Тя съжаляваше много повече, отколкото би могло да се изкаже.

— Защо?

— Защото ме беше страх. От тебе.

— Не разбирам.

Софи отхвърли всякаква предпазливост.

— Не мога да се омъжа за тебе без любов, Едуард.

Времето замря. Сърцето й биеше толкова силно и толкова шумно, че тя беше сигурна, че той също го чува. Лицето му се напрегна, безбройните мускули по него се изопнаха. Той се загледа навън над волана, облицован с черна кожа, към Пето авеню.

— Разбирам.

Смущение парализира Софи. Ако той имаше някакви чувства към нея, щеше да й ги изкаже, да й даде шанс да направи компромис и да приеме предложението му. Може би тя щеше да може да живее с неговата привързаност, това може би щеше да й бъде достатъчно.

Но той искаше само Едуина. Софи се сви в смокинга му. Профилът му бе дързък и красив, но очите му бяха потъмнели и плашещи. Тя наведе лице и го зарови в топлия черен вълнен плат. Можеше да го подуши. Слаб лъх на подправки, едва доловим мускус, ужасно мъжествен.

Едуард отново обърна към нея безизразното си лице.

— Искам да видя Едуина.

Софи не можеше да повярва, че толкова лесно са разрешили въпроса за женитбата и почти се отпусна, но не пожела да помисли дали е от облекчение, или от разочарование.

— Разбира се.

— Тя добре ли е?

Софи кимна и се насили да говори.

— Рашел дойде с нас. Тя е сега с Едуина.

— Рашел? Жената с червената коса?

— Да.

Той я изгледа, но чувствата му бяха скрити така дълбоко, че й беше невъзможно да ги отгатне.

— Къде сте отседнали?

— В един пансион. Ще те заведа. Можеш винаги да идваш да виждаш Едуина.

Софи се насили да се усмихне широко. Но в същото време мислеше: В края на краищата той няма да ме насилва да се омъжа за него. Колко щастлива би трябвало да бъде… колко развълнувана.

Той се загледа в нея. Тя сведе очи. Софи бе оставила смокинга да се плъзне от раменете й и сега той откриваше щедрото й деколте, затова тя го придърпа. Сега, когато кризата бе отминала, желание се разгаряше между бедрата й, забранено, но толкова мощно, че не можеше да се прави, че не го осъзнава.

— Искаш ли да се омъжиш за Мартен? — запита той така, както би запитал някой непознат човек какво ще бъде времето.

Софи се напрегна.

— Аз… мисля по това.

Ноздрите му се разшириха.

— Виждам. — Гняв просветна в очите му. — Трябва ли да разбирам, че го обичаш?

Софи се притисна към вратата. Запита се дали той не се бои, че друг мъж ще му отнеме Едуина.

— Едуард, не трябва да се безпокоиш — започна тя бързо.

Той я хвана за раменете и я притегли към себе си. Софи извика, но беше късно. Той я отметна назад, така че главата й се опря в кожената възглавничка, докато ръцете му се сключиха около талията й. Прилепи устата си към нейната и я зацелува с цялата си експлозивна ярост.

Прегръдката му беше желязна и Софи не можеше да помръдне нито един мускул. Едуард отдели уста от нейната и сложи край на наказващата целувка. Допря чело до нейното. Софи се боеше да се помръдне, боеше се да проговори. Боеше се да не би отново да предизвика гнева му. Той бе задъхан, тя също.

И тогава тя почувства ръцете му на талията си, усети как я галят през тафтата на роклята.

Силните дълги пръсти се плъзнаха нагоре, после надолу, оставяйки огнена следа.

Той отново се раздвижи. Гърдите му се притиснаха към нейните. След миг той нежно захапа долната й устна. Това беше молба. Софи посегна към раменете му, изстена, отвори се за него и той завладя устата й.

Тя бе забравила какво е да бъде целувана така. Софи се вкопчи отчаяно в него. Ръцете му се плъзнаха по хълбоците й и започнаха да я притискат жадно. Софи сграбчваше раменете му също така жадно. Тя се притискаше пламнала към него и отчаяно желаеше целувките му да слязат надолу по шията й и да стигнат до тръпнещите от желание гърди.

Вместо това устата му се притисна хищно към нейната, ръцете му се плъзнаха и обхванаха гърдите й. Радостна възбуда се разля по цялото й тяло. Тя се изви срещу него. Едуард я притисна силно и изведнъж Софи се намери легнала по гръб, а Едуард беше върху нея.

Тя възкликна, усещайки слабините му, масивни и набъбнали, а ръцете й се плъзнаха по гърба му. Дори да бе искала да протестира, гласът замря в гърлото й.

Едуард вдигна лице, тялото му се разтърсваше от тръпки. Погледите им се срещнаха. Нещо диво и свирепо изпълни Софи, когато видя очите му, от които струеше гореща мъжка страст. Никога не се бе чувствала по-освободена, по-женствена или по-красива, отколкото в този момент. Тя докосна нежно бузата му. Той каза:

— Мартен кара ли те така да трепериш и да стенеш, както аз?

Софи ахна.

— Кара ли те?

Думите му бяха жестоки като удар с камшик.

— Не. — Тя се извъртя, мъчейки се да се освободи. — Моля те, пусни ме да стана.

Едуард се отстрани веднага, загледан в нея.

Софи се надигна. Видя го къде гледа и гореща червенина нахлу в лицето й. Тя дръпна корсажа на роклята си и се дръпна колкото можеше по-далече от него.

— Защо? Защо говориш така?

В усмивката му нямаше капчица хумор.

— От любопитство.

Тя изсумтя:

— Отговорът е не.

Той само безразлично сви рамене.

Сълзи изпълниха очите на Софи и тя яростно ги потисна.

— Защо направи това, Едуард?

— И още питаш? — Тонът му бе невярващ, пълен с горчивина и подигравка.

— Защо се опитваш да ме съблазниш?

Той не каза нищо, загледан в нея с твърд и блестящ поглед… напомнящ на Софи за диамантите, с чиято контрабанда всички знаеха, че се занимава.

— Отричаш ли, че се опитваше да ме съблазниш? — извика тя и гласът й се извиси прекалено много.

— Да. Не съм имал за цел да те съблазнявам.

Тя го погледна, опитвайки се да проникне през гнева и да надникне в мисълта му. Невъзможно беше.

— Не разбирам.

— О, господи! Софи, аз съм мъж, а ти си жена, а тази рокля е ужасно секси.

Той се пресегна над нея и отключи вратата й. Ръката му докосна гърдите и. Софи се насили да пренебрегне този допир.

Бореше се със себе си, за да не заплаче. Думите му биха могли да бъдат комплимент, ако бяха казани по друг начин, в други обстоятелства. Той много ясно даваше да се разбере, че животинската му страст бе пламнала заради нейната рокля — нищо повече.

Софи се обърна и затърси невиждащо дръжката на вратата. Едуард се появи от другата страна на колата и й отвори вратата. Посегна да хване ръката й и й помогна да излезе, но щом стъпи на земята, Софи дръпна ръката си. Тръгна по алеята и усети, че той я следва. Обърна се рязко.

— Не направи ли вече достатъчно? Какво искаш сега? Върви си!

— Не сме свършили, госпожо — каза той. — Искам да видя Едуина, нали не си забравила? И изобщо не ти вярвам. Сега ще се сбогуваш с домакините и с Мартен и после ще те заведа у дома.

Софи замръзна, разгневена, изпълнена с негодувание и страх.



Сюзан се усмихваше на гостите, преструвайки се, че е спокойна и весела. Но балът по случай годежа на Лиза, който тя бе подготвила с такова въодушевление, се бе превърнал в най-лошия й кошмар.

Външно Сюзан се усмихваше, но вътрешно кървеше. О, Софи ти ме мразиш… но аз те обичам. Обичам те!

Сюзан не бе помислила, че Софи ще дойде на годежния бал на Лиза. И когато я видя, бе колкото развълнувана, толкова и облекчена. Грижата за дъщеря й не познаваше граници. Колкото повече време минаваше, тъй като Софи не се връщаше у дома, капитулирала пред изискванията на Сюзан, толкова повече Сюзан започваше да се страхува, че дъщеря й е много по-силна, отколкото някой би си помислил.

Софи обаче не само бе дошла на бала, но бе нападнала Сюзан с такава ярост, на каквато Сюзан не бе подозирала, че тя е способна.

Като си спомни това, на Сюзан почти й прилоша. Беше ли загубила дъщеря си? Тя сериозно ли говореше? Нима Софи не знаеше колко много я обича?

Сюзан поздрави още една двойка, докато си проправяше път през тълпата, изпълнявайки ролята на домакиня. Раздаваше автоматично любезни усмивки и думи и едва ли чуваше и една дума от онези, които биваха отправяни към нея. Само да можеше да намери Софи и да поговори с нея; но инстинктът й подсказваше, че сега не би могла да си проправи път към дъщеря си. Софи бе прекалено разгневена.

Пулсът й се ускори, дланите й овлажняха. Това, което се бе случило със Софи, бе достатъчно лошо, но и Джейк беше тук Когато го намеря, ще го убия. Джейк беше хладнокръвен, невероятно хладнокръвен, за да дойде тук така! Беше му писала още две писма, на които той не бе отговорил, и този път тя се извиняваше за ядния тон на предишните си писма, настоявайки, че сега вече се е променила към по-добро. Този път дори бе признала, че все още го обича… и че винаги ще го обича.

Но този кучи син отново я бе пренебрегнал.

И сега бе дошъл тук. Беше се осмелил да дойде на бал в дома на Бенджамин. Какво се опитваше да направи? Да унищожи брака й, да я унищожи публично?

Разтреперана, лепнала усмивка на лицето си, Сюзан кимна на един приятел на Бенджамин и се скри зад една колона, поемайки жадно въздух. Не можеше да се успокои, не можеше да отпъди убийствените, болезнени думи на Софи от мисълта си, не можеше да се освободи от ужаса, че някой ще познае Джейк и ще я унищожи още веднъж, този път завинаги. В този момент го ненавиждаше повече, отколкото го обичаше… но никога не бе имала по-голяма нужда от него.

Замръзна, когато го зърна с крайчеца на окото си. Джейк се бе облегнал на една колона и отпиваше от чашата с шампанско, същинско въплъщение на мъжка красота, мъжка нехайност и надменно мъжко безразличие. Погледите им се срещнаха. Джейк вдигна чашата си към нея в подигравателна наздравица.

Ярост пробяга по тялото й. Сюзан жадуваше да изтрие с нокти това нахално изражение от лицето му. Но трябваше да въздържи гнева си. Ако някой можеше да й помогне, това беше Джейк. Защото в края на краищата Джейк беше нейната Гибралтарска скала, нейната полуоткъсната котва в бурното море.

Опитвайки се да овладее треперенето, тя се насочи към него… но в следващия миг замря в изненада.

Маркиз Дьо Коно бе спрял до Джейк. За пръв път от години насам Сюзан видя Джейк да се усмихва наистина искрено. Двамата се ръкуваха, а Сюзан ги наблюдаваше с неверие и ужас. Значи се познават? В този миг маркизът дръпна Лиза напред и явно я представи на Джейк. Сюзан почувства как подът под краката й се изплъзва.

Още колко по-лоши случки щяха да станат тази вечер?

Защото тя очакваше Лиза да разкрие истината. Лиза бе виждала не само портрета, който Софи бе направила на Джейк, но и снимката, по която Софи го бе рисувала. Джейк едва ли се беше променил толкова.

Времето застина. Сюзан не можеше да си поеме дъх Знаеше, че животът й върви към пропаст… и че този път нямаше да може да се възстанови.

Но Лиза нито изпищя, нито припадна. Тя кимна учтиво на Джейк, беше доста бледа и изморена, и след миг маркизът се отдалечи заедно с нея. Сюзан се отпусна назад, поемайки си дълбоко дъх.

Вечерта обаче бе едва в началото си. Ами ако маркизът представи Джейк на Бенджамин? Тази възможност изглеждаше ужасна. Той сигурно ще познае Джейк, макар че Лиза не го бе познала.

Сюзан се запъти към него.

Той я видя да идва и се настани по-удобно до колоната, като я гледаше с безсрамен, откровено мъжки поглед, който породи тъмна гореща реакция у Сюзан. Независимо колко уплашена и гневна беше, независимо колко се нуждаеше от неговата помощ, той беше мъжът на всичките й мечти, той беше единственият мъж, когото тя желаеше. Тя искаше да си го върне, и то от момента, когато бе узнала, че е жив.

И щеше да си го върне или да умре, опитвайки се да го постигне.

Сюзан върна мисълта си към това, което я интересуваше в момента — много трудно, защото кръвта течеше така гореща във вените й.

— Какво правиш тук? — изсъска тя. — Ти си луд! Ами ако те познаят?

Белите му зъби блеснаха.

— Джулиан ме покани.

— Джулиан? — Думата едва излезе от гърлото й, задавено от истерия. — Откъде, за бога, го познаваш?

— Приятели сме — усмихна се Джейк — Добри приятели.

— Ами ако те представи на Бенджамин? — извика Сюзан, дори прекалено високо. Тя замръзна, когато разбра, че няколко гости се обръщат да ги погледнат, но след това отново подемат прекъснатите си разговори. Сюзан почервеня и се нахвърли върху Джейк — Проклет да си, че ме поставяш в такова затруднено положение! Може би щеше да е по-добре да си беше останал мъртъв!