението му. Устните й се извиха, сякаш за да произнесе: „О!“ Бузите й пламнаха в червенина. Пое си въздух дълбоко, отчаяно. Но не се пречупи и не избяга.

Едуард спря пред нея, взе напрегнатата й ръка в своята с топла усмивка. Добре съзнаваше, че жените го намират неотразим и видя как очите й се разширяват още повече.

— Госпожице О’Нийл. Очарован съм да се запозная с вас. Разбрах, че майка ви е моя домакиня. Едуард Деланза, на вашите услуги.

Тя трепна невярващо.

Едуард вдигна ръката й и я целуна. Без съмнение въпреки старомоминския си изглед беше доста хубавичка. Носът й бе малък и прав, очите големи, бадемовидни, с дълги мигли. Лицето й имаше съвършен овал, а тенът беше направо екзотичен. Сега видя, че очите й всъщност имат омайния оттенък на кехлибар като най-доброто френско шери. Вгледа се в тях и тя отвърна на погледа му, не мигайки, като омагьосана. За миг той остана прикован към тези очи.

Тя може да бъде красавица, ако наистина пожелае, помисли си той. Златокоса красавица, не прекалено бляскава или прекалено очебийна, но въпреки това омайна, жена, която би могла да завърти много глави.

— Господин Д-деланза — каза тя дрезгаво.

Едуард си възвърна самоувереността и прочисти гърлото си.

— Сега ли пристигате в Нюпорт?

Не я беше видял предната вечер, когато бе пристигнал, защото ако я беше видял, със сигурност щеше да си я спомни. Тя кимна, а очите й все още бяха приковани в него.

— Чудесно е човек да избяга от града, нали? Горещината точно сега е непоносима.

— Да — прошепна тя.

Гърдите й се вълнуваха, а брадичката й едва забележимо се повдигна.

Едуард се почуди дали тя е плаха, дали се стеснява от него… или може би е още шокирана от инцидента. Вътрешно направи гримаса, като си помисли, че най-вероятно последното е вярно. И й хвърли заслепителна усмивка:

— Значи ще останете до края на лятото, така ли?

— Моля?

И тя облиза устни.

Едуард повтори въпроса си, опитвайки се да не допусне намек за неприлични мисли. Тя преглътна.

— Не мисля.

Той беше изненадан.

— Защо не?

— Имам занятия. В Академията. — Тя се изчерви и гордо вдигна брадичка. — Уча живопис.