Бренда Джойс - След невинността

Софи се увери, че Едуина спи спокойно. После отиде до прозореца на голямата спалня, който гледаше към Гранд Арми Плаза и Сентрал парк. Загледа се надолу към заснежения площад, към огромната статуя на войниците, към каретите и пешеходците с тежки палта, вървящи по заснежените улици. Сърцето й биеше неравно и всеки удар й причиняваше болка.

Очите й бяха червени и подути и тя ги затвори, пронизвана от безпокойство. Как би могла да остане още тук, в стаите на Едуард? Как би могла да живее отделно от него и в същото време той да може безпрепятствено да нахлува в живота й… а може би дори в леглото й? А гневът му толкова я плашеше. Не можеше да го обвинява, че се е разгневил, задето му бе отмъкнала Едуина под носа. И разбираше ревността му спрямо Хенри — тя бе придружена от страх. Страх го беше да не би друг мъж да му вземе Едуина. Софи знаеше, че трябва да положи големи усилия, за да го убеди, че никога вече няма да му отнеме детето. Колко съжаляваше, че го направи първия път.

Въпросът я изгаряше. Дали се бе любил с нея от гняв… или от чисто, почтено, неконтролируемо желание?

Софи се страхуваше от отговора. Страхуваше се, че единствено гневът го бе довел при нея. И се страхуваше от себе си. Как би могла да мечтае за нещо повече при тези обстоятелства? Още малко, и щеше да се поддаде на изискванията му. Ако желанието бе една истинска връзка между тях, защо в края на краищата да не може да се омъжи за него? Заради Едуина, която имаше нужда от баща. Да жертва любовта заради Едуина? Да приеме неговото тяло и неговата страст вместо любовта му?

Софи се обърна леко, когато дочу почукване на вратата. Рашел влезе в спалнята, изглеждаше тревожна и неспокойна.

— Софи, майка ти е тук.

Софи замръзна, после хвърли див поглед към люлката на Едуина. Бебето спеше блажено.

— Отпрати я — изшептя тя.

— Каза, че трябва да говори с тебе. Софи, тя плачеше. Може би…

Софи се стегна решително.

— Не ме интересува.

Тогава на прага зад Рашел се появи Сюзан. Майка и дъщеря се загледаха една в друга, Софи със студена ярост, Сюзан бледа и разстроена.

— Моля те, Софи — каза Сюзан. — Моля те.

— Излез!

— Софи, ти си мое дете и аз…

Софи изрече твърдо:

— Ако не си отидеш, мамо, ще бъда принудена да повикам персонала на хотела, за да те изпратят до външната врата.

Сюзан побеля.

Софи не желаеше да чувства вина или мъка. Но и тя бе разтърсена от силни, мъчителни емоции.

Сюзан се обърна рязко и излетя от стаята с хлипане.

Софи се строполи на кушетката със златни цветя в краката на леглото. Рашел се втурна към нея и хвана ръцете й.

— Бедничката ми Мога ли да направя нещо?

Софи поклати глава.

— Нищо. Не можеш да ми помогнеш, никой не може. Усети, че сърцето й е разбито. Това бе неоспоримо.

След по-малко от час Софи се озова лице в лице с още посетители. Този път бяха Бенджамин Ралстън и маркиз Дьо Коно.

В мига, когато Софи узна за присъствието им в салона, пулсът й запрепуска лудо. Едва-едва успя да си поеме дъх. В драматичните събития, разиграли се след като бе отишла на бала и отново бе срещнала Едуард, тя напълно бе забравила за бягството на Лиза от Джулиан Сейнт Клер. Явно Бенджамин бе научил от майка й къде се е настанила, а и според Софи доста хора я бяха видели онази нощ да си тръгва с Едуард. Не беше тайна, че Едуард живее в хотел „Савой“. Софи не можеше да престане да се чуди дали Сюзан е имала спречкване с Едуард, преди да дойде тук, в апартамента му.

Сега Софи се огледа в огледалото, понеже знаеше, че трябва да говори с Бенджамин и Сейнт Клер. Наистина трябваше да се приготви да лъже заради Лиза. Никога не бе била особено умела лъжкиня, но този път трябваше да ги заблуди съвършено.

Софи премигна, виждайки очите си зачервени и подути; беше съвсем явно, че е плакала. В действителност изглеждаше ужасно зле. Имаше сини кръгове под очите и бръчки около устата. Не беше имала време да си направи прическа и косата й висеше сплетена в рехава плитка. Софи въздъхна, плисна малко вода на лицето си, избърса го и приглади износената си тъмносиня пола. Излезе от банята и се запъти към салона.

Бенджамин стоеше по средата, лицето му бе пепеляво и мрачно, а маркизът бе застанал до него. Сейнт Клер беше бесен. Софи хвърли кратък поглед към буреносните му сиви очи и разбра, че той няма да остави тази ситуация да увисне без никакво разрешение. Почуди се дали не се е лъгала. Почуди се дали въпреки мрачното си изражение в нощта на годежа — и въпреки още по-мрачната си изповед — той все пак не чувства нещо към Лиза. — Лиза я няма — възкликна Бенджамин. Софи се насили да изглежда учудена.

— Изчезнала е тази нощ — каза Бенджамин. — Мислехме, че се е оттеглила по-рано. Но тази сутрин не дойде на закуска. На обед се притесних и помолих Сюзан да я събуди. Вратата й не само беше още заключена, но и никой не отговаряше. Успяхме да намерим ключ от стаята й — благодарение на госпожа Мърдок — и открихме вътре нещо безподобно. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи! Гардеробът беше отворен, чекмеджетата извадени! Прозорецът беше отворен! Отначало се уплашихме да не би да е била отвлечена от крадци!

Софи разшири очи. Никога не би помислила, че Сюзан и Бенджамин могат да подозират най-лошото… и то без причина. Как би могла да остави майка си и Бенджамин да вярват, че Лиза е била отвлечена? После усети погледа на маркиза и неволно се изчерви. Погледите им се срещнаха. Софи знаеше, че той знае без никакво съмнение, че Лиза е избягала от него.

— Сигурно не е отвлечена — каза Софи бавно и несигурно.

Подозираше ли маркизът нейната роля в изчезването на Лиза?

— Не… не е била отвлечена — каза той мрачно. — Намерих това на нощното й шкафче.

Сърцето на Софи подскочи, когато разбра, че Лиза навярно е пишела тази бележка, преди Софи да я бе намерила да си опакова куфара в спалнята.

Маркизът проговори, за пръв път от идването си, доста спокойно, въпреки буреносния си поглед, и гледаше само към Софи.

— Тя пише, че никога няма да се омъжи за мене и че няма да се върне у дома, докато годежът не бъде развален или — за предпочитане — докато аз не се върна във Великобритания.

Софи почувства как кръвта се оттича от лицето й. Защо Бенджамин беше дал на Сейнт Клер да прочете това толкова инкриминиращо писмо?

— Настоях Ралстън да ми даде да прочета бележката — каза той студено, сякаш отгатнал мисълта на Софи. Беше сардоничен. — Явно годеницата ми е овладяна от сериозна предсватбена треска.

Софи го загледа втренчено. Тонът му бе леден, но в очите му пламтяха огънчета.

— Сигурна съм, че това е някакво недоразумение — започна неуверено Софи.

Той изкриви уста.

— Сигурна ли сте в това? Наистина ли, госпожице О’Нийл?

Софи потръпна.

— Това не е в стила на Лиза — каза сурово Бенджамин. — Много съжалявам… никакво извинение не е достатъчно. Но мога да ви уверя, Джулиан, че Лиза много ще съжалява за тази своя истерична постъпка.

Усмивката на маркиза бе смразяваща.

— Вие можете да бъдете уверен, Бенджамин, защото аз нямам намерение да се примиря с писаното в тази бележчица. Сигурен съм, че щом я намеря, тя ще може да бъде убедена в предимствата, които ще произтекат и за двама ни от този брак.

Софи го загледа втренчено, уплашена за Лиза. Знаеше, че Лиза бе направила ужасна грешка… и че маркизът щеше да я намери, да я завлече насила пред олтара и да направи така, че тя да си плати за това бягство. Той нямаше да търси разрешение на ситуацията, а обезщетение. Леденият му поглед отново срещна нейния.

— Може би госпожица О’Нийл има представа откъде бихме могли да започнем търсенето — каза той.

Софи замря.

— А-аз ли?

Той наведе глава, а погледът му бе пронизителен.

— Софи! — излая Бенджамин. — Лиза каза ли ти къде отива?

Софи успя да поклати отрицателно глава, но бузите й пламтяха.

— Можеш ли да се сетиш за нещо, което може да е казала и което може да ни даде насока къде да търсим?

Питайки се дали вината й е изписана на лицето, Софи отново поклати глава.

Бенджамин се поколеба, мрачен, напрегнат и несигурен.

— Ще трябва да се обърнем към полицията.

— Не — каза маркизът. — Още не. Все още можем да избегнем скандала. Ще наема детективи и сам ще я потърся.

— Добра идея. Софи, има ли телефон в този апартамент?

Софи кимна.

Бенджамин отиде до телефона, монтиран на стената, вдигна слушалката и зачака операторът да се обади. Маркизът се обърна с лице към Софи.

— Хайде, госпожице О’Нийл — каза той с не особено приятен тон, — и двамата знаем, че вие знаете къде е отишла Лиза. Защо не ми кажете? Преди положението да е станало още по-лошо?

Софи се надяваше той да не забележи треперенето й.

— Н-не знам къде е сестра ми — излъга тя през зъби. — И а-ако знаех, нямаше да ви кажа.

Той я заразглежда.

— И какво толкова съм направил, че да ви настроя срещу себе си?

— Нищо не сте ми направили — изстреля бързешком Софи, — но не заслужавате жена като Лиза. В това мога да ви уверя!

— Ах… значи не сте поразена от старинното ми потекло, от благородническата ми титла и от самата мисъл, че жена ми един ден ще бъде графиня? — проточи той подигравателно.

Тя не се предаваше.

— Ни най-малко.

— Как не си приличате с доведената си сестра. Това направи толкова силно впечатление на Лиза.

— Казвате го така, сякаш бихте искали годеницата ви да бъде надменна.

— Бих искал — каза той съвсем открито, стряскайки я с това. Погледът му я прикова. — Вие може би бихте издържали на изпитанието да бъдете моя съпруга много по-добре от деликатната ви доведена сестра — каза той.

Софи разтвори широко очи.

Той вдигна голямата си ръка. Тя бе загоряла като лицето и Софи видя, че е силно загрубяла. Маркизът можеше да има старинно родословие и титла, но работеше като фермер.

— Не се страхувайте. Въпреки че се възхищавам на смелостта и на дързостта ви, аз се нуждая от наследница с голямо богатство, а вие не отговаряте на това изискване.

Софи се стегна.

— Облекчена съм! — изсъска тя.

— Къде е Лиза?

Софи не се поколеба.

— Точно в този момент не знам къде се намира!

Това поне не беше лъжа.

Усмивката му бе студена.

— Много добре, госпожице О’Нийл. Лоялността ви е за завиждане. Но можете да бъдете уверена, че аз ще намеря годеницата си и ще се оженя за нея… дори да трябва да я донеса на гръб като овца.

Обърна се и се отдалечи. Но Софи отново бе усетила яростта му. Софи закри устата си с ръка, за да сподави вика си на облекчение, че той си тръгва. Горката Лиза! Тя беше обречена.

Пулсът на Сюзан препускаше лудо, докато чакаше слугата да отвори вратата. Сърцето й сякаш се намираше някъде високо в гърлото. Господи! Трябваше да се види с Джейк, да говори с него, да му каже за всичко, което се е случило, просто трябваше!

Сюзан се напрегна, когато вратата най-накрая се отвори. Беше ранен следобед и тя очакваше да види пред себе си слуга. За нейно смайване се появи Джейк — облечен само в странно изглеждащ червен копринен халат с широки ръкави, който накара Сюзан да си помисли за Ориента.

Изражението на Джейк не се промени, когато я видя да стои пред него в елегантната си и предизвикателна следобедна рокля. Сърцето на Сюзан подскочи радостно, когато го видя. Той явно току-що бе станал; бе изпомачкан, със сънен поглед и съвсем явно гол под халата… сигурна беше в това. Кръвта й се втурна стремглаво по вените.

— Джейк — каза тя с прекалено предрезгавял глас, — моля те, нека вляза вътре.

— Защо ли не съм учуден, че те виждам пред вратата си? — запита той с въздишка.

Сюзан трепна, осъзнавайки, че той съвсем скоро е пил. Чу го в пресипналия му глас и когато мина покрай него, за да влезе вътре, долови миризмата на френски коняк в дъха му. Мина й през ума, че за разлика от повечето мъже Джейк винаги се е изявявал най-блестящо, когато е бивал съвършено пиян.

Но сега не беше дошла при него заради това. Не и на първо място заради това. Бе дошла, защото сърцето й бе разбито, защото се нуждаеше от съвета му.