— Ах… той купи анонимно две от твоите работи точно когато ти замина за Париж миналата година.

Софи бе разтърсена и много обезпокоена.

— Кой е той? Трябва да разбера!

— Скъпа… знаеш, че ако купувачът пожелае да остане анонимен, аз съм длъжен…

— Трябва да знам! — възкликна Софи.

— Казва се Джейк Райън.

— Джейк!

Джейк застина на място, после бавно се обърна.

Сюзан сграбчи ръкава му. Очите й блестяха диво. Стояха пред входната врата на галерията, но не бяха сами, защото на изложбата имаше много посетители.

— И си посмял да дойдеш тук! — извика тя обвиняващо.

Не беше я виждал, откакто бяха прекарали заедно следобеда, правейки любов в салона на неговото имение, почти преди две седмици. Но Джейк добре знаеше, че Сюзан на няколко пъти се бе опитвала да го види. Той беше казал всичко, каквото имаше да се казва, и бе наредил да не я пускат в къщата му… да й казват, че го няма. Сега я погледна и видя пред себе си една вманиачена жена, която би била привлекателна, ако очите й не гледаха с такъв див блясък. Но не изпитваше нищо към нея. Трудно му бе да проумее животинското желание, което бе изпитал онзи ден към нея, желание, което лесно можеше да се припише на количеството изпит алкохол, но не би го направил, защото знаеше, че не е така.

— Трябваше да дойда. Не можех да пропусна най-забележителния ден за Софи.

— А утрешният ден ще бъде ли също така забележителен, щом тя се омъжва за онова копеле, което я съблазни и й направи дете? — изсъска Сюзан.

— Мисля, че ще бъде дори още по-хубав ден — каза спокойно Джейк. — Деланза е хлътнал до уши по нея. Той ще я направи щастлива.

Сюзан пребледня.

— Не ми казвай, че и той ти е приятел!

Джейк кимна.

— Ти си луд! — Сълзи изпълниха очите й. — Казал си на онзи ужасен твой слуга, че не искаш да ме виждаш, нали?

— Сюзан… какво целиш?

— Не можеш така лесно да се отървеш от мене… не можеш! Джейк… Господи… не мога да спра да мисля за тебе… за нас!

Той каза с натежал глас:

— Няма никакво „ние“. Свършено е, Сюзан. Свършено.

— Не!

Той й обърна гръб.

Сюзан се втурна и го сграбчи така силно, че той политна назад. Силата й бе неестествена. Той се обърна полека към нея.

— Сюзан?

— Знаеш ли, че понякога те мразя повече, отколкото те обичам?

Той я наблюдаваше мрачно.

Искам те, Джейк.

— Не.

Тя изсъска от яд. Изражението й бе едновременно натъжено и зловещо.

— Аз го направих някога… и пак ще го направя!

Косата на тила му настръхна. Цялото му тяло се напрегна.

— Не знам за какво говориш.

Тя се разсмя триумфално.

— Не знаеш, така ли? Никога не си знаел. Никога не разбра!

— Какво не съм разбрал?

— Че нямаше никакъв гостуващ британски чиновник!

Джейк я загледа втренчено. В ума му нахлу ужасно, невъзможно подозрение… почти му прилоша.

— Какво?

— Преди петнайсет години. Нямаше никакъв гостуващ британски чиновник!

Мислите му закръжиха бясно…

Зимата на 1887-а. Тогава имаше виелици… беше една от най-лошите зими, които си спомняше. Хиляда осемстотин осемдесет и седма. Годината, в която на един бал го разпозна гостуващ британски чиновник Лорд Карингтън. Чисто съвпадение. Прищявка на съдбата. Разпознат, идентифициран, принуден да напусне страната… жена си… детето си.

Джейк се загледа в жена си с очи, разширени от ужас.

Сюзан се изсмя.

— Аз бях! Аз бях! Аз те издадох! Аз!

Джейк усети как подът под краката му почва да се люлее. Трудно му бе да си поеме дъх… и още по-трудно му бе да повярва на думите й.

— Защо? Боже господи, защо:

Сълзи изпълниха очите й и тя му хвърли яростен поглед.

— Ненавиждах те заради онази танцьорка.

Джейк я погледна невярващо, не разбираше какво му казва. Танцьорка? Имало ли е друга жена? Не можеше да си спомни. Беше й останал верен толкова много години въпреки нейните изневери, но като че ли започваше да си спомня, че накрая бе потърсил утеха при друга жена. Господи боже. Джейк затвори очи, разтърсен от дъното на душата си.

Не е било чисто съвпадение. Не е била съдбата. Била е Сюзан, жената, която той бе обичал… злата му, отмъстителна съпруга.

— Глупак такъв! — изкрещя Сюзан. — Аз бях! Аз те издадох тогава… и пак ще те издам! Ще го направя! Вземи ме при себе си, Джейк!

Джейк отвори очи и я загледа. После се обърна и се втурна към вратата. Бягаше… отново бягаше.



— Софи, скъпа! — извика Жак, бързайки към нея. — Виж каква тълпа! Това вече е голям успех!

— Така ли?

— Разбира се! — увери я той развълнуван и я дръпна към себе си. — Всички се възхищават на картините ти и няколко големи купувачи проявиха интерес към някои платна. Нещо повече, Луизин Хавимайър се влюби в След невинността. Каза ми, че ако я продам на някой друг, никога вече няма да купи нищо от галерията ми.

Софи си пое дъх, шокирана. Луизин Хавимайър и съпругът й бяха двама от най-големите и най-влиятелни колекционери в Ню Йорк, ако не и в целия свят. Щом двамата Хавимайър са купили една от нейните творби, другите колекционери скоро ще започнат да проявяват интерес към картините й. Рядко се случваше Хавимайър да купят нещо единично от някого — обикновено изкупуваха трескаво всички картини на този художник.

— О, господи — прошепна Софи, кръстосвайки пръсти зад гърба си.

Тя трябва да убеди съпруга си. Смятат, че не могат да окачат подобна картина в салона си.

— Ела. Пресата е тук. И някои клиенти искат да говорят с тебе!

Софи последва Жак озадачена, докато той вървеше с бърза стъпка през залата.

— Най-напред ще те запозная с някои от най-добрите ми клиенти — каза Жак.

И веднага я представи на един германски барон, който живееше в Ню Йорк.

— Вашето изкуство ме омайва — каза баронът, покланяйки се над ръката й; на пръстите му блестяха няколко едри камъка.

— А на мене много ми харесаха маслените ви платна, които изобразяват онзи красив млад мъж — намеси се една добре облечена млада дама.

— Цветовете ви са така ярки и дръзки, и винаги изненадващи — прибави един джентълмен. Той се усмихна на Софи. — Аз купих пастела Мъж в кафенето.

— Благодаря — прошепна Софи, смаяна от успеха си.

— Госпожице О’Нийл?

Софи се обърна с усмивка. Слабичкият джентълмен протегна ръка.

— Аз съм Роб Грийн от Харпърс. Можете ли да ми отделите малко време за интервю? Ще пиша статия за вас.

И той й се усмихна.

Софи премига няколко пъти и кимна. Статия за нея в Харпърс. Беше прекалено хубаво, за да е вярно. Софи се почувства, все едно току-що се е превърнала в Пепеляшка. И съзря Едуард, който си пробиваше път към нея през тълпата, която се разделяше пред него като Червено море пред Мойсей. Тя забрави репортера, забрави тримата възхитени поклонници, забрави Жак. Действителността се стовари върху нея. Тя не беше Пепеляшка… и Едуард не беше принцът, който идва да й дари любовта си.

Той спря пред нея и я хвана собственически под ръка. Погледна я с такава топлота, че погледът му я ослепи. Софи замръзна. Едуард й се усмихваше не само с устата, но и с очите… със сърцето си.

— Здравей, скъпа — каза той. — Съжалявам, че закъснях.



Софи бе твърде замаяна, когато след няколко часа Едуард я поведе по постланите с червен килим стъпала на „Савой“ и двамата влязоха в огромното фоайе. Тя бе толкова изтощена, че й бе трудно да не се обляга на него, докато той я водеше към асансьора. Не протестира, когато той я въведе вътре, без да изпуска ръката й.

Но този фантастичен ден не я беше съвсем замаял. Осъзнаваше начина, по който той я гледаше сега, с разтапяща топлота… точно както я бе гледал през целия следобед. Фактически той се държеше така, сякаш наистина беше влюбен до уши младоженец. Къде остана гневът му? Враждебността му? Какво ставаше?

И нещо по-лошо, как би могла да се защити от него сега, в тези обстоятелства? Чувстваше, че костите й още отдавна са се превърнали в някаква разтопена маса. Сърцето й биеше неравно в гърдите. Той бе намислил нещо… тя беше сигурна в това. Но дали съблазняването беше първото или последното от намеренията му?

Той я поведе по коридора и я пусна само колкото да отключи вратата на апартамента с ключа си. Софи влезе бързо вътре пред него, възнамерявайки да му прегради пътя. Сега сърцето й биеше по-силно и устата й бе пресъхнала. Но той мина покрай нея и каза на Рашел, която си играеше с Едуина на синия килим:

— Защо не изведете Едуина навън за един-два часа?

Софи възкликна в едва чут протест… ускореният й пулс и тръпнещото тяло обаче й даваха съвсем противоположни заповеди.

Рашел скочи, изгледа ги един по един и се усмихна. След миг вече приготвяше Едуина за излизане. Тъй като коленете й се подкосяваха все повече и повече с всеки изминал момент, Софи се хвана за една красива масичка в стил „Чипъндейл“, за да се задържи права. Той не можеше да го направи, каза си тя. Не можеше така да нахлуе в апартамента й и да я завлече в леглото просто защото му е скимнало да го направи.

Но колко великолепно би било да се люби с него сега, след такъв прекрасен ден.

Софи вдигна поглед към него, бузите й пламтяха, не бе способна повече да се противи. Защото погледът му й обещаваше да изпълни всяка от най-дивите й мечти… обещаваше да й свали от небето дори луната и звездите. Тя стисна по-силно ръба на масичката. Кръвта бучеше във вените й. Страстта се бе разляла из цялото й тяло, бе овладяла слабините й така, както дяволът овладява светците. Бе зашеметена от това, което предстоеше.

— Сега ще излезем за малко, миличко — каза Рашел, увивайки Едуина.

Изражението й бе лукаво, искри пробягваха в очите й с дяволито задоволство. След миг тя мина покрай Софи и изчезна навън.

Софи не можеше да помръдне. Страх я беше да погледне отново към Едуард. Но го погледна.

— Ела тук, любов моя — каза той.

Очите и се разшириха. Усмивката на Едуард бе нежна и мила.

— Вече не можеш да избягаш от мене, Софи.

Софи почувства, че още малко, и ще припадне. Той се усмихна отново.

— Освен това нали ще се оженим утре?

И тръгна към нея.

Тя успя да издаде глас.

— Ут-тре. А н-не сме говорили какъв точно ще е н-нашият брак.

Той се засмя меко, очите му затанцуваха развеселени; положи ръце на раменете й. Софи замря на място, когато той я притегли към твърдото си възбудено тяло. Тя изведнъж усети как се огъва, сякаш нямаше кости, сякаш се разтапяше пред него.

— Няма какво да обсъждаме — прошепна той, а погледът му търсеше нейния. Пак се усмихна и леко я целуна по носа. Софи потръпна. — Ти ще бъдеш моя съпруга — промърмори той и устните му докоснаха клепачите й един по един. Софи преглътна един стон. — Най-любима съпруга — прибави той с дрезгав глас, целувайки този път устата й.

Софи трепна.

— К-какво?

Ръцете й се притиснаха към гърдите му, докато той полагаше целувка след целувка върху бузите, брадичката и устните й.

— Добре ме чу — каза Едуард, а гласът му стана по-дълбок, почти като ниско ръмжене. — Обичам те, магьоснице. И ще ти го покажа… незабавно.

Софи го погледна смаяна, стиснала реверите на жакета му, невярваща.

— Не… не разбирам.

— Не разбираш ли? — Той се засмя много дяволито, обхвана седалището й и опря слабините си в нейните. — Тогава нека да ти обясня.

Софи ахна, когато той я вдигна на ръце.

— Едуард… какво правиш?

Той отново се засмя, носейки я към голямата спалня.

— И още питаш!

Софи погледна красивото му лице, лице със силни, красиви черти, лице, доминирано от живи сини очи и изящен класически нос, лице, което винаги щеше да я омайва, да я преследва, да я владее.

— Моля те, не ме лъжи — извика тя.

Той я положи на леглото.

— Едно от нещата, което не съм — заяви той, докато смъкваше вратовръзката си и я хвърляше на пода, — е лъжец, скъпа.

Той се усмихна и жакетът последва вратовръзката.

Софи седна в леглото и го загледа как разкопчава ризата си прекалено бавно. Той продължи да се усмихва, наблюдавайки я, докато разкриваше инч по инч великолепната си физика. Тя стисна бедра, опитвайки се да не диша прекалено плитко, пленена от една необикновена страст… пленена от любов.

— Какво казваше? — успя да изграчи тя, а всички мускули в тялото й се бяха напрегнали ужасно.