Каролайн се намръщи още повече.

Ейдриън пое палтото и шапката си от ръцете на прислужничката.

— Надявам се да не ви стане много топло в това палто, милорд — отбеляза невинно Каролайн. — Докато се обличах, видях слънцето да пробива стената от облаци, сигурна съм.

За момент Кейн остана напълно неподвижен. Ала по лицето му не потрепна нито едно мускулче. После, без да чака момичето, закрачи към вратата и я отвори. От сивото небе все така се лееше дъжд.

Мъжът се обърна и впечатляващата му фигура се очерта на фона на сребристите дъждовни капки. Усмивката, отправена към Каролайн, беше неочаквано мека.

— Оценявам загрижеността ви, мис Кабът, но дъждът явно е предпочел да остане по-дълго.



Ейдриън буквално влетя в градската си къща и затръшна вратата зад гърба си. Нито един лакей не го посрещна, нито една прислужница не притича да поеме мократа шапка и палтото му. Слугите в тази къща не бяха свикнали някой да влиза и излиза на дневна светлина. Повечето вероятно спяха или се бяха измъкнали, за да прекарат следобеда в града. Завесите бяха спуснати, кепенците на прозорците бяха здраво затворени. Така беше наредил господарят. Даже последният лакей и младите момичета в кухнята знаеха, че едно единствено нарушение на това специално правило ще доведе до незабавно уволнение.

В продължение на един предателски миг Ейдриън си разреши да се запита какво ли ще бъде да се прибере и да го посрещне жена, която го е очаквала. Мило същество, което да излезе от сянката, за да му помогне да свали мокрото палто, да му предложи чаша горещ чай и нежна целувка, докато той се ядосва, че е излязъл от къщи в такъв ужасен ден. Ала когато това мило същество прие образа на стройно сивооко момиче с водопад от бледоруса коса, разпусната свободно по гърба, Ейдриън изруга ядно и решително прогони тази представа в най-далечния ъгъл на съзнанието си.

Свикнал да се движи в полумрак, той свали мокрото палто и хвърли шапката си на масата. Разтърси влажната си коса и се обърна към стълбата, откъдето се чуваха стъпки. Джулиън слизаше с леко олюляване. Тъмните къдрици стърчаха на всички посоки — също като по времето, когато двамата бяха още деца и Ейдриън се будеше нощем, защото уплашеното му братче стоеше до леглото му. Макар че мърмореше недоволно и дори му се караше, той винаги напускаше топлото си легло, за да убие поредното въображаемо чудовище, промъкнало се в стаята на Джулиън.

— По дяволите, братко! — извика Джулиън и затегна колана на копринения черен халат. — Защо вдигаш такъв шум? Този трясък ще събуди и мъртвите.

Ейдриън му хвърли мрачен поглед и се запъти решително към масичката с напитките. Крачките му кънтяха по мраморния под. Наля си солидна порция бренди, разклати сърдито почти празната гарафа и я остави на подноса. Беше готов да се закълне, че икономът я бе напълнил едва вчера.

Брат му седна на едно от долните стъпала, прозя се и разтърка очи. Като забеляза калната локвичка под закачалката, примигна учудено. През процепа между тежките завеси се виждаше тясна ивица дневна светлина.

— Нима си бил навън? В това време?

Ейдриън се обърна и се облегна на масичката. Разтърка схванатия си тил и се опита да не мисли колко часа беше прекарал без сън.

— Да.

— Какво те е прихванало, та си напуснал уютния ни дом в такъв нехристиянски час? Лоша нощ ли прекара? Да не би ловът да е бил неуспешен?

— О, не, напротив. Ловът беше дори много успешен. — Ейдриън изпи брендито на един дъх и отново си припомни колко прекрасно беше да усеща Каролайн в обятията си. — Улових едно птиченце, което не очаквах.

Джулиън го измери с подигравателен поглед.

— Като знам колко си отдаден на дълга си, вярвам, че не си пипнал френската болест. Или не съм прав? Но съм сигурен, че ако някои път се позабавляваш с едно от момичетата, които издебваш в тъмните улички, настроението ти ще се подобри.

Незнайно по каква причина перспективата да потърси облекчение в обятията на някоя пълногърда проститутка изобщо не заинтересува Ейдриън. Не и докато неустоимо сладката уста на Каролайн беше жива в спомена му.

Наля си още малко бренди и по тялото му се разля приятна горещина. Но дори тя не беше в състояние да изтрие вкуса й от устните му.

— Единственото, което би могло да повдигне настроението ми, е бързото завръщане на една известна мис Кабът в дома й в Съри.

— Ако съдя по мрачното ти изражение, отпътуването на мис Кабът към провинциалната й къщичка не е непосредствено предстоящо.

— Точно така. Много скоро и тя, и очарователните й сестри ще тръгнат с нас към Уайтшайър. Още тази седмица.

Джулиън изправи гръб и примигна смаяно.

— Тази седмица? Не мислиш ли, че е твърде рано? Аз смятах да заминем следващата седмица. Ами Дювалие? Как можеш да си сигурен, че ще ни последва?

— Сигурен съм, че сме събудили интереса му. — Ейдриън погледна брат си в очите и нанесе удара, без да се колебае. Макар да го заболя сърцето. — Той беше там. Във Воксхол. Тази нощ.

Джулиън замръзна на мястото си и пошепна с едва движещи се устни:

— Видя ли го?

Ейдриън поклати глава. Не можеше да признае на брат си, че бе изпитал див ужас, когато видя Дювалие да преследва нищо неподозиращата Каролайн.

— Не беше нужно. Усетих го. Възприех го със сетивата си. В мига, когато се приближих до него, той се стопи в сянката.

Едва по-късно Ейдриън бе осъзнал, че изчезването на Дювалие е било благословия. Ако врагът им беше станал свидетел на целувката между него и Каролайн, целият им план щеше да отиде по дяволите.

— Смятам, че нямаме друг избор, освен да напуснем Лондон колкото може по-скоро — заяви мрачно Ейдриън. — Тази нощ Дювалие не беше единственият във Воксхол. Ларкин става все по-упорит и нахален. Ако не успея да го отклоня от следата, ще ни затвори в Нюгейт още преди бала. Сигурно не е нужно да ти казвам, че това ще е катастрофа. — Той потърка брадичката си и въздъхна уморено. — И без това трябва да отида по-рано в Уайтшайър. Имам работа там. Днес получих вест от Уилбъри. Някой — или нещо — тероризира селяните и краде добитък — обясни той. Оплакването беше дошло от Нетълсхем, малко село в близост до имението.

— Не съм аз — отговори полу на шега Джулиън. — Никога не съм харесват овце. — Той извърна поглед, но Ейдриън въпреки това видя искрите на съмнение в очите му. — Знам, че е много трудно за теб, братко. Но се надявам, че няма да ме изоставиш, нали? — Колкото и да се стараеше да говори с лекота, брат му знаеше какво му бе струвало да зададе този въпрос.

Ейдриън прекоси залата и застана пред стълбата. Първият му импулс беше да разроши буйните къдрици на Джулиън, но вместо това само сложи ръка на рамото му и леко го притиска, докато Джулиън се принуди да го погледне.

— Никога няма да те изоставя, братле. Никога. И бог да е на помощ на онзи, който се опита да се изпречи на пътя ми.

Джулиън вдигна едната си вежда.

— Включително мис Каролайн Кабът?

— Особено мис Каролайн Кабът — отговори твърдо Ейдриън и не допусна брат му да забележи каква болка му причини този отговор.

9

Дъждът плющеше по прозорчетата на каретата и скриваше всичко освен замисленото отражение на Каролайн в стъклото. Тя напрегна зеници, за да хвърли поне бегъл поглед към минаващите покрай тях местности на Уайтшайър, но напразно. Онова, което дъждът не можеше да скрие, бе скрито от нощта.

По небето се стрелкаха светкавици, за миг заливаха местността със свръхестествена светлина и заслепяваха неподготвените очи на Каролайн. В продължение на един ужасяващ миг тя беше готова да се закълне, че е видяла безформена фигура да препуска редом с каретата. После всичко отново потъна в мрак и тя остана само с ужасеното си отражение в прозорчето.

Разтревожена, тя спусна махагоновата завеска пред прозорчето и се облегна на кожените възглавници. Елегантната карета на виконта не миришеше на евтин парфюм и застоял цигарен дим, а на кожа, лавър и нещо друго, много мъжко. Блестящите месингови обкови и кълбовидните лампи от млечно стъкло допълваха сдържаната елегантност на превозното средство.

Порция беше полегнала на отсрещната седалка и главата й почиваше на рамото на Вивиан. Равномерното падане на дъжда и лекото люлеене на добре конструираната карета скоро я бяха приспали.

Е, поне сестрите й и тя бяха на топло и сухо. Каролайн изпита съжаление към кочияша и охраната. От ранния следобед, когато каретата на виконта дойде да ги вземе от дома на леля Мариета, непрекъснато валеше. За разочарование на Вивиан и за радост на Каролайн Кейн беше заминал за Уайтшайър предишния ден, за да подготви всичко за пристигането им.

Спряха два пъти, за да сменят конете. Втория път трите млади дами слязоха и едва успяха да прецапат през гъстата кал до пощенската станция, за да поседят пред камината и да се стоплят с чаша ароматен чай. Ако продължаваха с това темпо, вероятно нямаше да пристигнат в Тревелиън Касъл преди полунощ.

Може би домакинът им го беше планирал точно така.

Каролайн побърза да отхвърли тази глупава представа. Ейдриън Кейн излъчваше авторитет от всяка пора на кожата си, но влиянието му не стигаше чак дотам — да определя и времето.

Тя хвърли бърз поглед към Вивиан, която търпеливо бродираше на гергефа си под мътната светлина на лампата. Вероятно това беше единствената й възможност да разбере дали Кейн наистина е завладял сърцето на сестра й. Порция отвори уста и в равномерното й дишане се примеси тихо похъркване.

— Сигурно много се радваш на бала в имението на виконта — започна колебливо Каролайн.

— О, да, радвам се. — Вивиан продължи да боде с иглата, без да си даде труд да вдигне поглед.

Каролайн издиша доста шумно. Знаеше колко е трудно да изтръгне някаква информация от Вивиан. Все едно да се опита да накара Порция да не издрънква на мига всичко, каквото й дойде на ума.

— Лорд Тревелиън изглежда много привлечен от теб.

Скромна усмивка накъдри устните на сестра й.

— Тогава трябва да съм щастлива, нали? Той е всичко, което едно момиче може да очаква от обожателя си — учтив, интелигентен, образован, с добро сърце…

И прекрасно целува.

Каролайн прехапа устни. Отново си представи примамващата горещина на устните му върху своите и я замъчиха угризения на съвестта.

Хвърли още един бърз поглед към Порция, за да се увери, че малката й сестра наистина е заспала, а не подслушва разговора.

— Кажи ми, Вивиан… знаеш, че не мога да обуздавам любопитството си… Случвало ли се е през времето, което сте прекарали заедно, виконтът да си е позволил… как да кажа… някои непозволени неща?

Най-сетне Вивиан вдигна поглед от бродерията си. Бузите й се обляха в червенина и създадоха ярък контраст с бялата роза в косите й. Тя се наведе напред и главата на Порция падна на възглавницата. Момичето реагира с протестиращо хъркане.

Господи, пощади ме, помоли се Каролайн. Сега сигурно щеше да чуе, че Кейн прекарва цялото си свободно време в прелъстяване на неопитни млади жени.

— Веднъж — призна шепнешком Вивиан и прекрасните й сини очи се разшириха от уплаха, — когато слизахме от каретата, аз се спънах и лорд Тревелиън сложи ръка на гърба ми, за да ми даде опора. При тези обстоятелства обаче смятам, че той просто не е имал друг избор, затова веднага му простих това… интимно докосване.

Обзета от чувство, което за съжаление много приличаше на облекчение, Каролайн кимна.

— Много великодушно от твоя страна. — Трябваше да подбере следващите си думи много грижливо. — А споменавал ли е някога пред теб за предишни романтични истории?

Вивиан я погледна с неподправен ужас.

— Разбира се, че не! Той е истински джентълмен.

Каролайн се опита да намери формулировка, която да не предизвика такъв бурен протест, и точно в този момент забеляза някакъв златен блясък. Наведе се и дръпна верижката, която висеше на шията на сестра й. Извади красиво изработена камея с профил на жена, обграден в рамка от изкусно навита златна тел. Каролайн се смая. Когато ги изхвърли от господарската къща, братовчедът Сесил настоя да оставят всички скъпоценности — дори перлените обици, които Каролайн бе получила от баща си за шестнадесетия си рожден ден. Оттогава трите сестри носеха само евтини бижута.

— Прекрасна камея — отбеляза тихо тя и я поднесе към светлината на лампата. — Никога не съм те виждала да я носиш. От къщи ли си я взела?

Вивиан сведе поглед и доби толкова виновен вид, че Каролайн си припомни колко виновна се беше чувствала тя след целувката на виконта.

— Ако искаш да знаеш съвсем точно, това е подарък от лорд Тревелиън. Не казах на леля Мариета, защото ме беше страх, че ще ми заповяда да я върна. — Тя погледна умолително Каролайн. — Моля те, не ми се карай! Знам, че не е редно да приемам толкова личен подарък от джентълмен, но той много се зарадва, когато му обещах да я нося. Виконтът е много великодушен, Каролайн.