Сега още бе вбесен, но яростта му вече лежеше дълбоко, притихнала и заровена.

Отвори вратата на даймлера. Проклета да е Софи О’Нийл, задето направи това. Задето му отне детето. Задето избяга от него. Е, светът не беше чак толкова голям. Поне за нея. Не можеше да му избяга. Той щеше да тръгне да я търси, независимо колко време щеше да му отнеме това, и в края на краищата тя щеше да стане негова жена и Едуина щеше да носи неговото име. Едуард щеше да направи това, което трябва — което беше правилно за всички.

Той обаче нито за минута не повярва на историята на Сюзан, че Софи била в Бостън при роднини. Бе пристигнал в града едва тази сутрин, но следващата му спирка щеше да бъде галерията на Дюран-Рюел. Те със сигурност щяха да имат връзка с нея.

— Господин Деланза, сър!

Той спря, миг преди да се плъзне в колата. Икономката, госпожа Мърдок, изтича от къщата. Едуард се напрегна.

— Госпожо Мърдок?

— Да, сър — спря тя задъхана пред него. — Ако тя ме види, че говоря с вас, ще ме уволни веднага без препоръки… а аз съм тук още откакто Софи беше на четири години.

Той стисна пълничките ръце на възрастната жена.

— Госпожо Мърдок, ако Сюзан ви уволни, можете да дойдете да работите при мене.

Очите й се разшириха.

— Благодаря ви, сър.

— Сега, кажете ми къде е Софи.

Сълзи изпълниха очите й.

— Тя лъже, така си е! Няма никакви роднини в Бостън, никакви. Трябваше да бъдете тук, сър. О, господи, как си викаха двете, цялата къща ехтеше. Добре, че господин Ралстън не беше у дома.

— Кой викаше? Сюзан ли?

— Сюзан и Софи! Никога не съм чувала Софи да вика и да крещи, толкова беше ядосана, нямате си представа, сър!

Госпожа Мърдок заплака.

Той помрачня, но гласът му остана непроменен.

— За какво се караха?

— За детето. Такъв ужас! Такъв ужас беше, сър!

Той си пое дъх, а сърцето му се преобърна в гърдите.

— Какво за Едуина? Тя добре ли е?

— Малката е добре, сър. Но госпожа Ралстън иска Софи да я даде за осиновяване на една двойка… а госпожа Ралстън винаги прави това, което иска. Тя и господин Ралстън вече били уредили всичко. Софи отказа. Затова така се разкрещя. Замина с детето и французойката веднага след това, през нощта, не взеха нищо със себе си, само дрехите на гърба си! И мисля, че нямат никакви пари… защото като дойдоха, хич нямаха пари, никакви!

Адреналин се разля по цялото му тяло, напрежение го стисна в железни клещи, но тонът му остана спокоен и равен.

— Къде отидоха? — запита Едуард, борейки се да отмахне от себе си видението как Софи стои на ъгъла на някоя улица, стиснал в ръце Едуина, като някаква скитница.

— Не знам! — изхленчи госпожа Мърдок. — Само да знаех!

Едуард я потупа по рамото.

— Всичко ще се уреди. Аз ще я намеря, бъдете сигурна.

Госпожа Мърдок вдигна поглед към него с тревога и надежда.

— Да, сър, знам, че ще я намерите. Но, моля ви, направете го бързо. Преди да се е случило нещо ужасно!

— Ако получите вест от нея, можете да ме намерите в „Савой“.

Госпожа Мърдок кимна.

Едуард й благодари и побърза към даймлера. Уравновесеното му изражение, което бе поддържал с толкова труд, изчезна веднага. Сърцето му сякаш бе заседнало в гърлото. Трепереше и не можеше да си поеме дъх. Господи! Искаше да убие Сюзан с гали ръце, задето е изгонила Софи на улицата с Едуина. Госпожа Мърдок се страхуваше да не се случи нещо лошо. Едуард също се страхуваше. Имаше какви ли не ужасни възможности. Градът не беше място за млада жена, сама и с малко бебе, особено без пари. Едуард знаеше, че трябва да намери Софи и да сложи край на тази лудост веднъж завинаги. Да намери Софи и да я спаси. Явно щеше още веднъж да играе ролята на неин закрилник… но този път нейната съдба беше и негова.

23

Софи цял ден беше нервна, очаквайки срещата си с Хенри Мартен. Хенри я видя да застава пред дебелото стъкло на вратата на кантората му, стана и й отвори, преди тя да е успяла да почука. Усмихна й се.

— Точно навреме. Защо да не се поразходим на площада? Денят е хубав.

Хенри не пусна ръката й, когато тръгнаха по улицата.

— Говорих със Сюзан и сега трябва да постигна споразумение с вас. Помирението не е възможно, ако не се съгласите на компромис.

Софи погледна загрижено Хенри.

— Какво каза тя? Той се поколеба.

— Каза, че задържа парите ви, докато не дойдете у дома… сама. Софи трепна. Лицето на Хенри се бе изчервило. Обзе я стеснение. Знаеше, че той не разбира. Но какво ли е подразбрал от думите на Сюзан? Трябва ли да му каже истината — защо така отчаяно се нуждае от пари? За нея щеше да е облекчение да сподели с него положението си — и всичките си тревоги — с него. Но той можеше да се ужаси. Софи се уплаши да не загуби приятелството му.

— Тя може ли да го направи? Да не ми дава от моите пари?

Хенри въздъхна.

— Получих копия от договорите за управление от нейния адвокат. Отговорът е да. Не е честно, нито е етично, но технически тя може да задържи парите. Имаме начин. Можем да заведем личен иск или да апелираме до съда да посочи нов управляващ вместо нея.

Софи спря и погледна Хенри смаяна.

— Не мога да повярвам! Да трябва да съдя собствената си майка! Или да моля съда да я замени като управляваща имотите ми! Това е ужасно! Кошмарно!

— Не е приятно — съгласи се Хенри и я погледна внимателно.

Софи усети как у нея се надига истерия. И гняв. Болката от предателството на майка й бе намаляла до известна степен в предишните дни. Вместо това у нея се надигаше заслепяващият гняв от нейната невероятна жестокост и несправедливото й поведение.

— Имам спестявания във Франция. За съжаление заминах така набързо, че не взех никакви писма от банката си. Мога да наредя да преведат тези спестявания тук, но без писмата от банката ще минат шест или осем седмици.

Гласът й затрепери. Толкова бе угрижена за бъдещето си, че не можеше да спи. Никога не се бе чувствала по-уморена. Трябваше й някой друг, на когото да се опре, освен Рашел.

Особено защото опасността, че Едуард ще се върне в града, се увеличаваше с всеки изминал ден.

Софи се помъчи да си възвърне самообладанието, усещайки проницателния поглед на Хенри.

— След няколко седмици Дюран-Рюел урежда моя изложба. Ако имам късмет, тя ще пожъне успех. Много от картините, които ще изложи, са вече негово притежание, но някои нови творби ще се продадат с комисионна. Мисля, че Пол ще се съгласи да ми даде пари предварително срещу бъдещи картини и бъдещи продажби. Веднага ще го попитам.

Галерията беше само на няколко преки и тя бе готова още в момента да изтича дотам. Хенри я хвана за ръкава.

— Софи, почакайте. Разстроена сте. Сигурна ли сте, че не можете да се върнете у дома? Може би с моето посредничество…

— Не! — извика тя разгорещено, така че и двамата се стреснаха.

Хенри пусна ръкава й.

Тя изправи рамене, треперейки.

— Хенри, вие не разбирате защо не мога да се върна у дома сама.

— Не. Не разбирам.

Софи преглътна, чувствайки се слаба и почти пред припадък.

— Не мога да се върна у дома, защото Сюзан иска да дам дъщеря си за осиновяване.

Хенри ахна.

Софи се осмели да срещне шокирания му поглед.

— Да, имам дете. Незаконно дете… момиченце на име Едуина Жаклин О’Нийл, която обичам от все сърце.

— Господи — каза Хенри. — И лицето му почервеня от гняв. Очите му се разшириха разбиращо. — Деланза? Той ли е бащата? Копеле такова!

Софи възкликна, хващайки ръката му.

— Моля ви, не мога да ви кажа кой е бащата на Едуина, не мога!

Но знаеше, че той знае, че не може да е някой друг. И осъзнаваше, че останалата част от обществото ще реагира като него, когато узнае за съществуването на Едуина.

Хенри кимна със стисната уста, с изправени и сковани рамене.

— Разбирам.

— Как бихте могъл? Когато и аз не съм сигурна какво да правя? — запита Софи почти шепнешком.

Още не беше мислила за това. Трябваше да се съобрази с много неща, преди да разкрие пред света кой е бащата на Едуина. Най-добре би било, мислеше тя, първо, да се постигне споразумение с Едуард дали да оповестяват неговото бащинство. Но този разговор не можеше да се състои, докато тя продължаваше да се крие от него. Софи погледна Хенри, чувстваше се изгубена, самотна, смазана.

— Хенри, обичам я. Няма да се откажа от нея. Никакъв компромис не е възможен от моя страна. Скарах се с майка си… няма да се върна.

— Сега вече разбирам — изрече бавно Хенри.

Тя го погледна, търсейки сигнали за отхвърляне и неодобрение, но видя само тъга.

— Вие сте шокиран и имате право. Но… ще продължите ли да ме представлявате?

— Софи, аз съм ваш приятел. Разбира се, че ще продължа да ви представлявам… и да ви помагам с всичко, каквото мога.

Софи го погледна с безмълвна признателност. Хенри й подаде кърпичка.

Той я хвана под ръка и двамата продължиха да вървят, вече мълчаливо. След още една пресечка стигнаха Юниън Скуеър. Хенри я поведе към една празна пейка и двамата седнаха, а идването им разпръсна облак гълъби. Той се извърна към нея и коленете им се докоснаха. Той се изкашля.

Софи стисна омачканата кърпичка.

— Сигурна съм, че Пол няма да ме остави без средства — каза тя едновременно с отчаяние и надежда.

— Аз няма да ви оставя да гладувате, Софи. Нима не знаете това?

— Толкова сте любезен — прошепна тя.

— Това е нещо повече от любезност. — Той изглеждаше неловко. — Не го ли знаехте вече?

Тя замря.

Лицето му бе почервеняло.

— Аз съм много привързан към вас, Софи.

Софи го погледна смаяна.

Той сякаш усети, че й дължи обяснение.

— Нали знаете, преди две лета дойдох в Нюпорт Бийч да се запозная с вас… поради съвсем неуместни причини. Но днес се водя от уместни причини… Тогава се надявах да се оженя за вас. Леля ми ме насърчаваше заради вашата зестра. Но когато се запознах с вас, ми се сторихте едновременно прелестна и омайваща. Дори въпреки че майка ви отначало успя да ме отклони от вас.

Софи го погледна.

— Тя… го е направила?

— Да, направи го. Наговори ми много обезкуражаващи неща. Но вие сте една от най-искрените и най-милите жени, които някога съм виждал… и най-смелата. Бих искал да се оженя за вас, Софи. Не поради неуместни причини… а точно заради което трябва. — Той бе станал червен като цвекло. — Отдавна съм привързан към вас. Всъщност много повече от привързан. Не бива да се учудвате.

— Хенри… не знаех.

— Знам. Вие виждахте само него.

Софи не каза нищо, защото той беше прав. Тя помисли за Едуард, изпълнена с тъга. Запита се дали това ще бъде единственият й шанс да бъде обичана.

Хенри каза с нисък глас:

— Никога преди не съм казвал подобни неща на жена. Не мога да понеса да страдате. Не бива да останете сама. Имате нужда от съпруг, а дъщеря ви има нужда от баща.

С голямо усилие Софи отпъди образа на Едуард. Хвана ръцете на Хенри.

— Не знам какво да кажа. Така съм развълнувана, че нямам думи.

— Кажете да. Ще станете ли моя жена, Софи? Знам, че още не познавам Едуина, но ще бъда добър баща. Никога няма да изправям миналото срещу нея… или срещу вас.

Софи инстинктивно съзнаваше, че Хенри ще бъде добър баща… и че ще бъде добър съпруг. Щеше да бъде лоялен, привързан, мил и верен. Тя затвори очи, пронизвана от тъга и копнеж. Как да се омъжи за него, когато обича друг? Но копнееше за свой собствен дом, за мъж, когото да обича, за мъж, който да я обича.

— Предложението ви ме смайва, Хенри. Моля ви, дайте ми малко време.

Той кимна сериозно.

Софи не можеше да пропусне годежния прием на Лиза. Не беше се връщала в къщата, откакто бе говорила с Бенджамин и бе избягала, когато бе разбрала, че и той одобрява плановете на Сюзан. Тази седмица тя бе толкова потънала в собствените си проблеми и в грижите за Едуина, че почти не се бе сетила за сестра си. Лиза сигурно е на нокти, помисли си Софи.

Следобеда преди бала Софи се осмели да иде у дома; остави Едуина с Рашел в хотела. Избра внимателно часа. Сюзан излизаше всеки следобед с други дами и Софи разчиташе на това. Нямаше никакво желание да се вижда с майка си, още повече пък да влиза в словесни престрелки с нея.

Софи намери Лиза във ваната, цялата намазана с лечебна кал.

— Здравей, Лиза. Дойдох да взема назаем една рокля за бала довечера.