— Не можеш ли да го питаш? — усмихна се Жак — Скъпа, това е толкова романтично, бохемката и господин Деланза, кралят на диамантите! Критиците вече се влюбиха във вашата история… ще се влюбят и в картината! Попитай господина дали възразява да покажем актовия му портрет. Как би могъл? Той ти е позирал и по-рано. Запознат е с бизнеса. И е умен. Ще разбере какъв удар може да бъде тази картина.
Софи не можеше да си представи да отиде при Едуард и да го пита дали има някакви възражения тя да покаже негов актов портрет — не и в тези обстоятелства. Фактически Софи не искаше Едуард да идва на изложбата й, а ако той узнаеше, че там ще има негов актов портрет, беше съвсем сигурна, че ще дойде. Тя не искаше той да види колко често се е обръщала към него за вдъхновение. Ако разбереше това, веднага щеше да разбере, че тя го обича.
— Не мога да го попитам — каза накрая Софи. — И моля те, не ме питай защо.
— Трябва да изложиш този актов портрет, Софи — започна да спори Жак. — Тази картина ще те направи известна! Актовите портрети са противоречиви обекти по принцип, но този! Това е наистина нещо интимно! Актов портрет на любимия човек, нарисуван от жена! Не може да бъде по-добре! Отчаяно се нуждаеш от реклама!
Софи знаеше, че не може да го изложи без позволението на Едуард, независимо колко добре щеше да се отрази на кариерата й.
— Не. Съжалявам. Моля те, Жак, кажи да го свалят.
Жак я загледа смаян.
Софи не можа да не изпита съжаление. Погледна към картината. Беше великолепна, зашеметяваща и силна, смущаващо интимна, сякаш публиката бе допусната да надникне в спалнята на Едуард. Без съмнение това беше най-добрата й творба. Тя знаеше, че най-скъпите й приятели, Брак, Пикасо, Жорж Фрагар и Пол Веро, щяха да я карат да си промени решението и да я изложи. Но не можеше.
Жак въздъхна и кимна.
— Поне мога ли да я представя в частна изложба?
— Да — каза Софи. — Но само пред сериозен купувач.
Жак се усмихна.
— Това е по-добре от нищо. И още нещо, скъпа. Не си сложила име на платното.
Софи не се поколеба, поглеждайки в искрящите сини очи на Едуард.
— След невинността — каза тя меко.
29
Едуард беше напрегнат. Караше даймлера си по-агресивно от друг път по Пето авеню, отново сърдит на Софи. Имаше намерение да я придружи. Беше неин годеник. Това бе негово задължение — да бъде с нея на такова събитие. Но най-вече искаше да бъде при нея, за да я подкрепя и да сподели триумфа й.
Преди време беше почти невероятно тя да има възможността да направи подобна изложба в най-престижната галерия в града. Като че ли не беше много отдавна времето, когато Едуард се бе запознал със Софи, малко, уплашено момиче, страхуващо се от живота, което се криеше зад накуцването и зад изкуството си. Почти както пеперудата изскача от пашкула си, за по-малко от две години Софи бе разцъфтяла и бе станала изключителна жена. Изключителна жена, която скоро щеше да стане негова съпруга.
И за която това бе ужасно нещастие.
Всеки път, когато се озовеше в една стая с нея, Едуард усещаше, че е нещастна и тъжна.
Но той бе решен. Решен не само да се ожени за нея и да даде името си на Едуина. Един ден, по дяволите, Софи щеше да бъде щастлива от избора си. Беше се заклел и пред двете, макар че тя не го знаеше. Утре щяха да се оженят пред съдията Хелър в кметството. И Едуард щеше да започне да й показва, че бракът с него може да не е чак толкова лош, че в него може да има и повече хубави моменти.
Едуард отпъди мисълта за брака си. Намали ход. Видя трицветното френско знаме, което се развяваше до американския флаг на звезди и ленти. От двете страни на Пето авеню пред галерията „Дюран-Рюел“ бяха подредени на четири реда най-различни превозни средства, повечето от тях карета и файтони, грумове и кочияши с бели бричове се разхождаха по тротоара, имаше и няколко автомобила. Едуард трябваше да измине още две пресечки, за да паркира колата си на по-удобно място. Но бе невероятно горд. Очевидно първата изложба на Софи в Ню Йорк бе предизвикала огромен отзвук.
Излизайки от даймлера, почувства, че сърцето му е заседнало в гърлото. Знаеше колко важна е тази изложба за нея. Спомни си, сякаш беше вчера, колко уплашена беше тя, преди Жак Дюран-Рюел да дойде да види картините й в уединението на собственото й ателие. Днес сигурно беше пред истеричен припадък и много нервна.
Докато вървеше по тротоара, Едуард видя една добре облечена двойка да излиза от галерията, жената говореше бързо, а мъжът само кимаше. Минавайки край тях, той дочу дамата да казва:
— Шокиращо! Шокиращо! Така открито да рисува този мъж… Никога, никога повече няма да гледам картините на Софи О’Нийл!
Сърцето на Едуард сякаш спря. И той се зарадва, че е решил да дойде. Софи имаше нужда от него. Само се надяваше реакцията на тази жена да е лично нейна, а не да изразява общото мнение.
Влезе пред огромната двукрила парадна врата и се запъти към изложбената зала, където се бе събрала тълпа; потърси Софи, но не можа да я открие. Залата бе пълна, но не и шумна; хората говореха с приглушени гласове. Сърцето му заби двойно по-бързо. Спря, защото пътят му бе препречен от една достолепна дама в рокля на сиви ленти и джентълмен в костюм с жилетка. Те разговаряха оживено и не усещаха, че му препречват пътя. Едуард тъкмо щеше да ги побутне, когато дочу жената, почервеняла от вълнение, да казва:
— Хари, трябва да я купим! Слава богу, че Жак я показа на нас! Трябва да я купим, дори да виси в килера ни! Не можем да оставим тази великолепна картина да излезе вън от страната… не можем… и ти го знаеш не по-зле от мене!
— Луизин — отвърна джентълменът, — вече сме окачили този също толкова великолепен и също толкова шокиращ Курбе в килера.
— Моля те — заувещава го дамата, увиснала на ръката му. — Трябва да имаме тази картина, дори да не се осмелим да я излагаме в дома си!
— Ще помисля — обеща Хари.
Те се отдалечиха навътре в изложбената зала.
Едуард се загледа след тях, чудейки се за коя картина говорят, и развълнуван, че дамата толкова много иска да я купи. Жените обикновено определяха покупките и той беше сигурен, че днес Софи ще продаде най-малкото една картина.
Едуард отмина няколко джентълмени и влезе в залата. Първото, което видя, бяха няколко платна, висящи на стената… и две от тях бяха негови портрети.
Сърцето му спря. Той застина на място.
Позна ресторант „Делмонико“ още преди да е стигнал достатъчно близо, за да прочете малката месингова табелка на стената до нарисуваната в дръзки цветове картина. Картината, разбира се, носеше името Делмонико и беше предоставена от собственика си за изложбата. Пулсът на Едуард запрепуска бясно. Загледа се за миг в себе си, в начина, по който го бе нарисувала Софи. Тя пак го бе романтизирала, бе го направила да изглежда много по-привлекателен и много по-елегантен, отколкото беше в действителност, макар че тогава той бе изглеждал небрежно отпуснат.
Едуард огледа смаяно цялата зала. Осем от тридесет и няколкото платна бяха негови портрети. Делмонико беше единственият, основан на действителността. В другите картини тя го бе рисувала на места, където той никога не бе ходил, най-често в кафенета или на други обществени места. Понякога във фона имаше други фигури, но най-често нямаше. Във всеки портрет тя бе хванала чертите му в точно определен момент от времето. Но тези моменти бяха чисто въображаеми. Софи си ги бе измислила. Или пък беше си припомняла смяната на настроенията му и израженията на лицето му… и само бе измисляла обстановката?
В следващия мит, докато Едуард се оглеждаше из залата и гледаше портретите си, той разбра всичко. Софи бе нарисувала всичко това през изминалата година и половина, откакто бе отхвърлила първото му предложение за брак, за да отиде да следва в Париж. Докато той се бе трепал като роб на диамантената си мина в Южна Африка, мислейки за нея ден и нощ тя не си беше пиляла времето с любовници по барове и кабарета… а бе проявила невероятна плодовита работоспособност. Без да се споменава фактът, че по това време е била бременна и после е родила дъщеря им. Трябва да е работила всяка свободна минута, ден и нощ за да направи толкова много картини. Той никога не се бе чувствал толкова смаян или толкова победен, отколкото беше в този момент, пред тази жена, която щеше да стане негова съпруга.
Един факт обаче бе съвършено ясен. През цялото време, докато са били разделени, тя е била също толкова погълната от него, колкото и той от нея. Също толкова обсебена.
Софи бе дошла в галерията по-рано и сама. През ума й се бе мярнала мисълта да помоли Едуард да я придружи. Уплашена от отхвърлянето на критиците и купувачите, щеше да й бъде по-лесно да се опре на силата на Едуард и да иде на изложбата, хваната за неговата ръка. Но тя трябваше да бъде по-силна. Не биваше да забравя, че изобщо не искаше той да вижда никоя от картините й.
Софи пристигна половин час преди отварянето на изложбата, а сърцето й бе заседнало в гърдите като несмилаема буца. Не можеше да разговаря с Жак, който впрочем бе твърде зает да наглежда последните детайли, преподреждайки трескаво някои платна. Минутите се изнизваха бавно, като години. И изведнъж вратите се отвориха и първите посетители заприиждаха в залата.
Галерията бързо се напълваше; Софи зърна Сюзан с Бенджамин. Сърцето й прескочи — не бе очаквала да дойдат, нито единия, нито другия. Нямаше какво да каже на Сюзан, но искаше да благодари на Бенджамин, че я е подкрепил и с днешното си идване, и с щедрия чек, който й бе пратил като сватбен подарък. Много късно, едва когато се приближи, тя видя, че и маркиз Дьо Коно е с тях.
Софи й кимна кратко, после се изправи на пръсти, за да целуне Бенджамин по бузата. Той изглеждаше ужасно. Лицето му бе съсипано… бе отслабнал поне с десет килограма. Сълзи изпълниха очите на Софи. Искаше й се да му каже, че Лиза е добре. Той страдаше ужасно. Но почувства студения поглед на маркиза, знаеше, че той очаква тя да се издаде и да каже къде е скривалището на Лиза. Тя стисна ръцете на Бенджамин.
— Благодаря ти, че дойде… благодаря и за щедрия подарък.
Той успя да се усмихне.
— Толкова се радвам, че най-накрая ще се омъжиш, Софи. И… — той се огледа наоколо — сега започвам да разбирам, че Деланза е най-подходящият мъж за тебе. Желая ти много щастие, скъпа.
Софи искаше да заплаче. Но вместо това само кимна и отново му благодари. Ако Бенджамин бе разбрал от картините й, че тя обича Едуард, щяха ли и другите да го разберат? Утре те щяха да се оженят. Може би това бе естествено предположение. Може би, ако всички мислеха, че двамата се женят по любов, скандалът с извънбрачното раждане на дъщеря им щеше постепенно да заглъхне и да се забрави. Или това, или обратното — цял свят щеше да разбере, че горката Софи О’Нийл е безнадеждно влюбена в един мошеник и женкар.
Сюзан отново се опита да привлече вниманието й:
— Софи, скъпа, моля те.
Софи забеляза побледнялото й лице и тъжния поглед в мига, преди да й обърне гръб. Сети се за Едуина и гневът й към Сюзан я накара да се отдалечи на достатъчно голямо разстояние. Опита се да не бъде дребнава и жестока, отхвърляйки майка си… напомни си, че Сюзан бе поискала да направи нещо далеч по-лошо, отколкото просто да отхвърли собствената си внучка.
Софи се насили да възстанови спокойното си изражение. Как бе могла да не се досети, че Сюзан може да дойде днес тук? Софи не спираше да се чуди дали майка й все още не харесва и не разбира нейното изкуство. Каза си, че мнението на Сюзан вече не важи за нея така, както едно време.
— Софи, скъпа, мисля, че това ще бъде голям успех — извика Жак на ухото й.
Софи се обърна към него и се усмихна малко уморено.
— Не знам. Мисля, че някои от дамите са шокирани от моята личност, от начина ми на живот и от това, че толкова често съм рисувала Едуард, понеже е баща на детето ми. Мисля, че са дошли тук да събират клюки и утре да могат да ги разнасят из града.
— О, може и така да е, но пресата и критиците харесаха романтичната ви история! Защото това е великата страст, нали?
Софи погледна настрани. Великата страст? Едва ли; а и тя не можеше да не се чувства тъжна, огорчена и измамена.
После усети, че някой я гледа. Софи трепна, когато срещна внимателния златист поглед на същия мъж, когото бе видяла да я наблюдава на годежния бал на Лиза. Тя сграбчи ръката на Жак Нещо не й даваше мира.
— Жак, кой е тоя? Познаваш ли тоя човек?
Жак последва посоката на погледа й Виждайки, че е обект на техния интерес, непознатият се обърна и изчезна в сгъстяващата се тълпа.
"След невинността" отзывы
Отзывы читателей о книге "След невинността". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "След невинността" друзьям в соцсетях.