— Лиза? — Тя почука силно. — Моля те, аз съм, Софи; искам да ти помогна.

Вратата изведнъж се отвори. На прага се появи Лиза, разрешена и явно разстроена.

— Лиза? Какво се е случило?

Лиза протегна ръка и дръпна Софи в стаята. Затвори вратата и я заключи.

Софи видя един куфар на леглото. Дрехи и бельо, явно извадени набързо от местата си, лежаха разпръснати по пода.

— Какво става?

Лиза хвана Софи за раменете.

— Не ме спирай!

Тя плачеше, цялото й лице бе набраздено от сълзи. Едно предчувствие накара Софи да замре на място.

— Лиза — каза тя с прекъсващ се глас, — не прави нищо прибързано.

— Ще избягам! — извика Лиза и отново избухна в сълзи. Обърна гръб на Софи, засъбира дрехи и започна да ги натиква в куфара.

Софи хвана ръката й, спря я и я обърна към себе си, заставайки с лице срещу нея.

— Скъпа… какво се е случило? — залита тя меко.

— Мразя го — каза Лиза, а гърдите й се повдигаха и спускаха тежко. — Никога няма да се омъжа за него. Ще избягам… Софи, ти трябва да ми помогнеш!

Софи отново замръзна. После каза внимателно:

— Нека да седнем и заедно да решим какво трябва да направиш.

— Вече знам какво трябва да направя. И нямам време да говоря! — изкрещя истерично Лиза. — Отказвам да бъда пожертвана пред олтара за такива като него!

— Какво те кара да говориш така? — запита Софи.

Лиза се обърна и започна да затваря куфара.

— Тази вечер научих истината. Той мрази жените; всички в Лондон го знаят. Той мрази всички жени. Жени се за мене само защото… — Тя погледна Софи, очите й бяха препълнени със сълзи — … защото е без пукната пара, и дори по-лошо, разорен е!

Софи потупа разплаканата Лиза по рамото и я прегърна.

— Кой ти каза това?

— Дочух Кармин и Хилари. Маркизът също ги чу. Той е толкова студен! Окото му не трепна, като чу тези грозни думи, които те изрекоха, не даде никакво обяснение; май очакваше аз да кажа нещо!

— А ти?

— Запитах го дали е вярно.

Софи зачака.

Лиза изтри сълзите с опакото на дланта си.

— Той каза да; просто едно да, никакво обяснение, никакви любовни уверения, само едно „да“, студено и изпълнено с омраза… и после ме измъкна навън и взе да ме целува и ме каза, че не трябва да имам нищо против да бъда омъжена за него и че двамата знаем защо. Колко го мразя!

Софи отново прегърна Лиза, почти толкова разстроена, колкото беше и доведената й сестра. Макар че бе неопровержима истина, че Лиза е богата наследница и че част от привлекателността й се дължи и на зестрата й, никоя жена не заслужаваше такова студено, презрително отношение. Особено Лиза.

— Аз съм глупачка — каза Лиза. — Поради някаква причина, защото много мъже ме харесват, аз реших, че и Джулиан ще ме хареса… поне малко. — Лицето й се сгърчи, тя го захлупи в дланите си и отново се разплака.

Софи знаеше прекалено добре какво изпитва Лиза. Но се почувства задължена да бъде глас на разума.

— Трябва да говориш с баща си утре сутрин. По-добре ще е, ако Бенджамин отмени годежа, Лиза. Бягството ще провали всичките ти други перспективи.

— Татко е влюбен в маркиза! — извика Лиза. — Той уреди това… той изпада във възторг, че ще ме омъжи за аристократ със синя кръв. Той ще бъде спокоен и разумен и ще положи всички усилия да ме убеди, че постъпвам неразумно. — Лиза преглътна. — Знаеш, че никога не съм се противила на баща си. Не мога сега да ида при него, Софи. Страх ме е, че ще ме убеди да се омъжа за този негодник. — Лиза изтри очи. — Моля те, помогни ми да съблека тази ужасна рокля!

Разкъсвана от желание да помогне на Лиза, но и убедена, че бягството не е нито уместно, нито почтено, същевременно напълно съзнавайки, че тя самата бе избягала от проблемите си, и то не един, а два пъти, Софи разкопча роклята и помогна на Лиза да се измъкне от нея.

— Страхувам се от това, което ще се случи, когато забележат отсъствието ти.

Лиза облече тъмносиня копринена пола на червени ленти и се изсмя диво.

— Ще унижа маркиза така добре, че никога няма да му хрумне да се жени за мене след това.

Тя облече и жакет от същия плат и бързо го закопча.

Софи наблюдаваше доведената си сестра. Дори с подути очи и зачервен нос, готова да избяга от годеника си, тя бе блестяща и елегантна, дръзка и съвършена. Маркизът навярно ненавижда жените, помисли Софи. Иначе как може да се обясни това, че не харесва Лиза, която беше не само красива, но и мила и великодушна по природа? Лиза, която никога не бе наранила съзнателно никого, която сигурно се е почувствала порядъчно омърсена. Но Софи усещаше, че омразата не е просто нещо, че е свързана с тъмното му минало… и с покойната му първа жена.

— Той ще бъде унизен, не се страхувай. Освен ако във вените му не тече лед — каза тихо Софи. — Къде ще идеш?

Лиза се разсмя тържествуващо.

— В Нюпорт! Там няма никой през есента, ще счупя някой прозорец и ще вляза. В килера винаги има храна… няма да умра от глад, ще остана там, докато той се сгоди за някоя друга или се върне в Лондон. О, Софи! Това е идеалното укритие, нали? Никой няма да си помисли да ме търси там.

Софи трябваше да се съгласи. Но не можеше да се отърси от безпокойството си. Ами ако Джулиан Сейнт Клер няма лед във вените си? Мисълта не й хареса.

Лиза се наведе и взе куфара си.

— Сега единственият ми проблем е да избягам, без да ме видят.

— Как ще го направиш? — запита Софи.

Лиза се усмихна мрачно.

— Ще изляза през прозореца и ще се спусна по дървото.

Софи замръзна.

— Лиза! Това е много опасно! Никога през живота си не си се качвала на дърво!

— Нямам избор, Софи. Това е единственият начин. Със сигурност не мога да изляза през парадния вход… или дори през задния, не и тази вечер.

Двете отидоха до прозореца и надникнаха навън. Бяха на третия етаж. Софи не можеше да си представи как ще се справи Лиза И много се страхуваше, че Лиза ще си счупи врата.

— Моля те, внимавай — каза тя.

— Ще внимавам — отвърна Лиза, преодолявайки страха си. Седна на перваза и провеси крака навън. Погледна към Софи. — Ти си ми най-скъпата приятелка. Обичам те като родна сестра. И един ден ще ми простиш, задето се намесих в твоя живот.

След това загадъчно изявление Лиза се усмихна кратко и изчезна.

Софи изпищя, после притисна ръка към устата си, когато видя, че Лиза е успяла да се добере до най-близкия клон на дъба Лиза се усмихна храбро, после се спусна полека надолу и няколко пъти изруга, докато накрая стигна до най-долния клон Софи със свито сърце я гледаше как напредва Накрая Лиза се залюля на най-долния клон, увисвайки във въздуха Докато скачаше, Софи стискаше здраво перваза. Тя се приземи на двата си крака и се строполи долу.

— Лиза! — прошепна високо Софи. — Лиза! Добре ли си?

Лиза седна бавно, разтърквайки седалището си. Вдигна поглед и махна с ръка.

— Да! Мисля, че нищо ми няма!

Тя се изправи бавно и взе куфара си. Погледна нагоре за последен път и прати въздушна целувка на Софи. После побягна през моравата, покрай алеята, промъкна се през портата, излезе на Пето авеню и изчезна.

Софи се наведе да погледне през прозореца, треперейки от облекчение. Господи, тя го бе направила! Лиза бе избягала от къщи! Остана там още цели пет минути, за да си възвърне спокойния израз на лицето. После побърза към вратата, спусна секрета и излезе. Когато вратата се затвори, тя чу как секретът щракна.

Не можеше да не се усмихне, не можеше да не почувства известно задоволство от непредвидените обрати на вечерта. Лиза си го връщаше тъпкано. Реномето на маркиза щеше да пострада и той си го заслужаваше напълно. Но Софи имаше смущаващото чувство, че той няма да си иде в Англия с подвита опашка.

После тя помисли за собствената си злочеста любов и стисна устни. Едуард я чакаше долу. Ако се забавеше още малко, той ще дойде тук да я търси.

Докато прекосяваше коридора, Софи си спомни прощалните думи на Лиза. Какво бе направила Лиза, с което да се е намесила в нейния живот? Отговорът бе невероятно очевиден! Именно Лиза е поканила Едуард на бала, именно тя му е казала, че Софи ще бъде там. Никой друг освен Лиза не знаеше, че Софи ще дойде на бала — нямаше друго обяснение за неговата поява. Софи не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— Тук ли живееш?

Софи съжаляваше, че се бе съгласила да доведе Едуард да види Едуина тази вечер. След малко щеше да стане полунощ. Бяха си тръгнали от годежния бал преди известно време; от Ийст Сайд до центъра на града имаше доста път. Софи така и не се бе сбогувала с Хенри, не успя да го намери.

Сега тя седеше в неговия даймлер, увита с взетото назаем черно кадифено палто, усещайки остро присъствието на мъжа до себе си. Тя не само го обичаше, но и го желаеше с абсолютно и всепоглъщащо желание. През ума й преминаваха моменти от миналото, които двамата бяха споделяли. Славни моменти, като деня в „Делмонико“, или съвсем неотдавнашната им целувка. Но тя не му вярваше — страхуваше се от това, което той можеше ей сега да направи.

— Господи — възкликна Едуард. — Това не е място за една дама, Софи, не можеш да живееш в тая дупка!

Сякаш за да докаже твърдението му, в тихата нощ се разнесоха пиянски викове и пеене на пресипнали мъжки гласове. Софи се напрегна, докато група пияни моряци, хванати под ръка, се запътиха към тях, препъвайки се из мръсната улица.

— Нямам пари — каза тя дрезгаво. — Какво можех да направя, Едуард?

Той се обърна и я погледна.

— Да не би Сюзан да ти е прекъснала издръжката?

Тя премига.

— Защото не си искала да дадеш Едуина за осиновяване?

Тя ахна:

— Ти знаеш?

— Знам.

Сълзи изпълниха очите й. С усилие се сдържа да не посегне към ръцете му и да ги сграбчи като последна спасителна възможност.

— Да. — Той стисна зъби. — Вече няма за какво да се безпокоиш. Не и заради това… и изобщо за нищо на света.

Софи затвори очи, потъвайки в седалката. Колко глупава е била. Едуард обичаше детето им — той щеше да издържа Едуина, а несъмнено и нея самата. Тя трябваше да разбере, че в тази ситуация той е нейното спасение. Не можеше да не му бъде безкрайно благодарна Ужасно трудно й беше да иска да се съпротивлява на този мъж.

— Благодаря ти.

Едуард не каза нищо, излезе от колата и помогна на Софи да излезе. Държеше здраво ръката й, водейки я през разбития паваж и неравния тротоар към порутения вход на пансиона. Софи извади ключа, който й бяха дали. Едуард го взе от нея и отвори входната врата. За съжаление Софи почувства, че двамата се държат прекалено много като новобрачна двойка. Само дето новобрачните двойки не се настаняваха в рушащи се пансиони по кейовете на Ийст Ривър. Ако бяха женени, той щеше да отваря вратата пред нея в съвършено различна къща.

Софи знаеше и че нямаше да съществува недоловимото за сетивата напрежение, което пулсираше помежду им. Напрежение, породено от недоверие и обида — и у двамата. Напрежение, което бе също така и сексуален глад.

Той бе казал, че грубото му желание е било предизвикано от роклята й, но сега роклята не се виждаше, а Софи знаеше, че и той усеща присъствието й, също както тя неговото. Тази мисъл й достави мъничко удоволствие. През изминалата година и половина бе настъпила някаква трансформация. Все едно грозното патенце се бе превърнало в красив лебед и осакатялото дете бе станало съблазнителна жена.

И то не само за Едуард. Беше някак учудващо, но Софи бе стигнала до заключението, че и Жорж Фрагар я бе намирал желана, също както и Хенри Мартен. Преди две години Софи би се изсмяла дори на предположението, че някой мъж — а какво остава за трима мъже — я намира привлекателна. И дори може би нещо повече, двама от тези мъже бяха признали, че я обичат.

Софи знаеше, че е опасно да се увлича по такива мисли, защото една гневна тъга вече се опитваше да се промъкне в ума й. Съсредоточи се върху сенките в коридорите и по стълбищата. Стъпалата скърцаха под стъпките им. Тя отвори вратата на своята стая и влезе тихо вътре. Едуина спеше в люлката си — една пригодена за целта щайга. Софи се наведе и оправи одеялцето. Ужасно беше, че Едуард ще види дъщеря им така, в някаква бедна, гола стая, да спи в дървена щайга, покрита с червения вълнен шал на Рашел.

Софи се мразеше за това, което бе направила.

— О, Едуард, сгреших, ужасно сгреших… моля те, прости ми!

Погледът му срещна нейния — бе мрачен и търсещ. Софи протегна ръце, за да го спре. Той бе натъжен от това, което тя бе направила, и тя искаше да го успокои. Но докосването до него означаваше катастрофа. Софи знаеше, че няма да може да устои на изкушението, каквото той представляваше като мъж.