Рашел отвори широко очи и се изправи. Софи вече беше взела Едуина и я прегръщаше силно. Бебето се засмя. Софи се извърна само за да види как Едуард забелязва Рашел, само за момент. После отново върна погледа си към бебето… само към бебето.

— О, господи — каза той дрезгаво.

Сълзи изпълниха очите на Софи. Нямаше никакво съмнение, че Едуард вече обича детето си, безвъзвратно и до краен предел. Очите му грееха и бяха подозрително ярки. Върхът на носа му бе станал червен. Софи подаде Едуина на баща й.

Той вдигна поглед, внезапно стреснат.

— Не знам.

Сърцето на Софи заби неравно и силно. Тя все още протягаше детето към Едуард, мъчително осъзнавайки колко изключителен е този момент — и че той трябваше да дойде много по-рано, в болницата, и че трябваше да го споделят като съпруг и съпруга.

— Няма нищо. Едуина няма да се разплаче.

— Страх ме е — призна Едуард, гледайки момиченцето. — Тя е толкова мъничка… толкова е хубава.

— Няма да й направиш нищо — каза Софи, като едва се сдържаше да не се разплаче.

Едуард прегърна Едуина и я залюля полека в ръцете си. Седна на изтъркания диван, без да откъсва омагьосания си поглед от детето.

— Господи, тя е руса като тебе и има сини очи като мене.

Софи изтри очи с ръкава си. Но сълзите не искаха да спрат. За щастие Едуард имаше очи само за дъщеря си и не осъзнаваше колко е развълнувана тя.

— П-повечето деца имат руса коса и сини очи. Н-но тя може по-късно да има черна коса, като порасне, или кафяви очи.

Едуард леко се засмя. Едуина му се усмихваше и размахваше ръчички, сякаш се опитваше да докосне лицето му.

— Тя ме харесва — каза Едуард с надебелял глас. — Здравей. Здравей, скъпа. Аз съм татко ти.

Софи не можа да издържи. Избухна в сълзи и изхвръкна от стаята, преди Едуард да я види. Но той не вдигаше поглед от Едуина.

Едуина се разплака.

Софи застана на прага и видя Едуард да носи бебето напред-назад, люлеейки го, и да се опитва да го успокои. Той усети присъствието на Софи и се обърна тревожно.

— Какво има? Да не съм я изплашил? Преди малко нищо й нямаше.

— Просто е гладна, Едуард — каза меко Софи. — Време й е да яде.

Едуард спря и я загледа, а погледът му се премести към гърдите й.

Софи кърмеше детето си още откакто се бе родило, но сега се изчерви Тя бързо влезе в стаята и взе Едуина от ръцете на Едуард.

— Може би сега ще е най-добре да си тръгнеш. — Избягваше да го погледне в очите. Едуина бе започнала да хленчи. — Можеш утре пак да дойдеш да я видиш.

— Не, ще почакам.

Като чу решителния му тон, Софи вдигна очи. Едуард бе стиснал челюстта си, очите му бяха непреклонни. Сега не можеше да се препира с него. Лицето на Едуина взе да почервенява. Софи обърна гръб на Едуард и занесе детето в спалнята. Бързо откопча блузата си и седна на люлеещия се стол, който Рашел бе купила за нея. След миг Едуина засука силно и Софи започна да се успокоява.

Но тогава тя усети присъствието му. Вдигна поглед. В бързината не бе затворила вратата докрай. Едуард стоеше там, на прага, и я гледаше как кърми тяхното дете.

Пулсът на Софи изведнъж се ускори. Понеже не очакваше някой да влезе, се беше съблякла напълно. Гърдите й бяха едри, бледи, със сини венички. И Едуард се бе загледал, но не в дъщеря им.

Макар че бе съвсем необичайно, Софи усети как я обзема страст. Не трябваше да умее да чете мисли, за да разбере какво мисли Едуард. Той изведнъж се обърна и затвори вратата зад гърба си.

Софи затрепери от облекчение. Премести Едуина на лявата си гърда и придърпа корсажа върху дясната. Беше изпотена. Едуина бе доволна и нищо не забелязваше.

О, господи, помисли си Софи. Никога не си беше представяла, че когато той се върне, ще бъде точно така. В безумието си бе мислила, че ще го държи на разстояние, и физически, и емоционално, и няма да си позволи да се разчувства. Каква глупачка е била.

Софи не посмя да помисли какво ще стане по-нататък. Знаеше само едно. Някога, преди време, той бе нахлул така небрежно в живота й. И за малко да я унищожи. Всички инстинкти на Софи й подсказваха, че този път ще успее… ако тя му позволи.

Софи притвори внимателно вратата на спалнята, оставяйки я съвсем леко открехната. Едуард вдигна вежда.

— Тя заспа — каза Софи.

Той я загледа втренчено и твърде напрегнато, така че Софи се почувства неудобно. Спомни си как бе гледал гърдите й. Спомни си какво бе усещането, докато я бе целувал наказващо силно. Беше я заболяло от целувката му.

— Кога искаш да се оженим, Софи?

— Какво?

Той стисна зъби.

— Чу ме. Кога искаш да се оженим? Сега? Довечера? Утре? Няма смисъл да чакаме. Колкото по-скоро Едуина получи моето име, толкова по-добре.

Софи не можеше да си поеме дъх Стана точно това, от каквото се бе страхувала. Той се интересуваше прекалено много… от Едуина. Насили се да остане спокойна. Но бе невъзможно.

— Ти си много надменен, Едуард, ако смяташ, че ще се омъжа за тебе само заради Едуина.

Той отвори широко очи.

— По дяволите! Ти трябва да се омъжиш за мене, и двамата го знаем! Не беше ли това причината да ми пишеш?

— Не! Точно затова не ти писах до последния възможен момент! — извика Софи, забравяйки, че бебето спи.

Едуард стисна ръцете й.

— Не разбирам.

— А мене не ме интересува! Няма да се омъжа за тебе, Едуард. Не и заради Едуина.

Той бе потресен. Стана смъртноблед. Пусна я, бе твърде зашеметен, за да каже и една дума.

— Господи — пророни той накрая. — Не ти вярвам!

Софи отстъпи назад, възнамерявайки да стои по-далече от него.

— И предпочиташ да живееш така?

Тя предпочете да не отговори.

Но сега той се разяри.

— Заради него е, нали?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Не.

— Заради него е! — изрева той. Едуина се разплака. — Господи, щом нещата стоят така… Никога не съм предполагал, че ще бъде истински брак, Софи. Господи! Е, щом искаш да си имаш любовник, добре! По дяволите, вземи си дори десет любовници. Хич не ми пука! Но Едуина ще носи моето име. Дъщеря ми няма да бъде копеле, по дяволите!

— Събуди детето — извика Софи, разтърсвана от своя собствен гняв и своята собствена мъка. — Време е да си тръгваш, Едуард. Веднага!

Той се поколеба. Едуина хленчеше.

— Добре. Ще си довършим разговора утре. Но ще го довършим, Софи.

Тя не отговори. Втурна се в спалнята, за да избяга от него, но и за да успокои детето. Бързо взе Едуина и се насили да се усмихне през сълзи.

— Няма нищо, миличко, няма нищо. Тихичко сега, на мама не й е мъчно, мама не е разстроена. Мама те обича. И татко те обича.

Тя люлееше Едуина на гърдите си, плачейки още по-силно отпреди.

Бебето постепенно се успокои. Софи го остави и го покри с едно леко одеялце, изплетено от съседката. Изтри очи. Поколеба се, после видя, че Рашел стои в дневната, неподвижна и мрачна. Погледна лицето й и видя, че Рашел разбира какво става.

— Какво ще направиш? — запита Рашел, прегръщайки Софи.

Софи потрепери.

— Чу ли?

— Чух.

— Няма да се омъжа за него. Не мога. Не и по този начин.

Една ужасна картина се мярна в ума на Софи. Тя седи в луксозно легло с балдахин, кърми Едуина посред непрогледната нощ сама и знае, че Едуард е навън с някоя друга и няма да се върне скоро, и дори няма да се върне при нея. Не и при нея.

— О, Софи — прошепна Рашел, виждайки болката на лицето й. Отново я прегърна. — Разбирам. Но какво ще правиш?

— Ще замина. Още сега. Тази вечер.

Докато говореше, решението й се оформи окончателно, подклаждано от съвсем истинската паника, която още малко, и щеше да прерасне в ужас. Софи каза неимоверно мрачно:

— Време е да заведа Едуина у дома.

ТРЕТА ЧАСТ

ПРИНЦИПНАТА ЖЕНА

21

Ню Йорк — ноември 1902 година

Когато Софи зърна огромната Статуя на свободата и неясните очертания на Манхатън, в нея нахлу чувство на радостно облекчение. Софи се облегна на парапета на кораба, усещайки слабост. Никога не бе копняла по-силно за семейството си. То й липсваше.

Нямаше търпение да им покаже Едуина. Софи знаеше, че майка й веднага ще се влюби във внучката си, още от момента, в който я види. Всички я обикваха, защото момиченцето беше толкова мило и сладко, а и бе завършена красавица.

Софи стисна парапета. Едуина несъмнено бе наследила красотата на баща си. Софи се бе опитвала да си представи гнева на Едуард много пъти, откакто бе напуснала тайно Париж посред нощ с Едуина и Рашел. Вината я изгаряше всеки път, защото нима не бе обещала, че няма да го раздели от дъщеря му? И, божичко, тя имаше това намерение, не само за да бъде почтена с Едуард. Софи прекалено добре помнеше какво е да растеш без родния си баща. Тя никога не би могла да наложи такава съдба на Едуина. Не искаше да прекъсва отношенията между Едуард и Едуина, не искаше. Но не можеше да се омъжи за Едуард. Дори не и заради Едуина.

Сети се за онази страшна нощ. Пътят с карета до Хавър беше безкраен и непоносим, защото Софи очакваше Едуард да изскочи в нощта като разбойник от деветнадесети век и да й попречи да избяга с дъщеря им, а може би дори да я завлече при най-близкия свещеник. Едва когато се качи на кораба на следващата сутрин, едва когато корабът се отдели от кея и тръгна с пълна пара да излиза от пристанището, далеч от доковете, далеч от френска земя, едва тогава страхът на Софи се уталожи. И тогава се бе склонила разплакана над Едуина.

Сега огромният френски параход бе пристанал в доковете на пристанището на Ийст Ривър, моряците викаха възбудени и развълнувани, чуваше се трясъкът на хвърлените към сушата подвижни мостчета. Докато слизаха, над главите им се виеха чайки, а насъбралата се тълпа шумно приветстваше пътниците. Рашел носеше Едуина, защото по принцип бе по-силна от Софи, а особено сега — доста по-силна. Софи не можа да се наспи при това пътуване. Почти нямаше апетит, бе отслабнала. Хранеше се почти насила, защото трябваше да кърми детето — страхуваше се да не би млякото й да секне. Рашел бдеше над нея като орлица. Караше й се, като че ли й беше майка. Софи не знаеше какво щеше да прави, ако Рашел не бе настояла, че трябва да дойде с тях.

Бяха избягали само с една чанта, в която имаше дрехи, пелени и принадлежности за бебето. Носачът взе багажа и повика такси. Софи още не можеше да се успокои. Започна да показва забележителностите по пътя и на Едуина, и на Рашел. Петмесечната Едуина беше бодра и оживено въртеше глава.

Отминаха Тифани, Лорд и Тейлър, Шварц, компанията „Горъм“. Излязоха от Юниън Скуеър, завиха по Медисън авеню. По лицето на Софи се изписа тъга. Не бяха далече от „Делмонико“.

Все едно беше вчера, а не преди една година. Ако затвореше очи, можеше да се пренесе назад, в този прекрасен миг, когато Едуард седеше срещу нея, толкова красив и елегантен, наглед толкова искрен; тя усещаше колко го бе обичала. Това беше лудост, но и сега тя чувстваше как той я обича, въпреки всичко.

— Софи, малката ми? Добре ли си? — запита Рашел.

Софи премига и си пое дълбоко дъх.

— Навсякъде, където погледна… виждам него.

Рашел посегна и стисна ръката й.

Накрая свиха покрай двата лъва, застанали на стража, и навлязоха в дългата кръгова алея пред фасадата на внушителния дом на семейство Ралстън. Софи се наведе напред, трепереща и нетърпелива. Таксито спря и Дженсън се появи на горния край на широкото каменно стълбище. Извика, когато я видя.

Софи се усмихна.

— Дженсън! Дойдох си!

Той се спусна да я посрещне с грейнало лице, съвсем неподобаващо на иконом.

— Госпожице Софи! Вие ли сте? Точно навреме… ако не възразявате да се изразя така!

Рашел излезе от таксито, прегърнала Едуина. Софи повика с усмивка приятелката си. Но в същото време в ума й звъннаха предупредителните нотки в гласа на Сюзан. Не можеш да се върнеш у дома с дете.

Смутена, внезапно разтревожена, Софи се хвана здраво за Рашел.

— Дженсън, това е моята скъпа приятелка и компаньонка Рашел дьо Фльори. А това е дъщеря ми, Едуина Жаклин О’Нийл.

Прислужниците се стекоха във вестибюла, когато разбраха, че Софи се е върнала. Макар че не можеше да се отърси от лекото смущение, топлело посрещане на персонала накара Софи да се почувства ужасно радостна, че пак си е у дома. Тя прегърна госпожа Мърдок, която се бе просълзила.